„антисоциални поведенчески разстройства“. И като капак на всичко, на Марша и се струваше, че проявява шизоидно разстройство на личността.
Преглеждайки отново характерните моменти от историята на болестта му, тя забеляза честите му лъжи, боя в училище, отмъстителното му поведение и фантазии. Очите и се спряха на изречението: Не може да проявява привързаност и да показва чувства. В съзнанието и мигновено изникна Ви Джей, който отблъсква прегръдката и, гледайки я със сините си, студени като планински езера, очи. Тя се насили да погледне отново към листа. Избира усамотени дейности, не проявява желание за близки отношения, няма близки приятели.
Пулсът и се ускори. Резюме за сина си ли четеше? Препречете с тревога обзора върху личността на Джаспър. Имаше безброй корелации, които не и харесваха. Изпита истинско облекчение, когато ходът на мислите и беше прекъснат от медицинската сестра и нейна секретарка, Джийн Колбърт, педантична, благовъзпитана стара мома от Нова Англия с кестенява коса. Когато вдигаше поглед към нея, очите и уловиха едно изречение, което беше подчертала с червено: Джаспър всъщност е бил отгледан от леля, понеже майка му е работила на две места, за да изхранва семейството.
— Готова ли сте за следващия пациент? — попита Джийн.
Марша си пое дълбоко дъх.
— Спомняте ли си онези статии, които запазих — за детските градини и техния психологически ефект? — попита тя.
— Разбира се — кимна секретарката. — Прибрала съм ги в хранилището.
— Какво ще кажете да ми ги донесете? — опита се Марша да прикрие безпокойството си.
— Няма проблеми. — Секретарката помълча известно време, след което попита: — Добре ли сте?
— Добре съм, добре съм — отвърна тя, вдигайки следващия лист. Докато преглеждаше последните си бележки, двайсетгодишната Нанси Тревърс влезе в стаята и се изгуби в един от столовете. Главата и потъна в раменете като на гургулица.
Марша се приближи и седна на стола срещу нея. Опита се да си спомни къде момичето беше спряло при предишното си посещение, когато описваше сексуалните си набези.
Сеансът започна и времето съвсем забави ход. Марша се опитваше да се концентрира, но страховете за Ви Джей се връщаха отново и отново в съзнанието и заедно с чувството за вина, че беше тръгнала на работа, когато той беше съвсем малък. Не че бе имал нещо против, когато го остави. Но, както Марша добре знаеше, самото това също би могло да е симптом за психопатология.
След като Хобс си тръгна, Виктор се опита да се заеме с кореспонденцията, отчасти, за да избегне лабораторията, отчасти, за да отклони съзнанието си от ужасните новини, които току що бе научил. Но мислите му продължаваха да се връщат отново и отново към обстоятелствата около смъртта на момчето. Оток на мозъка, означаващ остро възпаление на мозъка, беше непосредствената причина. Но какво би могло да го предизвика? Искаше му се да знае повече подробности. Липсата на точна диагноза само подклаждаше спотаените му страхове.
— По дяволите! — изруга той и стовари дланите си върху бюрото. Изправи се рязко и се загледа отвън през прозореца. От кабинета му се откриваше хубава гледка към часовниковата кула. Стрелките бяха замръзнали отдавна на два и петнайсет.
Трябва да науча нещо повече, помисли си той и стовари десния си юмрук върху разперената длан на лявата си ръка с такава сила, че и двете му ръце изтръпнаха. Смъртта на сина на Хобс беше събудила всички тревоги, които Виктор беше имал за Ви Джей — тревоги, които накрая беше загърбил. Докато Марша се измъчваше заради психологическото състояние на момчето, то неговите безпокойства бяха повече от физическо естество. Когато коефициентът на интелигентност на Ви Джей спадна, но се запази на едно все още изключително ниво, Виктор изпита ужас. Отне му години, докато преодолее страховете си и се успокои. Но внезапната смърт на детето на Хобс накара тези страхове да се надигнат отново. Той се обезпокои, тъй като паралелите между Ви Джей и починалото дете не спираха с метода на тяхното зачеване. Виктор разбра, че както Ви Джей, синът на Хобс беше дете-чудо. Виктор не изпускаше от поглед развитието на детето. Беше му любопитно дали момчето ще изпита същия рязък спад в интелектуалното си ниво, което се бе случило с Ви Джей. Но сега искаше единствено да научи подробностите около трагичната смърт на детето.
Включи компютъра и извика личния си файл за бебето Хобс. Не търсеше нищо специално, просто мислеше, че ако разгледа данните, може да му хрумне някакво обяснение за смъртта на детето. Мониторът остана тъмен повече време от обичайното. Объркан, Виктор натисна отново клавиша „Execute“. В резултат на това в долния десен ъгъл на екрана примигна думата „Searching“. После, за негова изненада, компютърът му съобщи, че няма такъв файл.
— Какво става, по дяволите? — промърмори той. Помисли си, че сигурно е направил грешка и опита отново, напечатвайки без да бърза „Бебе Хобс“. Натисна клавиша „Execute“ и след малка пауза, докато компютърът претърсваше всички директории, излезе същият отговор: „Файлът не е намерен“.
Виктор изключи компютъра и се запита какво може да се е случило с информацията. Наистина, от известно време не я бе търсил, но това не трябваше да е проблем. Барабанейки с пръсти по бюрото срещу клавиатурата, той размисли за миг, след което отново поиска достъп. Този път напечата думите „Бебе Мърей“.
Последва същата пауза, както при предишния файл и в крайна сметка се появи познатият надпис: „Файлът не е намерен“.
Вратата на кабинета се отвори и той се обърна. На прага стоеше Колийн.
— Това не е ден за бащи — каза тя, без да изпуска бравата. — Търси ви господин Мърей от счетоводството. Както изглежда, и неговото бебе не е добре.
— Не вярвам — едва успя да произнесе Виктор. Времето съвпадаше изненадващо.
— Повярвайте ми — погледна го съчувстващо Колийн. — На втора линия.
Напълно зашеметен, Виктор се обърна към телефона. Светлинката мигаше непрекъснато и всеки проблясък причиняваше в главата му болезнено усещане. Това не би трябвало да се случи, не и след като всичко вървеше толкова добре от толкова време. Насили се да вдигне слушалката.
— Съжалявам, че ви безпокоя — успя да каже гласът отсреща, — но вие бяхте толкова отзивчив, когато се опитвахме да се сдобием с бебе. Помислих си, че бихте искали да знаете. Закарахме Марк в Детската болница. Той умира. Лекарите ми казаха, че не могат да направят нищо.
— Какво стана? — попита Виктор и усети как изстива.
— Изглежда никой не знае — отвърна Хорас. — Започна с главоболие…
— Да не би да си е ударил главата или нещо подобно?
— Не знаем за такова нещо.
— Имате ли нещо против да намина? — попита Виктор.
Половин час по-късно той паркира колата си в гаража срещу болницата. Влезе в сградата и се приближи до гишето за информация. Жената на рецепцията му каза, че Марк Мърей е в хирургическото интензивно отделение и го насочи към чакалнята. Виктор завари Хорас и Колет обезумели от тревога и безсъние. Когато го видя, Хорас се изправи.
— Някаква промяна? — попита Виктор с надежда.
Мъжът поклати глава.
— Сега е на респиратор.
Виктор изрази съжаленията си. Семейство Мърей изглеждаха трогнати, че е отделил време да дойде в болницата, макар че никога не бяха общували.
— Той беше толкова специално дете — каза Хорас. — Толкова изключителен, толкова интелигентен… Той поклати глава. Жена му скри лице в дланите си и раменете и се разтресоха. Хорас седна отново и я прегърна.
