попита кой е.
Щом отвориха, Марша се опита да прегърне Ви Джей, но той се изплъзна от ръцете и:
— Къде бяхте?
Виктор погледна часовника си. Беше десет без четвърт. Бяха се забавили час и половина.
— Наминахме през лабораторията — каза Марша.
Не беше характерно за Ви Джей да забелязва, когато някой не си е вкъщи. Той си беше сякаш самодостатъчен. Момчето погледна баща си:
— Търсиха те по телефона. Казаха ми да ти предам, че нещата ще се влошат, ако не премислиш и не реагираш адекватно.
— Кой беше?
— Не си каза името.
— Жена ли беше или мъж? — попита Виктор.
— Не мога да кажа — отвърна Ви Джей. — Държеше слушалката далече от устата си, или поне така звучеше.
Местейки поглед от съпруга към сина си, Марша каза:
— Виктор, за какво става дума?
— Служебни работи. Не е нещо, за което да се притесняваш.
Марша се обърна към Ви Джей:
— Изплаши ли се? Забелязахме, че двете врати са залостени.
— Малко — призна си момчето. — Но после осъзнах, че не биха предали такова съобщение, ако са възнамерявали да дойдат тук.
— Мисля, че си прав — кимна Марша.
Ви Джей имаше впечатляващ начин за интелектуализиране на ситуацията.
— Защо не отидем всички в кухнята? Мога да направя билков чай.
— За мен не, благодаря — поклати глава Ви Джей. След което се обърна и тръгна по стълбите.
— Синко! — извика след него Виктор.
Ви Джей се поколеба на първото стъпало.
— Исках само да ти кажа, че утре сутринта ще ходим до Детската болница в Бостън. Искам да те прегледат.
— Нямам нужда от преглед — проплака момчето. — Мразя болниците.
— Разбирам те. Но независимо от всичко трябва да минеш прегледа, както правим това аз и майка ти.
Ви Джей погледна към Марша. Искаше и се да го задържи и да се увери, че не го боли глава, че няма никакви симптоми. Но тя не помръдна, уплашена от собствения си син.
— Няма ми нищо — настоя Ви Джей.
— Случаят е приключен — каза Виктор. — Край на дискусиите.
Ви Джей стисна купидоновските си устни и погледна гневно баща си. После се завъртя и изчезна по стълбите нагоре.
Марша сложи чайника на печката. Знаеше, че трябва да минат дни, преди успее да осмисли онова, което бе научила тази вечер. След шестнайсет години брак тя се питаше дали изобщо познава съпруга си.
Вятърът навяваше сняг в прозореца и караше стъклата да потракват при всеки по-силен напор. Марша се обърна на другата страна и хвърли поглед към дигиталния радио-будилник. Минаваше полунощ, а тя беше далеч от мисълта за сън. Близо до себе си чуваше ритмичното дишане на Виктор.
Спусна крака от леглото и потърси в тъмното чехлите си. Усети, че по кожата и минават студени тръпки и се пресегна към халата, който бе метнала върху стола. После безшумно отвори вратата и влезе в хола.
Нов внезапен порив връхлетя къщата и старите греди простенаха. Тя си помисли дали да не слезе на долния етаж и да продължи заниманията си, но вместо това продължи по дългия коридор към стаята на Ви Джей. Натисна вратата. Ви Джей бе оставил прозореца си открехнат и дантелените завеси плющяха като корабни платна на вятъра. Тя влезе и затвори тихо прозореца.
Погледна надолу, към спящия си син. С русите си къдрици той приличаше на истински ангел. Трябваше да се въздържи да не го докосне. Отвращението му към всякаква проява на обич беше твърде силно; понякога и беше трудно да мисли за него като за брат на Дейвид. Питаше се дали тази негова неохота да се притисне в прегръдките и и да се сгуши в нея имаше нещо общо с инжектираните от Виктор чужди гени. Вероятно никога нямаше да разбере. Това, обаче, което знаеше е, че тревогите и за Ви Джей имаха реална основа.
Марша премести дрехите от стола до леглото на Ви Джей и седна. Като малък той беше толкова добро и послушно дете, че беше трудно да се повярва, че е истина. Рядко плачеше и спеше през цялата нощ непробудно. За нейно учудване той започна да говори, когато беше едва на няколко месеца.
Сега осъзна, че въодушевлението и гордостта и от постиженията на Ви Джей бяха причината тя никога да не се усъмни в тях. И никога да не заподозре, че се дължат на някаква външна намеса. Помисли си с горчивина, че е била наивна. Свръх интелигентността му бе повече от онази на гениите. Тя си спомни случая, когато един френски учен и съпругата му бяха дошли в „Каймера“ за шест месеца. По онова време Ви Джей бе тригодишен. Дъщеря им Мишел посещаваше детската градина. Момиченцето беше на пет години и за седмица бе научило няколко изречения на английски. Но най-поразителното беше, че за същия период от време Ви Джей проговори френски гладко. После дойде третият му рожден ден. Марша бе планирала да организира празненство и да покани повечето от децата на неговата възраст от детската градина. Когато Ви Джей слезе за обяд в събота, той завари стаята пълна с майки и деца, които запяха в хор „Честит рожден ден“. Това се оказа неудачно. Ви Джей избута майка си настрана и каза: „Защо си поканила тези деца тук? И без това трябва да ги изтърпявам всеки ден. Те ме побъркват!“
Марша бе шокирана, но тогава си каза, че той е толкова по-умен от другите, че да го насилва да се социализира би било наказание. Ви Джей предпочиташе компанията на възрастните пред тази на тригодишните.
Момчето внезапно се завъртя, промърморвайки нещо насън и върна Марша към настоящето и всичките проблеми, които искаше да забрави. Беше толкова красив! Беше трудно да примири неговото невинно лице в съня с ужасната истина, разбулена в лабораторията. Но сега поне разбираше в някаква степен защо той беше толкова студен и лишен от всякакво чувство на привързаност. Може би, затова проявяваше много от личностните смущения на Джаспър Люис. Тя си помисли мрачно, че поне няма защо да се обвинява, че не си е стояла вкъщи, докато Ви Джей беше малък.
И тъй като Виктор настояваше за неврологичен преглед, то Марша реши, че тя ще подложи Ви Джей на няколко психологически теста. Това със сигурност нямаше да навреди.
6.
Вторник сутринта
Качиха се в отделни коли до Бостън, тъй като Виктор искаше да се върне директно в „Каймера“. Ви Джей избра да пътува с Марша.
Пътуването мина спокойно. Марша се опита да накара Ви Джей да се разприказва, но той отговаряше на всичките и въпроси само с кратко „да“ или „не“. Тя се предаде и мълча, докато наближиха Детската болница.
— Имал ли си някакво главоболие? — наруши тя дългото мълчание.
— Не — отвърна момчето. — Казах ти, че съм добре. Защо е тази внезапна тревога за здравето ми?
— Идеята е на баща ти — каза Марша. Не смяташе, че има някаква причина да не му казва истината. — Нарича го превантивна медицина.
— Струва ми се загуба на време — промърмори той.
— Да имаш някаква промяна в паметта? — продължи Марша.
