— Току що чух, че сте наредили една независима лаборатория да провери резултатите в последния материал, който публикувах в списанието.
— Не мисля, че това е изненадващо, като се има предвид петъчната статия в „Бостън Глоуб“ — каза Виктор и се запита какво би направил, ако този маниак минеше от другата страна на бюрото.
— По дяволите „Бостън Глоуб“! — изруга Хърст. — Съчиниха тази пълна измишльотина на базата на забележките на някаква кой знае защо разгневена техническа лаборатория. Не го вярваш, нали?
— Моята вяра в случая няма никакво значение — каза Виктор. — „Глоуб“ пишат, че данните в твоята студия са преднамерено фалшифицирани. Това твърдение може да се окаже пагубно за теб и за „Каймера“. Ние трябва да пресечем всякакви подобни слухове, преди нещата да излязат от контрол. Затова не разбирам гнева ти.
— Добре тогава, ще ти обясня — озъби му се Хърст. — Очаквах от теб подкрепа, не подозрение. Обикновеното нареждане за установяване на верността на работата ми е почти равносилно на приписване на вина. Освен това все някоя непроверена графика ще изникне в съвместните студии. Знае се, че дори самият Исак Нютон по-късно е доразвил някои изводи от планетарните си наблюдения. Искам това разследване да бъде отменено.
— Виж, съжалявам, че си разстроен — каза Виктор. — Но въпреки Исак Нютон, не може да се допуска относителност щом се стигне до етиката на изследване. Общественото доверие в изследванията…
— Не съм дошъл тук да ми четеш лекции — извика побеснял Хърст. — Казвам ти, че искам да спреш това разследване.
— Ти се изрази много ясно. Но фактите остават, така че ако не съществува измама, няма от какво да се страхуваш и всички само ще спечелим.
— Да не би да ми казваш, че няма да отмениш разследването?
— Точно това ти казвам — отвърна Виктор. Беше опитал достатъчно, за да успокои егото на този човек.
— Шокиран съм от липсата ти на академична лоялност — каза Хърст накрая. — Сега вече знам защо Роналд питае към теб такива чувства.
— Д-р Бийкман защитава същата етика на изследване, която и аз — възрази Виктор, този път показвайки гнева си. — Довиждане, д-р Хърст. Разговорът ни приключи.
— Нека ти кажа нещо, Франк — наведе се над бюрото Хърст. — Ако упорстваш и продължаваш да влачиш името ми из калта, ще направя същото с теб. Чуваш ли? Знам, че не си „рицаря на бял кон“, който спасява науката, какъвто претендираш да бъдеш.
— Страхувам се, че никога не съм публикувал фалшифицирани данни — произнесе Виктор саркастично.
— Въпросът е — озъби му се Хърст, — че съвсем не си белият рицар, за който искаш да минеш пред нас.
— Напусни кабинета ми.
— С удоволствие. — И Хърст тръгна към вратата, отвори я и подхвърли: — Само не забравяй какво ти казах. Не си имунизиран! — След което затръшна вратата зад себе си с такава сила, че дипломата на Виктор от медицинското училище се изкриви на стената.
Той седна пред бюрото си, опитвайки се да си възвърне чувството за емоционално равновесие. За един ден бе получил достатъчно заплахи. Питаше се какво ли има предвид Хърст, когато каза, че той съвсем не бил „рицаря на бял кон“. Господи, какъв цирк!
Той отблъсна стола си назад, изправи се и облече бялата лабораторна престилка. После отвори вратата, за да каже на Колийн, че тръгва към лабораторията. Вместо това обаче направо връхлетя върху нея.
— Д-р Уйлям Хобс е тук и е емоционално съсипан — произнесе Колийн бързо.
Виктор се опита да надникне зад рамото и. В креслото до бюрото и седеше прегърбен мъж и държеше главата си с ръце.
— Какъв е проблемът? — прошепна Виктор.
— Нещо със сина му — отвърна Колийн. — Мисля, че нещо се е случило на момчето и той иска да си вземе отпуск.
Виктор усети, че дланите му се изпотяват и гърлото му се свива.
— Да влезе — нареди той.
Това нямаше да помогне, но го заля вълна на съчувствие, като знаеше, че той самият бе преминал през същите необичайни процедури, само и само да има дете. Мисълта, че може да се е случило нещо лошо на момчето на Хобс съживи всички негови опасения по отношение на Ви Джей.
— Морис… — започна Хобс, но трябваше да спре, докато сподавяше сълзите си. — Синът ми скоро трябваше да навърши три. Не сте го виждали. Беше такава радост! Смисълът на живота ни. Беше гений.
— Какво се случи? — попита Виктор, страхувайки се от отговора.
— Умря! — каза Хобс с внезапен гняв, който проби през тъгата му.
Виктор преглътна с усилие. Гърлото му беше сухо.
— Нещастен случай? — едва успя да изрече той.
Хобс поклати глава.
— Не знаят точно какво е станало. Започна се с пристъп. Когато го заведохме в Детската болница на „Каймера“, лекарите решиха, че има оток на мозъка. Не биха могли да направят нищо. Така и не дойде в съзнание. А после спря и сърцето му.
В кабинета легна тежка тишина. Най-накрая Хобс въздъхна и рече:
— Бих искал да си взема отпуска.
— Разбира се.
Мъжът бавно се изправи и излезе.
Виктор остана да гледа след него. Изведнъж усети, че последното място на света, където иска да отиде, е лабораторията.
4.
Понеделник, късно сутринта
Малката аларма върху бюрото на Марша иззвъня, оповестявайки края на петдесетминутния сеанс с Джаспър Люис, сърдито петнайсетгодишно момче с едва наболи брада и мустаци. То се беше отпуснало в стола срещу Марша с отегчена физиономия. Проблемът беше, че детето беше на път да загази здраво.
— Това, за което още не сме поговорили, е хоспитализацията ти — каза тя. Беше разтворила досието му пред себе си.
Джаспър провря палец през кукичката на якето си.
— Мисля, че камбанката означава, че сеансът е свършил.
— Означава, че е почти свършил — поправи го Марша. — Какво мислиш за трите месеца в болницата сега, когато се прибираш вкъщи? — Впечатлението на Марша беше, че момчето ще има повече полза, ако напусне болничното обкръжение, но и се искаше да разбере неговото мнение.
— Добре беше — отвърна то.
— Просто „добре“? — опита се да го окуражи тя. Беше толкова трудно да го накара да говори.
— Е, да речем чудесно — вдигна рамене той. — Сама знаете, вътре човек няма с какво да се занимава.
Явно и беше нужно повече старание, за да измъкне някакво мнение от момчето. Тя си отбеляза в полето на листа да започне следващия им сеанс с този въпрос. След това затвори папката и потърси очите му.
— Беше ми приятно да се видим — каза тя. — До другата седмица.
— Да, разбира се — произнесе той, избягвайки погледа и, докато ставаше. После неловко напусна стаята.
Марша се върна отново на бюрото, за да издиктува бележките си, но погледът и попадна върху резюмето, което бе написала преди приемането му в болницата. Джаспър беше имал поведенчески разстройства от най-ранна детска възраст. След навършване на единайсет, диагнозата се бе променила на
