стъкло.
Той чукна с пръст по електрическия ключ и запали осветлението зад стъклото. Марша се изненада, като видя поредица от огромни аквариуми, всеки от които съдържащ по дузина странни на вид морски създания. Напомняха охлюви, но без черупките.
Виктор спря до една стълба. След като надникна в няколко от резервоарите, той взе блюдце за дисекция от една от масите и се изкачи по стълбата. Хвана с мрежа две същества от един обособен резервоар.
— Това необходимо ли е? — погледна го Марша, питайки се какво общо имат отвратителните същества с тревогите на Виктор за здравето на Ви Джей.
Виктор не отговори. Слезе бавно по стълбата, балансирайки с подноса. Марша впери очи в животните. Бяха около десет инча дълги, кафяви на цвят, с тънка, желеобразна кожа. Тя сподави вълната, която се надигна в стомаха и. Мразеше такива неща. Това беше една от причините да отиде в психиатрията: там обстановката беше чиста, подредена и много човешка.
— Виктор! — не се сдържа Марша, докато го гледаше как пронизва онези същества върху восъчното дъно на дисекционното блюдце, разстилайки плавниците им или каквото там беше. — Защо просто не ми кажеш?
— Защото няма да ми повярваш — отвърна и той. — Имай търпение още няколко минути. — И той взе скалпела и натисна прясно наточеното острие. Марша извърна поглед, докато той бързо разцепваше всяко от животните.
— Казват се аплазия — обясни Виктор и се опита да прикрие собствената си нервност зад стриктните си движения. — Използват се широко в нервно-клетъчните изследвания. — Той взе резача и започна да реже бързо, като внимаваше. — Сега отстранявам абдоминалния ганглий от всяка от аплазиите.
Марша погледна. Виктор държеше малка плоска чинийка, пълна с бистра течност. На повърхността и плуваха две съвсем малки парченца тъкан.
— Сега трябва да отидем при микроскопа.
— Какво ще стане с бедните същества? — попита Марша, насилвайки се да погледне към дисекционното блюдце. Животните изглежда се опитваха да се измъкнат от топлийките, които ги държаха неподвижно към восъчното дъно.
— Чистачката ще почисти сутринта — каза Виктор, неразбирайки смисъла на въпроса и. Марша хвърли един последен поглед към аплазиите и се приближи към съпруга си, който вече нагласяваше фокуса на микроскопа.
Наведе се и погледна. Ганглият беше във формата на буквата Н, чиято набъбнала напречна част напомняше прозрачна торбичка от светъл мрамор. Дългите части несъмнено бяха отделени нервни влакна. Виктор премести една стрелка и каза на Марша да преброи нервните клетки. Тя направи каквото се искаше.
— Добре-е-е — въздъхна Виктор. — Сега да видим другия ганглий. Зрителното поле се размести, после спря. Картината беше като първата. — Брой пак — каза Виктор.
— Този има над два пъти повече, отколкото другия.
— Абсолютно вярно! — Виктор се надигна и се изправи. Пристъпи от крак на крак, след което закрачи бавно. Лицето му светеше със странен, възбуден блясък и Марша усети, че я изпълва страх.
— Бях много заинтересован от броя на нервните клетки на нормалната аплазия преди дванайсет години. По това време знаех, както всеки друг, че нервни клетки се обособяват и се размножават чрез пролиферация в ранно-ембрионалния стадий. Тъй като тези аплазии бяха относително по-прости от другите животни, аз успях да изолирам протеина, който отговаряше за процеса и който нарекох „фактор за нервния растеж“ — ФБР. Следиш ли мисълта ми? — Виктор спря да крачи и погледна Марша.
— Да — отвърна тя и закова поглед в него. Той сякаш се променяше пред очите и. Беше придобил смущаващо месиански израз. Марша внезапно усети, че и прилошава при ужасяващата мисъл, че знае накъде води тази привидно неуместна лекция. Виктор продължи отново да крачи, а въодушевлението му нарастваше.
— Използвах генно инженерство, за да размножа протеина и да изолирам отговорния ген. После, за най-важната част от работата… — Той спря срещу Марша. Очите му блестяха. — Взех едно оплодено яйце от аплазия и след като предизвиках генна мутация в ДНК-то, внедрих новия ФНР-ген заедно с промотор. Резултатът?
— Повече ганглийни неврони — отвърна Марша.
— Точно така — кимна Виктор. — И също толкова важно, способността да предават специфичните си особености на поколенията си. Хайде сега да отидем в главната зала. — И той подаде ръка на Марша и я побутна напред.
Тя го последва мълчаливо към осветения бокс, където той извади няколко големи рентгенови снимки на микроскопични сегменти от мозък на плъх. Дори и без да брои, тя съобрази, че на едната снимка има много повече нервни клетки, отколкото на другата. Все още без да каже и дума, влезе с него в помещението с животните. Още на прага Виктор надяна чифт дебели кожени ръкавици.
Марша се опитваше да не диша. Миришеше на зоологическа градина. Виждаха се стотици клетки с маймуни, кучета, котки и плъхове. Те се приближиха до клетките с плъхове.
Марша потръпна при вида на неуморно мърдащите розови нослета и опашки.
Виктор спря пред една по-особена клетка и отвори вратичката. Протегна ръка вътре и измъкна оттам голям плъх, който започна да хапе облечените му в ръкавици пръсти.
— Спокойно, Чарли! — каза Виктор. Той занесе плъха към масата със стъклена повърхност, надигна стъклото в единия край и пусна животното в нещо като миниатюрен лабиринт. Плъхът се оказа точно срещу стартовата бариера. — Гледай! — прошепна Виктор и вдигна бариерата.
След миг животинчето влезе в лабиринта. Само с няколко погрешни промени в посоката то стигна до изхода и получи наградата си.
— Бързо, а? — каза Виктор с доволна усмивка. — Това е един от „умните“ ми плъхове. В тях съм вложил гена за бързо нервно развитие. Сега виж това.
Той нагласи апаратурата така, че плъхът да се върне на стартовата позиция, но в секция, която нямаше достъп до лабиринта. После се върна до клетките и взе друг плъх. Пусна и него вътре, така че двете животни да се виждат едно друго през телената мрежа, която ги разделяше.
След малко той вдигна бариерата и вторият плъх мина през лабиринта без нито една грешка.
— Знаеш ли на какво си свидетел? — попита Виктор.
Марша поклати глава.
— Комуникация между плъхове — обясни той. — Успях да науча тези плъхове да си обясняват лабиринта един на друг. Това е невероятно.
— Убедена съм — произнесе Марша с далеч по-малко ентусиазъм от него.
— Направих това изследване върху стотици плъхове.
Тя кимна неуверено.
— После върху петдесет кучета, шест крави и една овца — добави Виктор. — Страхувах се да изпробвам метода върху маймуните. Страхувах се от успех. В съзнанието ми все се въртеше онзи стар филм „Планетата на маймуните“. — Той се засмя и звукът отекна странно в помещението.
Марша не се засмя. Вместо това се разтрепери.
— Какво точно искаш да ми кажеш? — попита тя, макар въображението и вече да бе стигнало до обезпокоителни отговори.
Той не можа да я погледне в очите.
— Моля те! — извика тя през сълзи.
— Само се опитвам да ти обясня откъде тръгнаха нещата, така че да разбереш — каза той, макар да знаеше, че никога няма да го разбере. — Повярвай ми, не съм планирал това, което се случи после. Тъкмо бях приключил успешния опит с овцата, когато ти започна да молиш за второ дете. Спомняш ли си, когато решихме да отидем във „Фертилити инкорпорейтид“? Марша кимна и по бузите и започнаха да се търкалят едри сълзи. — И получиха от теб една добра реколта от яйцеклетки. Дадохме им осем. Тя усети, че се олюлява и се хвана за ръба на масата.
— Лично аз осъществих ин-витро оплождането с моята сперма — продължи Виктор. — Знаеш го. Това, обаче, което не ти казах, е че върнах оплодените яйцеклетки в лабораторията.
