стаята на Ви Джей отекна висок писък. Марша и Виктор скочиха от леглото и хукнаха натам.
7.
По-късно същата нощ
Ви Джей се беше свил на кълбо в леглото си, стиснал глава с две ръце. В средата на стаята върху килима лежеше тухла. Около нея бе завързана червена панделка, изпод която се подаваше лист хартия; всичко това придаваше на тухлата вид на подарък. Прозорецът на Ви Джей беше строшен и цялата стая бе посипана с парчета стъкло. Очевидно тухлата бе хвърлена от алеята. Виктор възпря с ръка порива на Марша да се втурне вътре към Ви Джей.
— Внимавай със стъклата!
— Ви Джей, добре ли си? — извика тя.
Момчето кимна.
Протягайки се иззад Марша, Виктор издърпа ориенталската пътека, постлана в антрето и я остави да се развие в стаята. Затича се по нея и се надвеси през прозореца, за да огледа алеята. Не видя никого.
— Отивам вън. — Той се втурна надолу по стълбите.
— Не се прави на герой — извика Марша след него, но той вече бе на долната площадка. — А ти не мърдай! — Тя се обърна към Ви Джей. — Толкова много стъкла има, че със сигурност ще се порежеш. Сега идвам. Тя се върна в голямата спалня и бързо навлече халата и чехлите си. Изтича при Ви Джей, който и позволи да го прегърне.
— Дръж се — рече му тя, докато се опитваше да го вдигне. Беше по-тежък, отколкото очакваше. Препъвайки се към коридора, с облекчение го пусна на пода.
— След няколко месеца няма да мога да го правя — изпъшка тя. — Ставаш твърде голям за мене.
— Ще разбера кой го направи — изръмжа Ви Джей, вече дошъл на себе си.
— Изплаши ли се, скъпи? — запита Марша и го погали по косата.
Ви Джей спря ръката и.
— Ще разбера кой хвърли тухлата и ще го убия.
— Сега си в безопасност. Успокой се. Знам, че си разстроен, но всичко е наред. Никой не пострада.
— Ще го убия — настоя Ви Джей. — Ще видиш. Ще го убия.
— Добре — каза Марша и се опита да го привлече към себе си, но той отново се отдръпна. Тя за миг се вгледа в него. Светлите му очи горяха с остра, недетска напрегнатост. — Хайде да слезем долу в кабинета — предложи тя. — Искам да се обадя в полицията.
Виктор притича през цялата алея и застана на улицата, като се оглеждаше в двете посоки. През две пресечки се чу запалването на двигател. Тъкмо когато помисли да спринтира натам, забеляза, че фаровете се включиха и колата се отдалечи със свистене на гумите. Не можа да види марката.
Той безпомощно хвърли камък след нея, но нямаше начин да я е улучил. Обърна се и забърза към къщи. Откри Марша и Ви Джей в кабинета. Очевидно разговаряха, но когато влезе, спряха.
— Къде е тухлата? — попита Виктор, останал без дъх.
— Все още е в стаята му. Твърде заети бяхме да обсъждаме убийството, което Ви Джей планира за човека, който я е хвърлил.
— Ще го направя — обеща Ви Джей.
Виктор изпъшка, знаейки, че Марша ще приеме това за поредното доказателство, че Ви Джей не е добре, затова побърза да се върне в стаята на сина си. Тухлата продължаваше да си стои там, където бе паднала след счупването на прозореца. Той се наведе и измъкна хартията изпод панделката. „Спомни си уговорката ни“ — гласеше напечатаният текст. Виктор направи израз на отвращение. Кой, по дяволите, беше направил това?
Той взе тухлата заедно с хартията и се върна в кабинета, за да ги покаже на Марша. Тя ги взе и тъкмо се канеше да каже нещо, когато звънецът на външната врата издрънча.
— Сега пък какво? — попита Виктор.
— Трябва да са от полицията — каза Марша и се изправи. — Обадих им се, докато ти обикаляше навън. — И тя излезе и се насочи към стълбището.
Виктор погледна Ви Джей.
— Уплаши ли се, а, Тигърче?
— Мисля, че е очевидно — измърмори момчето. — Всеки би се уплашил на мое място.
— Знам — кимна баща му. — Съжалявам, че трябваше да преживееш това — телефонния разговор снощи и хвърлената тухла тази вечер. Предполагам, че не си разбрал, но имам лични проблеми в лабораторията. Опитвам се да направя нещо, за да не се случват подобни неща.
— Няма значение.
— Радвам се, че го приемаш така спокойно — каза Виктор. — Хайде да отидем да говорим с полицаите.
— Полицията няма да направи нищо — погледна го момчето, но се изправи и тръгна надолу по стълбището.
Виктор го последва. И той мислеше като него, но се изненада, че на десет години Ви Джей също го знаеше.
Полицията на Северен Андоувър беше учтива и загрижена. Сержант Уидиком и патрулният полицай О’Конър бяха получили обаждането и се бяха отзовали веднага. Уидиком беше най-малко на шестдесет и пет, червендалест и с бирено шкембе. О’ Конър беше пълната му противоположност: наближаваше трийсетте и приличаше на спортист. Уидиком водеше разговора. Когато Виктор и Ви Джей влязоха във фоайето, Уидиком четеше бележката, а О’ Конър прехвърляше тухлата в ръцете си. Уидиком върна листа на Марша.
— Отвратително нещо — каза той. — Такива работи се случват в Бостън, но не и тук. — И той извади един бележник, облиза края на молива и започна да си води бележки. Задаваше очакваните въпроси, като например кога се бе случило това, дали са забелязали някого, дали е светела лампата в стаята на сина им. Ви Джей бързо загуби интерес и изчезна в кухнята.
След като завърши с въпросите, Уидиком попита дали могат да хвърлят един поглед в двора.
— Заповядайте. — Марша се насочи към вратата.
След като полицаите си тръгнаха, тя се обърна към Виктор:
— Миналата нощ ми каза да не се притеснявам за онзи телефонен разговор и че ти ще се погрижиш да разбереш кой се е обаждал.
— Знам — каза той виновно. Тя го чакаше да продължи, но той не го направи.
— Заплашително телефонно обаждане е едно — каза Марша, — а хвърлянето на тухлата през прозореца в стаята на детето ни е нещо съвсем друго. Казах ти, че не мога да понеса повече изненади. И мисля, че е по-добре да ми кажеш що за проблеми в офиса имаш.
— Добре, ще ти кажа честно. Но нека си взема нещо за пиене.
Ви Джей гледаше шоуто на Джони Карсън в хола, беше подпрял глава на ръцете си, а очите му светеха със стъклен блясък.
— Добре ли си? — попита Марша от прага на кухнята.
— Чудесно — отвърна Ви Джей, без да извръща глава.
— Струва ми се, че трябва да го оставим да се отпусне — каза Марша и насочи вниманието си към Виктор, който приготвяше за двама им горещи напитки с ром.
С чаши в ръка, те седнаха край кухненската маса. Виктор и разказа сбито за спора си с Роналд, за преговорите с адвоката на Джефърд, за заплахите на Шарън Карвър и неприятната ситуация с Хърст.
— Е, сега знаеш всичко — заключи накрая той. — Нормална седмица в офиса.
Марша се замисли над четиримата вероятни извършители. Като се изключи Роналд, тя си помисли, че всеки от останалите трима може да е виновен.
— А какво ще кажеш за тази бележка? — попита тя. — За какво споразумение се споменава? Виктор отпи глътка и остави чашата си върху масата. След това се пресегна и взе листа. Гледа го известно време мълчаливо, после въздъхна и каза:
— Нямам и най-малката представа. Не съм сключвал споразумения с никого. — И той отпусна ръка.
— Но някой си мисли, че си го направил — настоя Марша.
