се научава да си сътрудничи с другите, да общува.
— О, моля те — сви устни Ви Джей. — Аз съм с деца на моята възраст всеки ден в училище.
— Най-малкото мислим еднакво — каза Виктор. — Казах на майка ти съвсем същото. Добре, сега да решим какво избираш — с мен ли ще дойдеш с колата, или мислиш да вземеш велосипеда?
— Велосипеда — отвърна Ви Джей.
Въпреки студа във въздуха, Виктор отвори шибидаха на колата си и вятърът разроши косата му. Включи радиото на единствената станция с класическа музика, която можа да хване и се понесе по остарелия мост над придошлата Меримак ривър. Реката представляваше порой от стремителни потоци и пенеста вода, чието ниво се покачваше с всеки ден в резултат на топящия се сняг в Уайт Маунтин, на стотици мили на север.
На улицата преди „Каймера“ Виктор зави наляво и подкара покрай дълга тухлена сграда. В края на сградата сви отново наляво, после намали, докато минаваше покрай охранителния пункт. Униформеният мъж разпозна колата и махна на Виктор да мине под вдигнатата бариера към сградите на голямата частна биотехнологична фирма.
Навлизайки в червено-кафявия мелничен комплекс от деветнайсети век, Виктор винаги усещаше вълна на гордост, която се съпътстваше от чувство на собственост. Беше впечатляващо място, особено като се има предвид, че външният облик на много от сградите беше реставриран, вместо да бъде обновен. Най- високите сгради от комплекса бяха с по пет етажа, но повечето бяха триетажни и се простираха в двете посоки, като взети от учебник по перспектива. Правоъгълни по форма, те обграждаха голям вътрешен двор, който бе осеян с по-нови постройки в най-различни форми и големини.
В западния край, доминирайки пейзажа, стърчеше осмоетажна часовникова кула, замислена като копие на Биг Бен в Лондон. Тя се извисяваше над другите от върха на триетажна структура, построена частично над бетонния язовир, който преграждаше Меримак. Тъй като реката беше придошла, мелничното езеро отвъд язовира бе препълнено. Гърмящият водопад до преливника в средата на язовира изпълваше въздуха с фина мъглица.
Навремето, когато мелницата произвеждала текстил от южен памук, сградата на часовниковата кула била електроцентрала. Целият комплекс бил задвижван от силата на водата, докато електричеството затворило главния шлюз и накарало да замлъкнат огромните колела и предавки в мазето на сградата. Копието на Биг Бен беше ударило последния си час отдавна, но Виктор мислеше да го възобнови.
Когато „Каймера“ се сдоби със зарязания комплекс през 1976-а година, беше обновила по-малко от половината достъпни квадратни метри, планирайки останалото за бъдещо разширение. В очакване на разрастване всички сгради бяха снабдени с течаща вода, санитарни възли и електричество. За Виктор нямаше съмнение, че би било лесно да накарат стария Биг Бен отново да заработи. Той си отбеляза наум да повдигне въпроса на следващото събрание.
Спря на определеното му място за паркиране пред административната сграда и дръпна шибидаха обратно. Прехвърли през ума си задачите за деня. Въпреки чувството на гордост, което това внушително място извикваше у него, той усети, че изпитва смесени емоции, що се отнася до успеха на „Каймера“. В сърцето си Виктор беше учен, и все пак, като един от тримата партньори-основатели на „Каймера“, той трябваше да поеме своя дял от административните отговорности. За съжаление, тези задължения отнемаха все повече време.
Той влезе в сградата през богато украсения джорджиански вход с неговите внушителни колони и фронтони. Архитектите си бяха направили труда да обърнат нужното внимание на детайлите по време на реставрирането му. Дори мебелировката беше от ранния деветнайсети век. Фоайето нямаше нищо общо с утилитаристичните зали на Масачузетския технологичен институт, където Виктор бе преподавал през 73-а и където за първи път бе заговорил със своя колега-учен Роналд Бийкман за възможностите, които се откриваха от бума на биотехнологиите. Практически погледнато, това бе един добър тандем, тъй като Виктор беше биолог, а Роналд — биохимик. Те бяха обединили силите си с бизнесмен на име Кларк Фицсимънс Фостър и през 1975-а основаха „Каймера“. Резултатът надмина и най-невероятните им очаквания. През 83-а, под ръководството на Кларк компанията започна да продава акции на борсата и всички те станаха адски богати.
Но наред с успеха идваха и отговорностите, които държаха Виктор надалеч от първата му любов — лабораторията. Като съосновател, той бе член на Борда на директорите на компанията-майка, „Каймера“. Беше освен това и старши вицепрезидент на същата компания и отговаряше за изследователската работа. В същото време беше и директор на отдела по биология на развитието. В допълнение към тези си задължения той бе и президент, и изпълнителен директор на невероятно доходната дъщерна фирма „Фертилити инкорпорейтид“, която притежаваше разрастваща се верига от клиники за лечение на безплодие.
Виктор поспря на главното стълбище и се взря навън през многокрилния сводест прозорец към фабричния комплекс, който отново кипеше от живот. Няма съмнение, че изпитваше удовлетворение. През деветнайсети век фабриката беше имала голям успех, но той бе основан на експлоатацията на емигрантската работническа класа. Сега успехът и почиваше на по-твърда почва. Основите на „Каймера“ се опираха на законите на науката и на изобретателността на човешкия ум в неговия порив да разбули загадките на живота. Виктор знаеше, че науката в лицето на биотехнологиите беше вълната на бъдещето и тайничко тържествуваше, че се намира в епицентъра. В ръцете си държеше лост, с който можеше да повдигне земята, а може би и вселената.
Ви Джей си подсвиркваше, докато се спускаше по инерция надолу по Станхоуп стрийт. Той бе закопчал грейката си догоре, така че да го предпазва от студения вятър, а ръцете му бяха напъхани в ръкавиците, подплатени със същата изолираща материя, която космонавтите ползват.
Превключвайки колелото си на възможно най-високата скорост, той натисна педалите. Плющенето на вятъра и свистенето на гумите създаваха у него чувството, че се движи със 100 километра в час. Беше свободен. Никакво училище цяла седмица. Нямаше да има нужда да се преструва пред учителите и онези хлапета. Можеше да прекара времето си, правейки онова, за което бе роден. Той се усмихна със странна, не детска усмивка. Сините му очи заблестяха и той се зарадва, че майка му не е наблизо да го види. Имаше мисия, също като баща си. И не можеше да допусне нищо да му попречи.
Наложи се да намали, когато наближи малкото градче Северен Андоувър. Насочи се към центъра на главната търговска улица и спря срещу местната банка, където паркира колелото си на металната рамка и го заключи. Прехвърли през рамо раницата и изкачи набързо трите потъмнели каменни стъпала, които водеха навътре.
— Добро утро, господин Франк — поздрави управителят, завъртайки се във въртящия се стол. Казваше се Харолд Скот и Ви Джей всячески се опитваше да го избегне, но тъй като бюрото му се намираше точно срещу входа, това беше трудно. — Мога ли да говоря с вас, младежо?
Ви Джей спря, обмисляйки възможностите си, след което неохотно се насочи към него.
— Знам, че сте добър клиент на банката — каза Харолд, — така че смятам, че би било подходящо да поговоря с вас за ползата от влагането на пари тук. Имате ли представа какво е лихва, младежо?
— Мисля, че да — отвърна Ви Джей.
— Щом е така, искам да ви попитам защо не си откриете влог с парите, които получавате от разнасянето на вестници.
— Разнасяне на вестници? — повтори неразбиращо Ви Джей.
— Да — кимна Харолд. — Казахте ми преди известно време, че в свободното си време разнасяте вестници. Допускам, че все още го правите, тъй като продължавате редовно да идвате в банката.
— Разбира се, че го правя — отвърна Ви Джей. Сега той си спомни, че преди време бе срещнал същия този мъж. Сигурно беше минала година оттогава.
— Щом веднъж парите ви бъдат вкарани в спестовен влог, той започва да работи за вас. Всъщност, парите се увеличават. Нека ви дам един пример.
