— Виж, човек, който е в състояние да хвърли камък през прозореца, е в състояние да си измисли какви ли не несъществуващи сделки. Но мисля да се свържа с всеки от тях и да им дам ясно да разберат, че нямаме намерение да си седим просто така и да им позволим да безчинстват.
— Какво ще кажеш да наемем някаква охрана? — попита Марша.
— Това е идея — кимна Виктор. — Но нека първо да проведа тези разговори утре. Имам чувството, че това ще реши проблема.
Звънецът на външната врата отново се обади.
— Аз ще отворя. — Виктор остави чашата си на масата и излезе от кухнята.
Марша не се сдържа, стана и отиде в хола. Телевизорът беше все още включен, но Джони Карсън бе сменен от Дейвид Летерман. Времето бе доста напреднало. Ви Джей бе почти заспал. След като изключи телевизора, Марша погледна сина си. Изглеждаше толкова умиротворен. Нямаше и следа от неприязънта, която бе проявил по-рано. О, Господи, помисли си тя, какво ли беше направил експериментът на Виктор на скъпоценното и дете. Вратата се хлопна силно и Виктор влезе с думите:
— Полицаите не са открили нищо. Казаха, че ще се опитат да наблюдават къщата през следващата седмица. — Той насочи погледа си към Ви Джей. — Виждам, че го е преодолял.
— Надявам се — кимна Марша замислено.
— О, хайде стига — не издържа Виктор. — Не искам да слушам лекция за враждебността му и всякакви други глупости.
— Може би наистина е бил ядосан, когато интелигентността му падна — каза тя, следвайки мисълта си. — Представяш ли си до каква степен е възможно самоуважението на едно момче да пострада, когато способностите му неочаквано се изпаряват в един момент?
— Та той тогава беше само на три и половина години! — възрази Виктор.
— Знам, че не си съгласен с мен. — Марша погледна отново спящото дете. — Но аз съм ужасена. Не мога да повярвам, че генетичният ти експеримент не е повлиял на неговото бъдеще.
На следващата сутрин в девет часа температурата беше стигнала почти двайсет градуса. Слънцето бе изгряло и Виктор отвори двете предни стъкла на колата, а също и шибидаха. Въздухът бе изпълнен с онзи познат и вълнуващ мирис на пръст, който предшества пролетта. Виктор ускори и колата излезе на правата отсечка.
Той погледна Ви Джей, който изглежда напълно се бе оправил от снощната случка. Беше подал ръка през прозореца и се наслаждаваше на вятъра. Беше толкова прост, толкова нормален жест. Виктор си спомни, че го беше правил много пъти, когато беше на годините на сина си.
Гледайки го, той не можеше да се освободи от страховете на Марша. Момчето изглеждаше чудесно, но дали имплантът бе повлиял по някакъв начин на развитието му? Ви Джей беше самотник. В това отношение той определено не приличаше на никой друг в семейството.
— Как е приятелят ти Рики? — попита Виктор.
Ви Джей му хвърли поглед, който беше нещо средно между раздразнение и невяра.
— Звучиш ми като мама — каза той.
Виктор се засмя.
— Предполагам, че е така. Но наистина, що за хлапе е този Рики? Как така никога не сме го срещали?
— Добре е — вдигна рамене Ви Джей. — Виждам го всеки ден в училище. Но когато сме си вкъщи ни интересуват съвсем различни неща. Той, например, гледа много телевизия.
— Ако двамата искате да дойдете в Бостън тази седмица, ще изпратя някого от офиса да ви докара.
— Благодаря, татко — каза Ви Джей. — Ще видя какво ще каже Рики.
Виктор се облегна в седалката. Явно момчето имаше приятели. Той си отбеляза наум да напомни на Марша за Рики тази вечер.
В момента, в който Виктор паркира колата на определеното за него място, тежката, тромава фигура на Филип се появи сякаш по магически начин. Когато видя Ви Джей, по лицето му се разля широка усмивка. Той хвана предницата на колата и я разтърси.
— Бива си те — каза Виктор.
Ви Джей изскочи отвътре и бутна мъжа с юмрук. Той се престори, че пада, отстъпвайки назад. Ви Джей се засмя и двамата тръгнаха напред.
— Ви Джей, почакай малко — извика Виктор. — Къде отиваш?
Синът му се обърна и вдигна рамене:
— Не знам. В кафенето или в библиотеката. Защо? Нещо искаш да направя ли?
— Не — усмихна се Виктор. — Просто искам да съм сигурен, че си по-далеч от реката. Заради топлото време водата се е покачила. Зад него се чуваше бученето на водата, която излизаше от преливника.
— Не се тревожи — извика Ви Джей. — Ще се видим по-късно.
Виктор ги видя, че заобикалят сградата и се насочват по посока на кафенето. Те наистина бяха невероятен тандем.
В офиса Виктор се зае веднага с работа. Колийн го уведоми за всички задачи през деня. Той ги разпредели, а онова, което трябваше сам да свърши, сложи в подредена купчина в средата на бюрото си. След като приключи, взе отново бележката, която не му даваше мира.
„Не забравяй уговорката ни“ — прочете за стотен път Виктор. Какво, по дяволите, означаваше това? Той внезапно се ядоса, взе телефона и набра номерата на адвоката на Джефърд, Уйлям Хърст, а после и на Шарън Карвър. Не даде и на двамата шанс да говорят. Още щом се обадиха, той се развика, че не се е уговарял с тях за нищо и че ще докладва на полицията за всекиго, който се осмелява да тормози семейството му.
След това се почувства малко глупаво, но се надяваше виновникът да помисли два пъти, преди да опита отново. Не звъня на Роналд, защото не можеше да си представи, че старият му приятел може да прибегне до такава низост.
След взетите мерки Виктор посегна към първата от бележките, оставени му от Колийн за днешните административни задачи.
Денят на Марша беше сякаш безкраен поток от трудни пациенти до отменянето на един сеанс точно преди обяда, което и даде възможност да прегледа отново тестовете на Ви Джей. Докато ги изваждаше, си спомни колко силно се бе разгневил той от хвърлената тухла. Тя погледна клинична скала номер четири, която би трябвало да отразява подобна потисната агресия. Ви Джей бе изкарал много по-ниски стойности, отколкото можеше да се очаква при такова поведение.
Марша се изправи, протегна се и погледа през прозореца на офиса. За съжаление погледът и падна върху един паркинг, но зад него се виждаха поляни и плавни възвишения. Всички дървета все още имаха онзи мъртвешки зимен вид, клоните им се протягаха като скелети на фона на безцветното небе.
Толкова много бе разчитала на психологическите тестове. Искаше и се да може да поговори с Джанис Фей. Бавачката беше живяла с тях до смъртта си през 1985-а. Ако някой би могъл да прозре на какво се дължи спадът в интелигентността на Ви Джей, то това беше Джанис. Единственият друг възрастен, който беше толкова близо до момчето през онзи период беше Марта Гилеспи от предучилищната детска градина. Ви Джей ходеше там преди да е навършил две години.
Водена от неясен импулс, Марша извика на Джийн:
— Мисля, че ще пропусна обеда; можеш да отидеш където искаш. Само не забравяй да включиш телефона на секретар.
Заета с печатането на някакъв текст, Джийн махна с ръка разбиращо.
Пет минути по-късно Марша се носеше със 130 километра в час по междущатското шосе. Трябваше да отмине само един изход и излизаше веднага на малък селски път.
