— По дяволите! — повтори тя. — Криеш нещо от мен и това не ми харесва. Пет пари не даваш за чувствата ми. Докато не ми кажеш за какво става дума, Ви Джей няма да прави никакви изследвания, и повярвай ми, ще ти кажа нещо по въпроса. Или ми казваш какво имаш наум, или спираме да говорим за това.
Тя се облегна назад и си пое дълбоко дъх, задържайки го известно време, преди да го изпусне шумно. Виктор, видимо раздразнен, впери очи в нея, но упорството и беше започнало да го изтощава. Позицията и беше ясна и той знаеше от опит, че е способна да не промени и на йота мнението си. След няколко минути тишина той не издържа и сведе поглед надолу към ръцете си. Часовникът в дневната удари осем пъти.
— Добре — въздъхна той накрая, останал без сили. — Ще ти разкажа цялата история. — И той седна обратно и прокара пръсти през косата си. За миг спря очите си върху нея, после погледна към тавана като момче, хванато да прави нещо забранено.
Марша усети как нетърпението и нараства, а заедно с него и страх от това, което щеше да чуе.
— Лошото е, че изобщо не знам откъде да започна — каза Виктор.
— Какво ще кажеш да е от началото?
Очите му срещнаха нейните. Беше крил тайната около зачеването на Виктор повече от десет години. Гледайки откритото, честно лице на жена си, той се запита дали някога щеше да му прости, след като научеше истината.
— Моля те — подкани го тя. — Защо просто не ми го кажеш?
Той сведе очи:
— По много причини. И дори да не вярваш, едната си ти. Всъщност, за да ти кажа, според мен трябва да отидем в лабораторията.
— Сега?! — вдигна тя вежди. — Сериозно ли говориш?
— Ако искаш да чуеш.
Настъпи тишина. Котката внезапно скочи в ръцете и. Беше забравила да я нахрани.
— Добре — каза тя. — Само да нахраня котката и да кажа нещо на Ви Джей. Ще съм готова след петнайсет минути.
Ви Джей се спусна тихо в коридора срещу спалнята си. Без да бърза, затвори албума си с марки и го сложи на рафта. Родителите му не знаеха нищо за филателията, така че не биха разбрали какво гледат. Но не виждаше причина да рискува. Не искаше да разкрива пред тях колко голяма и ценна бе станала колекцията му. Бяха сметнали молбата му за банков трезор по-скоро за детинска самонадеяност, отколкото за нещо друго и Ви Джей не искаше да ги разубеждава.
— Какво правиш, скъпи? — попита Марша, когато се появи на вратата му.
Той стисна устни:
— Нищо особено. — Знаеше, че тя е разтревожена, но не можеше да направи нищо. Дори от времето, когато беше малък, той осъзнаваше, че има нещо, което тя очаква от него, нещо, което другите майки получават от децата си, което той не можеше да и даде. Понякога, както в този момент, изпита съжаление.
— Защо не поканиш Рики да преспи някоя вечер у нас тази седмица? — произнесе тя.
— Може и да го поканя.
— Мисля, че ще бъде приятно — усмихна се Марша. — Ще се радвам да го видя.
Ви Джей кимна. Марша се усмихна и пристъпи от крак на крак.
— С баща ти се каним да излезем за малко. Добре ли си?
— Разбира се.
— Няма да се бавим много.
— Всичко ще е наред.
Пет минути по-късно Ви Джей гледаше през прозореца на спалнята си как колата на баща му се спуска по улицата. Остана още малко, загледан навън. Питаше се дали трябва да се тревожи. Преди всичко, не беше обичайно родителите му да излизат в делничен ден през нощта. Той вдигна рамене. Ако имаше за какво да се безпокои, то скоро щеше да научи.
Върна се обратно в спалнята си и взе класьора от рафта, за да сложи вътре серията с ранни американски марки, която бе получил наскоро.
Телефонът бе звънял дълго, преди той да го чуе. Най-накрая, спомняйки си, че родителите му не са вкъщи, той се изправи и слезе долу до телефона. Вдигна слушалката и поздрави.
— Д-р Виктор Франк, моля — чу той отсреща. Гласът звучеше глухо, сякаш човекът се намираше далеч от мембраната.
— Д-р Франк не си е вкъщи — отговори любезно Ви Джей. — Искате ли да оставите някакво съобщение?
— По кое време ще се прибере д-р Франк?
— След около час — отвърна Ви Джей.
— Вие синът му ли сте?
— Точно така.
— Може би ще е по-добре, ако му предадете съобщението. Кажете на баща си, че животът му прогресивно ще се влошава, докато не премисли и не реагира адекватно. Разбрахте ли?
— Кой сте вие?
— Просто предай на баща си съобщението. Той ще разбере.
— Кой е? — повтори Ви Джей, усещайки, че го побиват тръпки от страх. Но отсреща бяха затворили.
Той бавно остави слушалката. Изведнъж усети, че е сам в цялата къща. Остана за миг неподвижен, напрегнал слух. Никога не бе осъзнавал всичките скърцащи шумове на една празна къща. Радиаторът в ъгъла тихо изсъска. Отнякъде се чуха глухи звуци като от удар, сигурно от нагряваща се тръба. Отвън вятърът навяваше сняг върху стъклата на прозореца.
Ви Джей вдигна телефона и набра един номер. Когато отсреща вдигнаха, той каза, че е уплашен. Едва след като наистина се увери, че ще се погрижат, той остави слушалката. Почувства се по-добре, но за по- сигурно слезе бързо по стълбите и методично провери дали всеки прозорец и всяка врата са заключени. Не слезе до мазето, но затова пък залости вратата от вътрешната страна.
Върна се обратно в стаята си и седна пред компютъра. Искаше му се котката да е тук, но знаеше добре, че трябва да си даде труд да я потърси. Киса се страхуваше от него, въпреки че той се стараеше майка му да не разбере това. Толкова много неща трябваше да държи далеч от вниманието и. Изискваше усилие. Но тогава нямаше да избере да бъде онова, което беше.
Включи компютъра, зареди Пак-Мен и се опита да се концентрира.
Флуоресцентните лампи примигаха, после изпълниха стаята с остра светлина. Виктор се отмести и пусна Марша пред него да влезе в лабораторията. Беше идвала тук няколко пъти, но винаги през деня. Изненада се колко зловещо изглежда това място нощем, без хора, които да съживят стерилната атмосфера. Помещението беше петдесет на трийсет стъпки, с лабораторни плотове и плочки по стените. В средата му се намираше голям остров, който съдържаше научно оборудване и един от друг по-екзотични инструменти и апарати. Имаше изобилие от измервателни прибори и датчици, лъчеви тръби, компютри, колби и цял куп електронни свръзки.
Към главната зала водеха множество врати. Виктор преведе Марша през една и влязоха в ге-образно помещение, пълно с маси за дисекция. Марша погледна скалпелите и другите ужасяващи инструменти и потръпна. Зад стъклената врата се намираше помещението за животни и от мястото, на което беше застанала, тя виждаше кучета и маймуни, които се движеха неспокойно зад решетките на клетките си. Тя се извърна. Това беше онази част от изследователската работа, за която предпочиташе да не мисли.
— Насам — поведе я Виктор към най-отдалечената част на залата, където стената беше от чисто
