Марша залитна. Искаше и се да изчезне. Отпусна се тежко на една от пейките и въздъхна. Не мислеше, че може да остане тук и да изслуша останалата част от историята на Виктор. Но сега, след като вече бе започнал, осъзна тя, той щеше да продължи независимо дали и харесва или не. Изглежда му се струваше, че може да намали чудовищността на вината си, като се придържа към чисто научното описание. Това ли беше човекът, за когото се бе омъжила?
— Когато пренесох оплодените яйцеклетки тук — каза той, — избрах подходящ сектор от ДНК-то на хромозома 6 и причиних мутация чрез промяната на една азотна база. След това чрез микро-инжекция и ретро-вирусен вектор вмъкнах ФНР-гена наред с няколко промотора, включително един от бактериален плазмид с резистентност към цефалоспориновия антибиотик цефалоклор. Виктор спря за миг, но не вдигна глава нагоре.
— Ето защо настоявах Мери Милман да взема цефалоклора от втората до осмата седмица на бременността си. Цефалоклорът беше този, който държеше гена активен, произвеждайки ФНР.
Той най-сетне я погледна.
— Господ ми е свидетел, че когато го направих идеята ми изглеждаше страхотна. Но по-късно разбрах, че беше грешка. Живях в ужас, докато Ви Джей не се роди.
Марша внезапно бе завладяна от ярост. Тя скочи и започна да го блъска с юмруци. Той не направи опит да се предпази, изчаквайки я, докато тя свали ръце и застанала пред него, се разрида тихо. Тогава той се опита да я прегърне, но тя не му позволи дори да я докосне. Излезе в главната лаборатория и седна. Виктор я последва, но тя не искаше да го погледне.
— Съжалявам — произнесе той отново. — Повярвай ми, нямаше никога да го направя, ако не бях сигурен, че ще се получи. Никога не възникна проблем с нито едно от животните. А идеята да имаме свръх умно дете беше толкова изкусителна… — Гласът му пресекна.
— Не мога да повярвам, че си направил нещо толкова ужасно — изхлипа тя.
— В миналото изследователите са експериментирали върху себе си — произнесе той с ясното съзнание, че това не го оправдава.
— Върху себе си! — извика Марша. — Не върху невинни деца. — Тя се разрида. Въпреки силата на емоцията си, усети как страхът я сграбчва. С мъка се опитваше да запази контрол. Виктор бе направил нещо ужасно. Но стореното — сторено. Не можеше да върне времето назад. Проблемът сега беше как да се справи с реалността и мислите и се обърнаха към Ви Джей, детето, което обичаше толкова много.
— Е, добре — успя да каже тя и преглътна напиращите сълзи. — Каза ми най-сетне. Но все още не си ми казал защо искаш Ви Джей да мине през още един неврологичен преглед. От какво се боиш? Мислиш ли, че интелигентността му отново е спаднала?
Думите и я върнаха шест и половина години назад. Тогава все още живееха в малката селска къща и Дейвид и Джанис бяха живи и здрави. Беше щастливо време, пълно с удивлението пред невероятния ум на Ви Джей. Като тригодишен той вече четеше всичко и запомняше почти всичко. Доколкото можеше да прецени по онова време, коефициентът му на интелигентност беше около двеста и петдесет.
Но един ден всичко се промени. Тя беше отишла в „Каймера“ да го прибере от детската градина, в която бе прекарал деня, след сутрешната занималия „Крокър“. Разбра, че нещо не е наред в мига, в който видя лицето на директорката.
Полин Сполдинг беше невероятна жена, четирийсет и две годишна, бивша начална учителка и бивша инструкторка по аеробика, която бе открила своето призвание в управлението на детската градина. Тя обичаше работата си и децата, които на свой ред я обожаваха заради безкрайния и ентусиазъм. Но днес тя изглеждаше смутена.
— Нещо не е наред с Ви Джей — каза тя направо.
— Болен ли е? Къде е?
— Тук е — отвърна Полин. — Не е болен, здравето му е наред, има нещо друго.
— Кажете ми — извика Марша.
— Всичко започна непосредствено след обяда — обясни Полин. — Докато другите деца си почиват, Ви Джей обикновено отива в класната стая и играе шах на компютъра.
— Знам — кимна Марша. Тя беше дала разрешение на сина си да пропуска почивката, след като и беше казал, че не се нуждае от междучасия и че не понася да си губи времето.
— Освен него там нямаше никого — продължи директорката, — но изведнъж се чу страшен трясък. Когато влязох, Ви Джей беше грабнал един стол и удряше по компютъра.
— Боже мили! — възкликна Марша. Подобни невъздържани изблици не бяха част от поведенческия репертоар на Ви Джей. — Обясни ли защо го прави?
— Той плачеше, д-р Франк.
— Ви Джей да плаче?! — Марша беше потресена.
Ви Джей никога не плачеше.
— Плачеше като едно обикновено три и половина годишно дете — каза Полин.
— Какво се опитвате да ми кажете? — попита Марша.
— Явно Ви Джей счупи компютъра, защото вече не знаеше как да го използва.
— Това е абсурдно! — погледна я Марша. Ви Джей използваше домашния компютър откак бе навършил две и половина години.
— Това не е всичко — прекъсна я директорката. — За да го успокоя, му предложих една книжка за динозаври, която бе започнал да чете. Той я разкъса.
Марша влетя в класната стая. Вътре имаше само три деца. Ви Джей седеше на една маса и рисуваше в книжка за оцветяване като всяко нормално дете. Когато я видя, той захвърли пастела и изтича в прегръдките и. Разплака се и каза, че го боли глава. Марша го прегърна.
— Скъса ли книжката за динозаврите? — запита го тя.
Той отклони поглед:
— Да.
— Но защо? — недоумяваше майка му.
Ви Джей отново вдигна очи към нея и каза:
— Защото вече не мога да чета!
През следващите няколко дни Ви Джей премина през редица неврологични изследвания, за да се установят възможни остри неврологични проблеми. Резултатите излязоха отрицателни, но когато Марша повтори серията тестове за интелигентност, които момчето беше правило миналата година, резултатите се оказаха шокиращо различни. Коефициентът му на интелигентност беше паднал до сто и трийсет. Все още висок, но далеч от този на гениите.
Виктор върна Марша към настоящето, като се закле, че нищо не се е случило с интелигентността на сина им.
— Тогава защо са тези изследвания? — повтори въпроса си тя.
— Ами аз… просто мисля, че е добра идея — заекна Виктор.
— Омъжена съм за теб от шестнайсет години — произнесе Марша след известна пауза. — И сега знам, че не ми казваш истината. Трудно и беше да повярва, че и предстои да открие нещо по-лошо от това, което Виктор вече и бе казал.
Той прокара ръка през гъстата си коса.
— Настоявам заради това, което стана с децата на семейство Хобс и семейство Мърей.
— Кои са те?
— Уйлям Хобс и Хорс Мърей работят тук — отвърна Виктор.
— Не ми казвай, че и на техните деца си причинил това…
— Още по-зле — призна Виктор. — И двете семейства страдаха от истинско безплодие. Имаха нужда от донорни гамети. Тъй като бях замразил останалите седем от нашите зиготи, и тъй като те можеха да осигурят изключително способни индивиди, аз използвах две от тях.
— Да не би да ми казваш, че тези деца са генетично мои? — запита Марша, невярваща на ушите си.
— Наши — поправи я Виктор.
— Свети боже! — промълви тя, зашеметена от това ново разкритие. За миг престана да усеща. — Не е по-различно от това да станеш донор на сперма или на яйцеклетка — каза Виктор. — Даже е по-ефикасно,
