листовете в равна купчинка.
— И аз така мисля — усмихна се Джийн окуражаващо.
Марша ги защипа с кламер и ги бутна в куфарчето си.
— И все пак някои от тях са малко неестествени. Е, може би „неочаквани“ е по-точната дума. Бих предпочела да бяха съвършено нормални. Между другото, как отговори Ви Джей на картата с човека, наведен над детето с вдигната ръка?
— Каза, че му дава урок.
— Мъжът или детето? — засмя се Марша.
— Определено мъжът.
— Някаква враждебност към този образ?
— Никаква.
— Защо е вдигната ръката на мъжа според него?
— Защото говори за тенис и обяснява на момчето как да сервира — отвърна Джийн.
— Тенис?! Ви Джей никога не е играл тенис.
Когато Виктор наближи „Каймера“, забеляза, че от снега, който бе валял миналата нощ не бе останало нищо. Все още бе облачно, но температурата се покачи до 5–6 градуса над нулата.
Той паркира колата си на обичайното място, но вместо да се насочи директно към административната сграда, взе кафявата книжна торба от предната седалка на колата и тръгна към лабораторията.
— Имам една много спешна задача за теб — каза той на главния лаборант, Робърт Граймс.
Робърт бе болезнено слаб, напрегнат мъж, който носеше ризи с обиколка около врата много по-голяма от подходящата за него. Това само подчертаваше мършавостта му. Очите му имаха опуления израз на постоянна изненада.
Виктор извади замразените епруветки с кръв на Ви Джей и пробите, съдържащи частици от мозъците на починалите деца.
— Искам да направиш изследване на хромозомите в тези проби.
Лаборантът взе епруветките с кръв, разклати ги, след което огледа пробите с мозъчна тъкан.
— Карате ме да оставя другата работа и да се заема с това?
— Точно така — кимна Виктор. — И искам да стане колкото е възможно по-бързо. Освен това искам няколко стандартни теста с багрила за невроните на мозъчните срезове.
— Ще трябва да изоставя работата по маточните имплантати.
— Имаш разрешението ми.
Виктор напусна лабораторията и се насочи към следващата сграда, в която се намираше централният компютър. Беше разположена в геометричния център на двора, идеално място за лесен достъп до всички други апаратури. Главният офис беше на първия етаж и той бързо откри Луис Каспуиц. Имаше някакъв проблем с хардуера и Луис надзираваше неколцина техници, които бяха отворили огромната машина, сякаш се канеха да я оперират.
— Някаква информация за мен? — попита го Виктор. Луис кимна, каза на техниците да продължават да работят и двамата тръгнаха към кабинета му, където той извади един тефтер със спирала, в който бяха вписани влизанията в компютъра.
— Разбрах защо не можеш да извикаш онези файлове — каза Луис и започна да прелиства страниците на компютърния дневник.
— И защо?
Очевидно не намирайки онова, което търсеше, Луис се изправи и огледа кабинета си.
— А! — възкликна той, като съзря един свободен лист върху бюрото. — Не можеш да извикаш файловете за децата на Хобс и Мърей, защото те са били изтрити на 18-ти ноември. — И той размаха листа под носа на Виктор.
— Изтрити?
— Боя се, че да — кимна Луис. — Това е компютърният запис за 18 ноември и той ясно показва, че файловете са били изтрити.
— Това е много странно — промърмори Виктор. — Предполагам, че можеш да разбереш кой ги е изтрил, нали?
— Разбира се. Чрез паролата на потребителя.
— Можеш ли да го направиш?
— Да — кимна Луис.
— Е, добре, кой е бил? — попита Виктор раздразнено. Струваше му се, че Луис нарочно се бави.
Мъжът го погледна, след което се извърна.
— Вие, д-р Франк.
— Аз? — не сдържа изненадата си Виктор. Това беше последното нещо, което бе очаквал да чуе. Спомняше си, че си е мислил да изтрие тези файлове, дори може би планираше да го направи по някое време, но не можеше да си спомни да го е правил.
— Съжалявам — каза Луис и пристъпи от крак на крак. Чувстваше се наистина неудобно.
— Всичко е наред — кимна Виктор. — Благодаря ти, че ми отдели от времето си.
— Няма защо.
Виктор напусна компютърния център, озадачен от тази нова информация. Беше истина, че напоследък бе станал разсеян, но чак пък да изтрие файловете и дори да забрави за това? Можеше ли да е станало случайно? Запита се какво беше правил на 18-ти ноември.
Междувременно стигна до административната сграда и бавно изкачи стълбите. Докато се движеше по коридора на втория етаж към задния вход на офиса си, той реши да погледне в календара си. Съблече сакото си, окачи го и отиде да говори с Колийн.
— Д-р Франк, изплашихте ме! — възкликна тя, когато той я потупа по рамото. Тя печаташе нещо, сложила слушалки на ушите си. — Нямах представа, че сте тук!
Виктор се извини и и каза, че е минал през задния вход.
— Как мина посещението в болницата? — попита Колийн. Беше и звъннал рано тази сутрин, за да и обясни защо няма да е в офиса си до обяд. — Надявам се, че Ви Джей е добре.
— Добре е — усмихна се Виктор. Резултатите са нормални. Разбира се, още чакаме кръвните проби. Но съм убеден, че и те ще са добри.
— Слава богу! — каза Колийн. — Изплашихте ме тази сутрин: пълен неврологичен преглед звучи наистина сериозно.
— Самият аз бях малко разтревожен — призна той.
— Предполагам, че искате телефонните съобщения — усмихна се младата жена и надзърна под купчината листи върху иначе подреденото си бюро. — Тук са някъде.
— Остави за малко съобщенията — спря я Виктор. — Би ли извадила календара за 1988-а? Интересува ме по специално 18-ти ноември.
— Разбира се. — Тя се отблъсна от диктофона и се насочи към папките.
Виктор се върна в кабинета си. Докато чакаше, си спомни за обезпокоителното телефонно обаждане, получено, за съжаление, от Ви Джей и се запита какво трябваше да направи. Осъзна с нежелание, че не може да направи почти нищо. Ако попиташе някои от хората дали имат нещо общо с проблема, те със сигурност щяха да отрекат.
Колийн влезе с календара в ръка, отворен на 18-ти ноември, и го тикна под носа му. Той хвърли бърз поглед върху графика. Това беше един средно натоварен ден. Но нямаше нищо, което да е и най-слабо свързано с липсващите файлове. Последната точка отбелязваше, че е завел Марша в Бостън да хапнат в „Друг сезон“, след което са отишли на симфоничен концерт.
Марша съблече халата си и се пъхна в приятно затопленото легло. Завъртя копчето за регулиране на
