— Не знам къде са — отвърна мъжът. — От шест месеца не съм ги виждал. Мислех, че сте ги преместили някъде.
Виктор измърмори някакви благодарности и се отдалечи. Това със сигурност не бяха просто фантазии. Доказателствата се увеличаваха. Някой се бе намесил в неговия експеримент със смъртоносни резултати. Решен да срещне очи в очи най-лошите си предчувствия, той се насочи към фризера с течен азот. Сложи ръка върху дръжката, но за миг се поколеба. Интуицията му подсказваше какво щеше да намери, но се застави да вдигне капака. Продължаваше да чува в съзнанието си как Марша му казва да унищожи другите пет зиготи веднага.
Той бавно наведе поглед. В първия момент не можа да види нищо от ледената мъгла, която се надигна отвътре. Но после се проясни и той видя контейнерчето, където се съхраняваха ембрионите. Беше празно. За миг Виктор се подпря на ръба и се наведе надолу, взирайки се в празната ваничка. Не можеше да повярва на това, което очите му виждаха.
Студената азотна мъгла се виеше около краката му като жива. Зашеметен, той се върна в офиса и се отпусна в стола си. Някой знаеше за работата му с ФНР, фактора за нервен растеж! Но кой можеше да е и защо умишлено бе причинил смъртта на децата? Или беше просто нещастен инцидент? Възможно ли беше някой до такава степен да иска да навреди на Виктор, че да не го е грижа кой друг ще бъде засегнат? Внезапно заплахите на Хърст придобиха друго измерение.
Той осъзна с нарастващ страх, че трябва да разбере кой стои зад всичките тези странни събития. Надигна се от стола и закрачи неспокойно, припомняйки си, че Дейвид беше умрял скоро след като започна битката за предлагане на акции на „Каймера“ на борсата. Дали смъртта му имаше някаква връзка с това? Дали Роналд беше замесен? Не, това беше абсурдно! Дейвид бе умрял от рак на черния дроб, не от отрова или нещастен случай, причинен от бог знае кого. Дори идеята, че децата на Хобс и Мърей са убити беше нелепа. Смъртта им се дължеше сигурно на междуклетъчно явление. Може би имаха вторична мутация в резултат на замразяването, което щеше да разбере, след като Робърт завършеше ДНК-изследванията.
Като си повтаряше да се успокои и да мисли логично, той тръгна към компютърния център, за да се срещне с Луис Каспуиц. От хардуера, върху който Луис работеше, беше останала само празна метална черупка.
Около нея бяха разхвърляни стотици части от всякакъв вид и размер.
— Съжалявам, че отново те безпокоя — каза Виктор, — но трябва да разбера по кое време на деня са били изтрити файловете. Опитвам се да схвана как съм го направил.
— Ако това изобщо може да е някаква утеха, — погледна го Луис, — много хора случайно изтриват файловете си. Аз не бих бил толкова сигурен за себе си. Колкото до времето, мисля че беше някъде около девет или десет часа.
— Може ли да погледна в самите записи? — попита Виктор. Той си помисли, че ако е използвал компютъра преди или след изтриването, това можеше да го подсети защо го е направил.
— Д-р Франк — каза Луис с един от своите объркващи тикове, — компанията е ваша, можете да видите всичко, което желаете. Те се върнаха в офиса му и той даде на Виктор записите от 18-ти ноември. Виктор втренчи поглед в разпечатката. Не откри никаква регистрация за вход между осем и половина и десет и половина.
— Не виждам нищо такова — призна той.
Луис заобиколи писалището и надникна зад рамото му.
— Дайте да погледна. — Той хвърли поглед към горния ъгъл на екрана. — 18-ти ноември, точно така. — Очите му отново пробягаха по регистрираните влизания. — О, боже! Нищо чудно, че не сте го видели. Гледали сте сутрешните часове. — Луис му подаде разпечатката, като сочеше с пръст.
— Вечерта?! — попита Виктор, като откри мястото, което му показваше Луис. — Не може да бъде! В девет и четиридесет и пет вечерта бях на симфоничен концерт в Бостън.
— Не знам какво да кажа — рече Луис с лек тик.
— Сигурен ли си, че това е така?
— Абсолютно. — Луис посочи регистрациите преди и след този час. — Виждате ли последователността? Времето трябва да е това. Убеден ли сте, че сте бил на концерт?
— Разбира се — кимна Виктор.
— И не сте използвал телефона?
— Какво се опитваш да ми кажеш?
— Само това, че регистрацията е направена оф-сайт. Виждате ли този номер за достъп? На вашия домашен компютър.
— Но аз не бях вкъщи! — повтори Виктор.
Раменете на Луис се свиха в спазъм.
— В такъв случай има само едно обяснение — каза той. — Входът трябва да е бил направен от някой, който знае паролата ви, както и секретния код на вашия компютър. Някога да сте си давали паролата на някого?
— Никога — заяви Виктор без колебание.
— Колко често осъществявате достъп до компютъра от вкъщи?
— Почти никога. Преди го правех често, но то беше преди години, когато компанията правеше първите си стъпки.
— Боже мой! — възкликна Луис, взрян в разпечатката.
— Сега пък какво?
— Много ми е неприятно да ви го кажа, но е имало многобройни регистрации в компютъра с вашата парола. Ставало е редовно. А това може да значи единствено, че някакъв хакер е открил телефонния ни номер.
— Това не е ли трудно? — запита Виктор.
Луис поклати глава:
— Телефонният номер е лесната част. Нали помните какво направи онова хлапе във „Военни игри“. Компютърът може да бъде програмиран да прави безброй разговори, като се използват пермутации. И щом набере вярната комбинация, веселбата започва.
— Значи този хакер често е използвал компютъра?
— Определено да — кимна Луис. — Бях забелязал влизанията, но всеки път смятах, че сте вие. Вижте!
Луис отвори дневника с регистрациите и му посочи серия входове, направени с паролата на Виктор.
— Обикновено се случва в петък вечер. — Той премина през страниците и му показа и други влизания. — Ето още едно. Гледайте, хакерът се е логвал в отдел „Личен състав“ и „Снабдяване“. Боже, направо ми призлява! Имахме проблеми с някои файлове и се питам дали хакерът не е причината. Смятам, че е най-добре да ви сменим паролата още сега.
— Но така вероятността да го хванем е по-малка. Така или иначе не ползвам често паролата си. Защо не продължим да наблюдаваме входящите регистрации в петъчните вечери и да видим дали няма да успеем да го проследим. Можеш да се справиш с това, предполагам.
— Възможно е — съгласи се Луис. — Ако крадецът остава онлайн за достатъчно дълго и нашите телефонисти ни съдействат.
— Виж дали ще можеш да го уредиш — рече Виктор.
— Ще опитам. Има само едно нещо, по-лошо от натрапчив хакер и това е компютърен вирус. Но в този случай бих заложил на хакера.
След като излезе от компютърния център, Виктор реши, че няма да е зле да поговори с Ви Джей. Като се имаха предвид днешните събития, най-добре беше да го предупреди да стои далеч от Хърст и дори от Роналд Бийкман.
Първото място, където Виктор го потърси беше лабораторията. Но Робърт не бе виждал нито него, нито Филип цял ден. Не бяха ги виждали и останалите лаборанти. Това изненада Виктор, тъй като Ви Джей прекарваше повечето си време в изпробване на различните микроскопи и останалата апаратура. Виктор реши да провери и в кафенето. Тъй като беше късен следобед, там имаше само няколко човека, които пиеха кафе. Той разговаря с мениджъра, който в момента броеше парите. Бил мярнал момчето около обяд, но не и след това.
