посочвам друга команда, за да ги извикам.
— Добре, не мога да кажа нищо, докато не погледна — каза Луис. — Какви бяха имената, които сте дали на файловете?
— Искам обаче това да остане конфиденциално — наблегна Виктор.
— Разбира се.
Той му даде имената и Луис седна пред екрана.
— Май нямаш късмет? — попита Виктор след няколко минути, виждайки, че екранът остава празен.
— Не изглежда така. Но като се върна в офиса си, мога да го погледна, като накарам компютъра да търси чрез логовете. Сигурен ли си, че това са имената на файловете?
— Напълно сигурен — отвърна Виктор.
— Веднага ще се заема с това, ако е важно.
— Важно е.
След като Луис излезе, Виктор застана пред монитора. Беше му хрумнала идея. Внимателно, без да бърза, набра името на друг файл: „Бебе Франк“. Поколеба се за миг, уплашен от това какво ще излезе — или може би няма да излезе. Най-после се престраши и натисна „Execute“. Затаи дъх. За нещастие страховете му се потвърдиха: файлът на Ви Джей го нямаше!
Той седна тежко в стола си и усети, че започва да се поти. Три свързани, но без отпратки един към друг файла, не биха изчезнали просто така, по някакво случайно стечение на обстоятелствата. Внезапно в съзнанието му изникна налятото с кръв лице на Хърст и той си спомни заплахата му: „Съвсем не си белият рицар, за който искаш да минеш пред нас… Не си имунизиран.“
Виктор стана и отиде до прозореца. От изток се носеха облаци. Скоро щеше да завали или дъжд, или сняг. Той остана неподвижен няколко минути, питайки се дали Хърст няма нещо общо с липсващите файлове. Дали беше възможно да е той? Може би на това се крепяха неясните му заплахи. Виктор поклати глава. Нямаше начин Хърст да знае за файловете. Никой не знаеше за тях. Никой!
5.
Понеделник вечерта
Марша погледна през масата към мъжа си и сина си. Ви Джей бе погълнат от някаква книга за черните дупки и не поглеждаше към яденето. Би трябвало да му каже да остави книгата, но Виктор се прибра вкъщи в такова отвратително настроение, че не и се искаше да казва нищо, което би го направило още по-лошо. Тя самата продължаваше да се безпокои за детето. Обичаше го толкова много, че не би могла да понесе мисълта, че нещо с него не е наред, макар да знаеше много добре, че няма да е в състояние да му помогне, ако не погледне истината в очите. Очевидно бе прекарал целия ден в „Каймера“ сам, защото Виктор си призна, когато специално го попита, че не е виждал Ви Джей от сутринта.
Сякаш усетил погледа и, Ви Джей рязко остави книгата настрани и отнесе чинията си в миялната машина. Когато се изправи, наситено-сините му очи срещнаха нейните. В тях нямаше топлина, нямаше чувства, само блестяща тюркоазена светлина, която накара Марша да се почувства като под микроскоп.
— Благодаря за вечерята — произнесе момчето механично.
Тя се заслуша в стъпките му, които се отдалечиха нагоре по стълбището. Внезапен порив на вятъра я накара да погледне през прозореца. В снопа лъчи от лампата на гаража видя, че дъждът е преминал в сняг. Тя потрепери, но това не беше от студения пейзаж.
— Май тази вечер не съм много гладен — обяви Виктор.
Доколкото Марша си спомняше, за първи път, откак се бе прибрал от работа, правеше опит за разговор.
— Някакви неприятности ли имаш? — попита го тя. — Искаш ли да поговорим?
— Не ми се прави на психиатър — сопна и се той.
Марша имаше за какво да се обиди. Не се правеше на психиатър. Но си помисли, че е по-добре да реагира като възрастен и да не го насилва. Виктор скоро щеше да и каже какво му тежи.
— Добре, нещо ме безпокои — каза тя. Реши, че поне трябва да е честна.
Виктор я погледна. Познавайки го достатъчно добре, тя си представи, че той вече съжалява, задето и бе говорил така остро.
— Днес прочетох цял куп статии — продължи тя. — Отнасят се до някои възможни ефекти върху деца, оставени от родителите на грижите на бавачки, или прекарали доста време в детска градина. Някои от изводите могат да се приложат към Ви Джей. Безпокоя се, че може би е трябвало да си взема отпуск, когато Ви Джей беше малък, за да прекарвам повече време с него.
Върху лицето на Виктор се изписа мигновено раздразнение.
— Задръж, задръж — произнесе той рязко и вдигна ръце. — Не мисля, че искам да чуя останалата част. Ви Джей е съвсем добре и не желая да слушам никакви психиатрични глупости.
— Дали не прекаляваш? — започна Марша да губи търпение.
— О, стига, моля те! — почти изплака Виктор, взе неизядената си вечеря и я изсипа в боклука. — Не съм в настроение за това.
— Добре, за какво си в настроение тогава?
Той си пое дълбоко дъх, загледан през кухненския прозорец.
— Мисля да се поразходя малко.
— В това време? — попита Марша. — Мокър сняг, локви. Мисля, че нещо те тревожи, а ти не си в състояние да разговаряш за това.
Виктор се обърна към нея:
— Толкова ли съм прозрачен?
Марша се засмя.
— Боли ме като те гледам как се стараеш с всички сили. Моля те, кажи какво те измъчва. Аз съм ти жена.
Той вдигна рамене и се върна отново на масата. Седна и сплете пръстите на ръцете си.
— Хрумна ми нещо — обяви той.
— Добре, че пациентите ми нямат чак такива затруднения да говорят — каза Марша. Тя се пресегна и го погали нежно по ръката.
Виктор се изправи и се приближи до стълбите за горния етаж. Ослуша се за миг, после затвори вратата и се върна обратно към масата. Седна тежко и се наведе към Марша.
— Искам на Ви Джей да бъде направено пълно медицинско изследване като онова преди седем години, когато интелигентността му рязко спадна.
Марша не отговори. Притесненията за личностното развитие на Ви Джей бяха едно, а притесненията за общото му здраве — съвсем друго нещо. Самото предложение за такъв преглед беше шок, какъвто беше и намекът за промяната в интелигентността.
— Спомняш ли си, когато коефициентът му на интелигентност рязко падна, когато беше на три и половина години? — попита Виктор.
— Разбира се, че си спомням — отвърна Марша и го погледна изпитателно. Защо и причиняваше това? Не знаеше ли, че по този начин само задълбочава безпокойството и?
— Искам същия преглед като тогава — повтори той.
— Знаеш нещо, което не ми казваш — произнесе тя с тревога. — Какво? Да не би нещо да не е наред с Ви Джей?
— Не! — махна с ръка Виктор. — Ви Джей е добре, както казах и преди. Просто искам да съм сигурен и ще бъда сигурен, ако прегледът се повтори. Това е всичко.
— Интересува ме защо се появи това внезапно желание за преглед сега — не го оставяше на мира Марша.
— Казах ти защо. — В гласа му се надигна страх.
— Искаш да се съглася синът ни да се подложи на пълен нервно-медицински преглед, без да ми кажеш по какви причини? — изгледа го Марша невярващо. — Няма да стане! Няма да разреша момчето да минава през рентгенови и всякакви други изследвания, без някакво обяснение.
— По дяволите, Марша! — изсъска Виктор.
