— Казах ти — извика Ви Джей. — Напълно нормален съм!
— Добре, добре. Няма защо да се ядосваш. Радваме се, че си здрав и искаме да си останеш здрав. — Тя се запита какво ли би си помислило момчето, ако му бяха казали, че има животински гени в хромозомите си. — Спомняш ли си, когато беше тригодишен и внезапно престана да можеш да четеш? — погледна го Марша.
— Разбира се — отвърна той. — Никога не сме говорили повече за този момент. Момчето извърна лице към прозореца.
— Мамо, моля те, не се прави на психиатър пред мен. Разбира се, че това ме безпокоеше. Беше разстройващо да не мога да правя нещо, което вече съм правил. Но се научих да го правя отново и съм добре.
— Ако някога поискаш да говорим за това, аз съм на разположение — каза Марша. — Това, че не повдигам въпрос за онова време не означава, че не ме е грижа. Трябва да знаеш, че това беше стресов период и за мен. Като майка се ужасих, че си болен. Веднага щом стана ясно, че всичко е наред, се опитах да не мисля за това.
Ви Джей само кимна.
Срещнаха се всички в чакалнята на д-р Клифърд Ръдок, началник на неврологичното отделение. Виктор ги беше изпреварил с петнайсет минути. Още щом Ви Джей седна на пейката със списание в ръка, Виктор дръпна Марша настрана:
— Говорих с д-р Ръдок веднага след като пристигнах. Съгласен е да сравни сегашния му неврологичен статус със статуса, който установи по времето, когато интелигентността му падна. Но е малко подозрителен за причините, по които сме тук. Със сигурност не знае нищо за ФНР-гена и нямам намерение да го уведомявам.
— Естествено — кимна Марша.
Виктор я погледна.
— Надявам се, че ще ми съдействаш.
— Възнамерявам да направя много повече от това. Веднага щом свърши прегледът тук, ще заведа Ви Джей в моя офис и ще проведа няколко психологически теста.
— За какво ти е това, по дяволите? — не се сдържа Виктор. — Фактът, че се налага да питаш означава, че аз вероятно не мога да ти го обясня.
Д-р Ръдок, висок, строен мъж с прошарена коса, ги извика в кабинета си няколко минути преди да започне с изследванията. Попита дали момчето го помни. Ви Джей отговори, че го помни, особено мирисът му. Виктор и Марша се усмихнаха нервно.
— Запомних одеколона ви — каза Ви Джей. — Бяхте си сложили афтършейв „Хермес“.
Смутен до известна степен от споменаването на нещо толкова лично, д-р Ръдок ги представи на д-р Крис Стивънс, негов колега, детски невролог.
Д-р Стивънс се зае с прегледа. Уважавайки факта, че двамата родители са лекари, той им позволи да останат в стаята. Беше пълно неврологично изследване, на каквото нито единият, нито другият бяха присъствали някога. След около час всяка страна от нервната система на Ви Джей бе изразена в цифри и се установи, че всичко е напълно нормално.
После д-р Стивънс се зае с лабораторните анализи. Той взе кръв за рутинните изследвания и Виктор поиска да му замразят няколко епруветки с кръв, за да ги вземе в „Каймера“. След това Ви Джей беше подложен на два прегледа със скенер.
Първата процедура представляваше инжектиране на безвредни радиоактивни вещества, които излъчваха позитрони в ръката на Ви Джей, докато главата му се намираше в голям апарат с пръстеновидна форма. Позитроните се сблъскваха с електроните в мозъка на Ви Джей. При всеки сблъсък се освобождаваше голямо количество енергия във вид на гама-лъчи. Кристалите в специалния скенер отчитаха гама-лъчите и един компютър проследяваше пътя на радиацията, като създаваше образ.
За втория тест Ви Джей беше преместен в двуметров цилиндър, заобиколен от големи магнити, свръхохладени с течен хелий. Резултантното магнитно поле, шейсет хиляди пъти по-силно от земното, подреждаше в права линия ядрата на водородните атоми във водните молекули в организма на Ви Джей. Когато радиовълна със специфична честота нарушеше това подреждане, ядрата отскачаха обратно, излъчвайки собствен слаб радиосигнал, който биваше приет от радио-сензорите на скенера и компютърно трансформиран в образ.
След като всички тестове бяха приключени, д-р Ръдок извика Виктор и Марша обратно в кабинета си. Ви Джей остана да ги чака в чакалнята. Естествено, Виктор беше нервен, непрекъснато прекарваше ръце през косата си. По време на тестването нито д-р Стивънс, нито техникът, бяха направили коментар. Към края Виктор беше почти парализиран от напрежение.
— Е — започна д-р Ръдок, посочвайки някои от компютърно-генерираните образи, — не всички резултати са готови, и по-специално кръвните изследвания, но вече открихме нещо.
Сърцето на Марша пропусна един такт.
— Резултатите и от двата теста са извън нормата — обясни д-р Ръдок. Той държеше една от многоцветните графики от първия тест в лявата си ръка. В дясната стискаше писалка Монблан. Като посочваше педантично отделни участъци, той рече: — Наблюдава се подчертано увеличена, но не локализирана нужда от глюкоза в мозъчните полукълба. Той остави листа и избра друг цветен образ. — Вторият скенер показа кухините съвсем ясно.
С ускорен пулс, Марша се наведе напред, за да вижда по-добре.
— Тук се вижда достатъчно ясно — продължи д-р Ръдок, — че тези кухини са значително по-малки от нормалното.
— Какво означава това? — попита Марша плахо.
Д-р Ръдок сви рамене:
— Вероятно нищо. Неврологичното изследване на детето е напълно нормално според д-р Стивънс. А това, което открихме, въпреки, че е интересно, най-вероятно не оказва никакъв ефект върху дейността на мозъка. Единственото, което ми хрумва е, че щом неговият мозък използва много повече глюкоза, може би трябва да му давате сладко, когато се замисли повече. — Д-р Ръдок се засмя сърдечно на собствената си шега.
За миг Виктор и Марша останаха безмълвни, опитвайки се да направят прехода от лошата новина, която бяха очаквали, към добрата, която току що бяха получили. Виктор пръв се окопити.
— Със сигурност ще се вслушаме в съвета ви — каза той и се ухили. — Какъв да е сладкишът?
Д-р Ръдок се засмя отново, доволен, че приеха така добре шегата му.
— „Сникърс“ е лекарството, което препоръчвам!
Марша му благодари и излезе. Като сграбчи нищо неподозиращия Ви Джей, тя го притисна силно към гърдите си, преди да е успял да се измъкне.
— Всичко е наред — прошепна тя на ухото му. — Ти си добре.
Момчето се изтръгна от ръцете и:
— Знаех, че съм добре и преди да дойдем. Сега можем ли да си тръгваме?
Виктор потупа Марша по рамото:
— Имам още малко работа тук, след което отивам направо в службата. Ще се видим вкъщи, нали?
— Ще имаме специална вечеря — обяви Марша, като се обърна отново към Ви Джей. — Можем да си тръгваме, но с тебе, млади човече, още не сме свършили. Отиваме в моя кабинет. Ще направим няколко теста.
— О, мамо! — проплака Ви Джей.
Тя се усмихна. Прозвуча и като всяко друго десетгодишно момче.
— Не отказвай на майка си — каза Виктор и добави: — Ще се видим по-късно. — Той целуна Марша по бузата и разроши косата на сина си.
Виктор влезе в сградата на болницата и взе асансьора към патологията. Намери лесно кабинета на д-р Бъргхофън. Секретарката му беше изчезнала някъде и никой не го видя, че влиза. Бъргхофън печаташе
