— Как се казва лекарят, който се грижи за Марк? — попита Виктор.
— Накано — отвърна тихо Хорас. — Д-р Накано.
Виктор се извини, остави сакото си при семейство Мърей и излезе от чакалнята. Насочи се към Педиатричното хирургическо интензивно отделение, което се намираше в дъното на коридора, зад двойка електронни врати. Когато стъпи върху гумираната повърхност срещу вратите, те автоматично се отвориха.
Стаята отвътре му беше позната от дните му като стажант. Обичайното изобилие от електронна апаратура и суетящи се сестри. Постоянното съскане на респираторите и пиукането на мониторите за сърдечна дейност създаваха аура на напрежение. Животът тук беше на везната.
Тъй като Виктор се движеше със спокойна увереност, никой не го попита защо е тук, въпреки, че не беше облечен като лекарите в интензивното. Той се приближи към гишето и попита дали може да разговаря с д-р Накано.
— Току-що беше тук — отговори му наперена млада жена. Тя се поизправи и се наведе напред, за да види дали не е някъде наблизо. После седна и вдигна телефона. Миг по-късно информационната система добави името на д-р Накано към безконечния списък, който звучеше по високоговорителите от тавана. Разхождайки се напред-назад, Виктор се опита да разбере къде е Марк, но по-голямата част от децата бяха с респиратори, които закриваха лицата им. Той се върна до гишето точно когато охранителят вдигаше телефона. Като го видя, мъжът му каза, че д-р Накано е на път към отделението. Пет минути по-късно Виктор бе въведен при красив, доста мургав японоамериканец. Виктор обясни, че е интернист и е приятел на семейство Мърей, и че се надява да разбере какво все пак се е случило на сина им.
— Положението не е добро — беше откровен докторът. — Детето умира. Не е нещо, което казваме често, но в този случай проблемът не реагира на никакво лечение.
— Имате ли някаква представа за това какво става? — попита Виктор.
— Знаем какво става — отвърна д-р Накано, — но това, което не знаем е какво го е предизвикало. Елате, ще ви покажа.
Със забързаните стъпки на много зает човек, д-р Накано се насочи към задната част на интензивното отделение. Спря отвъд една преграда, отделена от главното крило.
— Взехме предохранителни мерки — обясни той. — Няма данни за инфекция, но за всеки случай… — И той подаде на Виктор халат, шапка и маска. Двамата мъже надянаха предпазните облекла и влязоха в малка стая.
Марк Мърей се намираше в центъра на голямо легло с високи странични прегради. Главата му беше омотана с бинт. Д-р Накано обясни, че са се опитали да декомпресират, надявайки се, че това ще помогне, но не се бе получило.
— Погледнете — подаде му той офталмоскопа. Виктор се наведе над пострадалото двегодишно дете, повдигна клепача му и се взря в разширената, изцъклена зеница. Очният нерв беше издут, сякаш някой го натискаше отвътре. Той се изправи.
— Твърде впечатляващо, а? — вдигна вежди д-р Накано. Той взе офталмоскопа от Виктор и сам надникна. Запази мълчание известно време, след което бързо се изправи. — Най-разочароващото е, че нещата се влошават прогресивно. Мозъкът е все още с оток. Изненадвам се, че не е започнал да излиза от ушите. Нищо не помогна; нито декомпресията, нито стероидите, нито манитолът. Страхувам се, че ще се наложи да се предадем. Виктор беше забелязал, че няма никаква обслужваща сестра.
— Някакви хемораги или следи от травми? — попита той.
— Никакви — отвърна д-р Накано. — Освен отокът, детето е чисто. Няма менингит, както казах и по- рано. Просто не разбираме. Вече всичко е в ръцете на онзи, горе. — И той посочи към небето.
Сякаш в отговор на ужасното му предсказание, мониторът, следящ сърдечната дейност, издаде кратък сигнал, който показваше, че сърцето на Марк е спряло. Пулсът му бе станал неравномерен. Аларменият сигнал прозвуча отново.
Д-р Накано не помръдна.
— Случи се по-рано — каза той. — Но на този етап това не променя нищо. — После, като оправдание, добави: — Родителите не виждат смисъл да го поддържаме жив, ако мозъкът не функционира.
Виктор кимна и в този момент алармата се включи, но не спря както преди. Сърцето на Марк бе фибрилирало. Отсреща, на регистратурата, не отговори никой. След малко неравната, прескачаща линия върху екрана на монитора стана равна.
— Това е, свърши — произнесе д-р Накано. Прозвуча безсърдечно, но Виктор знаеше, че това е породено повече от безсилие, отколкото от безчувственост. Спомняше си много добре времето, когато беше стажант.
Двамата мъже се върнаха на гишето за информация, където Накано съобщи на секретарката, че детето на семейство Мърей е починало. С напълно дезинтересиран вид тя вдигна телефона и поиска нужните документи. Виктор си каза, че не можеш да работиш тук, ако се разстройваш всеки път, когато умира болен.
— Миналата нощ е имало подобен случай — каза Виктор. — У семейство Хобс. Запознат ли сте?
— Чух за това — каза докторът неопределено. — Но случаят не е мой. Разбрах, че много от симптомите са били същите.
— Така изглежда — кимна Виктор. — Ще правите ли аутопсия?
— Задължително. Това трябва да е работа на медицинските инспектори, но ни прехвърлят обратно повечето случаи. В центъра са твърде заети, особено за неща от този род. Вие ли ще съобщите на родителите, или искате аз да го сторя?
Рязката смяна в посоката на разговора раздразни Виктор.
— Аз ще им кажа — въздъхна той след малко. — Благодаря ви, че ми отделихте от времето си.
— Няма проблеми — каза д-р Накано, но не го погледна. Вече бе затънал в друг проблем.
Зашеметен, Виктор напусна интензивното, оценявайки тишината, когато електронната врата се затвори след него. Той се върна в чакалнята, където Мърей се бяха вече досетили за лошата новина, преди той да им я е казал. Подкрепяйки се един друг, те благодариха на Виктор, че е дошъл. Той промърмори съболезнованията си. Но дори когато говореше, ужасният образ не излизаше от съзнанието му. Представи си Ви Джей пребледнял, със свързан към него респиратор в леглото, където сега лежеше Марк.
Изтръпнал от ужас, той продължи към патологията и се представи на шефа на отделението, д-р Уорън Бъргхофън. Мъжът го увери, че ще направят всичко, което могат, за да поемат двете аутопсии, колкото се може по-бързо.
— Определено трябва да разберем какво става — каза Бъргхофън. — Със сигурност не искаме да се развихри някаква епидемия от идиопатична церебрална едема в града.
Виктор се отправи с бавни крачки към колата си. Беше наясно, че това няма нищо общо с никаква епидемия. Той единствен знаеше броя на децата в риск. Бяха три.
Още щом се върна в офиса си, той помоли Колийн да се свърже с Луис Каспуиц, шефът на отдела за компютърно обработване на данни, и да го накара да дойде незабавно.
Луис беше нисък, набит мъж с лъскава, плешива глава, със склонност към внезапни, непредсказуеми действия. Беше изключително стеснителен и рядко поглеждаше някого в очите, но въпреки странностите си, беше страхотен в това, което върши. „Каймера“ зависеше от неговите компютърни експертизи в почти всички области — от изследванията, през продукцията до плащанията.
— Имам проблем — започна Виктор направо, привеждайки се над бюрото, с кръстосани пред гърдите ръце. — Не мога да открия два от персоналните си файлове. Да имаш представа какво може да е станало?
— Причините могат да са много — каза Луис. — Обикновено се дължи на това, че потребителят е забравил какво име е дал.
— Проверих директорията си. Не са там.
— Може би са в директорията на някой друг? — допусна мъжът.
— Това не ми хрумна. Но добре си спомням, че съм ги използвал и никога не ми се е налагало да
