нещо. Виктор почука на стъклото на вратата.
— Влизайте, влизайте — махна с ръка мъжът и продължи да трака с два пръста по клавиатурата още известно време, след което въздъхна и спря: — Нямам друго обяснение, че правя това, освен, че секретарката ми се обажда през ден да ми каже, че е болна, с което почти ме принуждава да я уволня. Управлението на това отделение ще ме довърши.
Виктор се засмя, като си отбеляза наум да си напомни, че академичната работа също има своите ограничения, следващия път, когато му дойде до гуша от административните проблеми в „Каймера“.
— Чудех се дали сте привършили аутопсиите на двете деца, които починаха от церебрална едема — каза той.
Д-р Бъргхофън обходи с поглед претрупаното си бюро.
— Къде ли се е дянала проклетата папка? — измърмори той. Завъртя се около стола си и накрая откри това, което търсеше, на полицата точно зад себе си. — Да видим — запрелиства той страниците. — Ето ги тук — Морис Хобс и Марк Мърей. Тези ли са?
— Да.
— Паднаха се на д-р Шрайек. Вероятно в момента се занимава с тях.
— Нещо против да хвърля едно око? — попита Виктор.
— Заповядайте — каза той и надникна в папката. — В трета зала. — Виктор тъкмо се канеше да излезе, когато той измърмори: — Казахте, че сте доктор по медицина, нали?
Виктор кимна.
— Приятно прекарване! — пожела му д-р Бъргхофън и се върна към клавиатурата.
Отделението по патология, както и останалата болница, беше ново, с ултрамодерно оборудване, всичко беше хром и стъкло.
Четирите зали за аутопсия изглеждаха като операционни. Само една се използваше в момента и Виктор влезе право в нея. Масата беше от лъскава неръждаема стомана, както и другите инструменти, които се виждаха. Двамата мъже, които стояха отстрани на масата, вдигнаха глави при влизането му. Пред тях лежеше малко дете, чието тяло беше разрязано като изкормена риба. Зад тях на една количка се намираше малкото покрито тяло на друго дете.
Виктор потрепера. От дълго време не беше гледал аутопсия и бе забравил усещането. Особено, когато режеха дете.
— Можем ли да ви помогнем? — попита докторът отдясно. Носеше маска като на хирург, но вместо хирургическа мантия носеше гумирана престилка.
— Аз съм д-р Франк — представи се Виктор, борейки се да потисне гаденето. Освен ужасната гледка, го атакува и онази зловонна миризма, с която дори модерният климатик не можеше да се справи. — Интересувам се от децата на Хобс и Мърей. Д-р Бъргхофън ме изпрати.
— Можете да гледате оттук, ако желаете — рече патологът, посочвайки на Виктор място със скалпела си.
Виктор колебливо пристъпи в стаята. Опита се да не гледа към дребното изтърбушено телце.
— Вие ли сте д-р Шрайек?
— Самият той. — Патологът имаше приятен младежки глас и блестящи очи. — А това е Самюъл Харкинсън — представи той асистента си. — Тези деца ваши пациенти ли са били?
— Всъщност, не — каза Виктор. — Но съм силно заинтересуван от причината на смъртта им.
— Както и ние — рече д-р Шрайек. — Странна история. Елате тук и вижте този мозък. Виктор преглътна. Скалпът на детето беше разрязан и обърнат върху лицето. Черепът бе отворен по обиколката на главата и теменната част — отстранена. Виктор се улови, че се взира в издутия мозък, който придаваше на детето вид на извънземно. Гънките на мозъчната кора бяха сплескани на местата, където се бяха притискали към вътрешността на черепа.
— Това сигурно е най-тежкият случай на церебрална едема, който някога съм виждал — рече д-р Шрайек. — Поради това ваденето на мозъка става дълга процедура. Половин час ми отне другото дете. — И той посочи към покритото тяло.
— Докато не му хвана цаката — добави Харкинсън с лек кокни акцент.
— Прав си, Самюъл.
Харкинсън държеше главата и натискаше издутия мозък настрани, докато д-р Шрайек прокара ножа между мозъка и основата на черепа, за да прекъсне горната част на гръбначния стълб.
След малко с тъп, разпарящ звук мозъкът се освободи. Харкинсън отряза краниалните нерви и д-р Шрайек взе мозъка и го сложи на блюдото на везната. Стрелката се залюля бясно напред-назад и най- накрая се спря на 3,2 паунда.
— Цял паунд над нормалното — отбеляза д-р Шрайек, като повдигна мозъка с облечените си в ръкавици ръце и го отнесе до мивката с непрестанно течаща вода. Той отми съсирената кръв и другите остатъци от мозъка, след което го сложи върху дървен плот за рязане. Опитните му ръце внимателно го прегледаха за видими патологии.
— Като изключим размера, изглежда нормален. Няма кръвоизливи, няма тумори, няма инфекция. Скенерът пак не ни излъга.
— Чудех се дали мога да ви помоля за услуга — каза Виктор. — Дали ще е възможно да взема проба и да я занеса за изследване в собствената си лаборатория?
Д-р Шрайек сви рамене.
— Предполагам. Но не бих искал да се разчува. Страхотно ще е да влезем в „Бостън Глоуб“ с новината, че раздаваме мозъчна тъкан. Питам се кой тогава ще ни повери аутопсии.
— От мен няма да излезе и звук.
— От кой случай искате проба? — попита д-р Шрайек.
— И от двата, ако нямате нищо против.
— Предполагам, че няма значение дали ви давам една или две проби.
— Огледахте ли вече вътрешните органи? — попита Виктор.
— Още не — каза Шрайек. — Това е следващото в списъка. Искате ли да погледате?
Виктор сви рамене.
— Защо не? Така и така съм тук.
По пътя към Лоурънс, Ви Джей беше дори по-мълчалив, отколкото по време на сутрешното пътуване към Бостън. Очевидно беше бесен на цялата случка. И Марша се питаше дали ще е склонен да сътрудничи достатъчно, та да има някакъв смисъл от психологическите тестове.
Паркира срещу офиса си. Изчакаха асансьора, въпреки че се качваха само за един етаж, тъй като вратата към стълбището беше заключена отвътре.
— Знам, че си ядосан — започна Марша. — Но настоявам да направиш няколко психологически теста. Ако обаче не ни помогнеш, не си струва загубата нито на твоето време, нито на това на Джийн. Ясна ли съм?
— Напълно — отговори сухо Ви Джей, фиксирайки Марша със зашеметяващо сините си очи.
— Е, ще ни съдействаш ли? — запита тя отново, когато вратите на асансьора се отвориха.
Момчето кимна студено.
Джийн се зарадва много като ги видя. Доста се беше измъчила да жонглира с всички пациенти на Марша. Но се беше справила по обичайния си блестящ начин.
Що се отнася до Ви Джей, тя беше наистина щастлива да го види, макар и той да я беше поздравил без особен ентусиазъм и да се бе извинил, че отива в тоалетната, почти веднага щом влязоха.
— Не е в настроение — поясни Марша и се зае да разказва за неврологичния преглед и за желанието си да го накара да се подложи на тяхната серия от основни психологически тестове.
— Трудничко ще е да го уредя днес — каза Джийн. — Докато те нямаше сутринта телефонът не спря да звъни.
— Остави секретаря да се оправя с телефона — посъветва я Марша. — Важно е да тествам Ви Джей.
