— Мистър Скот — каза Ви Джей, когато управителят взе някакъв лист от чекмеджето на бюрото си. — Нямам време. Баща ми ме очаква в лабораторията.
— Няма да ви забави много — каза Харолд и се зае да му обяснява какво ще се случи с двайсет долара, ако ги остави в банката. Когато свърши, той попита: — Какво ще кажете? Това убеди ли ви?
— Абсолютно — кимна момчето.
— Добре тогава — усмихна се Харолд, измъкна няколко бланки от друго чекмедже и бързо ги попълни. После ги побутна към Ви Джей и му посочи пунктираната линия в долния край. — Подпишете тук.
Той послушно взе химикалката и написа името си.
— Сега тук — повтори Харолд. — Колко бихте искали да депозирате?
Виктор прехапа устни, после измъкна портфейла си. В него имаше три долара. Извади ги и ги подаде на Харолд.
— Това ли е всичко? — вдигна вежди мъжът. — Колко изкарвате седмично от вестниците? Човек трябва да започне да спестява отрано.
— Ще добавя по-късно още.
След като взе формулярите и банкнотите, чиновникът мина зад гишето на касиера. Когато се върна обратно с разписката за депозит, каза със сериозен тон:
— Това е важен ден в живота ви.
Ви Джей кимна, прибра хартийката в джоба си и се насочи към задната част на банката. Погледна господин Скот. Един благодарен клиент влезе и седна пред бюрото му.
Ви Джей позвъни на служителя, който отговаряше за трезора. Няколко минути по-късно той благополучно влезе в една от частните прегради с огромни трезорни чекмеджета. Пусна раниците си на пода и ги отвори. Бяха пълни със здраво пристегнати стодоларови пачки. Когато ги напъха при останалите, наложи се да използва двете си ръце, за да върне чекмеджето обратно на мястото му.
След малко напусна банката, метна се на колелото и потегли на запад. Натисна здраво педалите и скоро беше в Лоурънс. Пресече Меримак и най-сетне стигна до „Каймера“. Охранителят на входа му махна с ръка по същия, изпълнен с уважение начин, с който се отнасяше към д-р Франк.
Още щом Виктор пристигна в кабинета си, неговата пъргава и експедитивна секретарка, Колийн, го пресрещна с купчина телефонни обаждания.
Виктор тихо изстена. Понеделниците толкова често бяха като този, държаха го далеч от лабораторията, понякога дори през целия ден. Текущите му и най-важни научни интереси се отнасяха до мистерията как една оплодена яйцеклетка се имплантира в матката. Никой не знаеше как става това и какви бяха факторите, които благоприятстваха процеса. Виктор беше избрал проекта преди много години, защото решението му щеше да бъде от голяма научна и търговска важност. Но с бавните темпове, с които напредваше напоследък, щеше да мине доста време, докато стигнеше до финала.
— Това е може би най-важното съобщение — подаде му една розова хартийка Колийн.
Виктор я взе, на нея пишеше да се обади на Роналд Бийкман АСАП. О, чудесно, помисли си той. Въпреки, че той и Роналд бяха най-добрите приятели в началото на основаването на „Каймера“, отношенията им се бяха обтегнали заради различните им виждания за бъдещето на компанията. Напоследък спореха за предлагането на акции на борсата, което се поддържаше най-вече от Кларк Фостър, тъй като това щеше да увеличи добавъчния капитал.
Роналд беше категорично против това, защото се страхуваше да не бъдат погълнати от някоя конкурентна компания в бъдеще. Той смяташе, че едно евентуално разширение трябва да бъде пряко обвързано с текущите постъпления и текущите печалби. Виктор беше гласувал против Роналд, вземайки страната на Кларк. Въпреки безспорния успех на идеята да разпродават акции на борсата, Роналд не можеше да се отърве от усещането, че Виктор е продал академичната си етика. Той сложи съобщението в средата на бюрото си.
— Нещо друго? — попита той.
Секретарката още не бе успяла да му отговори, когато вратата се отвори и Ви Джей надникна вътре и попита дали някой е виждал Филип.
— Видях го по-рано в кафенето — усмихна му се Колийн.
— Ако някой го види — каза Ви Джей, — нека му каже, че съм тук.
— Разбира се — кимна секретарката.
— Ще съм наблизо.
Виктор махна разсеяно, питайки се какво щеше да каже на Роналд. Беше убеден, че имат нужда от капитал сега, а не следващата година. Вратата хлопна зад гърба на Ви Джей.
— Не е ли на училище? — учуди се Колийн.
— Пролетна ваканция.
— Какво изключително дете — поклати глава жената. — Не може да се желае повече. Ако моят син беше тук, трябваше да го държа под контрол през цялото време.
— Съпругата ми не мисли така — каза Виктор. — Смята, че той има някакъв проблем.
— Не мога да повярвам — извика Колийн искрено. — Момчето е толкова учтиво, направо е надраснал възрастта си.
— Може би трябва да го кажеш на Марша — измърмори той и и махна с ръка да се приближи. — Какво е следващото съобщение?
— Съжалявам — погледна го тя загрижено. — Това е телефонният номер на Джонатан Маронети, адвокатът на Джефърд.
— Прекрасно! — каза Виктор. Джордж Джефърд беше директорът на личния състав на фертилния център и началник-снабдяване допреди три години. Напоследък той беше в отпуск, очаквайки разследване относно изчезването на над сто хиляди долара от „Фертилити инкорпорейтид“. Достатъчно неудобно, като се има предвид, че Вътрешният отдел по приходите пръв беше разкрил, че Джефърд е осребрявал чекове на умрели служители. Веднага щом разбра това, Виктор нареди финансова ревизия в отдел „Снабдяване“ от 1980-а до 1986 година. Той въздъхна и пъхна листа с номера на адвоката зад този на Роналд.
— Какво друго? — попита. Колийн разрови останалите съобщения.
— Това е най-важното. С останалите мога и сама да се справя.
— Така ли? — вдигна той невярващо вежди.
Жената се изправи.
— Това са всичките съобщения, но Шарън Карвър чака отвън да се срещне с вас.
— Не можеш ли да я отпратиш?
— Държи да се види с вас — каза Колийн. — Ето това е папката и.
Виктор не се нуждаеше от папката, но я взе и я сложи върху бюрото си. Знаеше всичко за Шарън Карвър. Тя се занимаваше с животните в отдел биология на развитието, преди да бъде уволнена заради пренебрегване на задълженията си.
— Нека почака — каза Виктор и се изправи. — Ще говоря с нея след срещата с Роналд.
Той излезе през задния вход на кабинета си и тръгна към офиса на партньора си. Може би Роналд щеше да прояви по-голям разум, ако говореха лице в лице.
Заобикаляйки ъгъла, Виктор съзря една позната фигура, която се измъкна заднишком, бутайки една количка. Това беше Филип Картлайт, един от служителите със забавено умствено развитие, когото „Каймера“ бе наела да работи според силите си; те всички бяха неоценими работници. Филип следеше за реда и изпълняваше куриерски услуги и всички го познаваха от първия му ден тук. Като допълнение, той изпитваше симпатии към Ви Джей от години и беше прекарал много време с него, особено преди момчето да тръгне на училище. Бяха невероятна двойка. Филип беше едър, як мъжага с рядка коса, близко разположени очи и дебел врат, който започваше направо от ушите. Дългите му ръце завършваха с едри като лопати китки, а пръстите му бяха с еднаква дължина.
Винаги, когато Филип срещнеше д-р Франк, на лицето му се разливаше широка усмивка, разкриваща квадратни зъби. Човекът сигурно се страхуваше, но се държеше толкова приятно и любезно, че поведението му неутрализираше впечатлението от външния му вид.
