8.
Четвъртък сутринта
Заобиколен отвсякъде от безкрайни редици едва пъплещи коли в претоварения трафик на един типичен бостънски час-пик, Виктор се запита как ли другите хора понасят това всекидневно мъчение.
След като най-после излезе на Стороу драйв и пое на запад, движението стана малко по-нормално, забавяйки се отново близо до Фенуей. Минаваше девет часът, когато влезе в оживената Детска болница. Насочи се директно към патологията.
— Д-р Шрайек, ако обичате — каза той.
Секретарката го погледна и без да сваля слушалките върху ушите си, посочи към дъното на коридора. Виктор тръгна натам, като четеше пътьом табелките с имената.
— Извинете ме. Търся д-р Шрайек. — Виктор пристъпи през отворената врата. Един мъж с изключително младежки вид надигна глава от микроскопа.
— Аз съм д-р Франк — представи се Виктор. — Спомняте ли си, когато присъствах по време на аутопсията на детето на Хобс?
— Разбира се — кимна д-р Шрайек. Той се изправи и протегна ръка. — Приятно ми е да се срещнем при по-приятни обстоятелства. Наричайте ме Стивън.
Виктор стисна ръката му.
— Боя се, че все още нямаме определена диагноза — поклати глава Стивън, — ако сте дошли за това. Продължаваме да изследваме пробите.
— Това, разбира се, ме интересува. Но причината да намина е да ви помоля за друга услуга. Любопитен съм дали имате практика да вземате течни проби?
— Абсолютно — отвърна Стивън. — Винаги правим токсикология, най-малко на екран.
— Възможно ли е да получа малко от пробата? — попита Виктор.
— Впечатлен съм от интереса ви. Повечето интернисти на драго сърце ни отстъпват цялата работа. Елате да видим с какво разполагаме.
Двамата мъже излязоха от офиса и тръгнаха надолу по коридора. В просторната лаборатория Стивън се спря и заговори жена на средна възраст, облечена в строг костюм. Разговорът трая не повече от минута. Жената кимна и посочи противоположния край на помещението. Пресякоха лабораторията и влязоха в странична зала.
— Мисля, че имаме късмет. — Стивън отвори вратата към огромен охладител на отсрещната стена и започна да търси сред стотиците запушени с тапи ерленмайерови колби. Намери тази, която търсеше и я подаде на Виктор. Скоро откри още три.
Виктор забеляза, че двете са с кръв, а другите две — с урина.
— Какво количество ви е нужно? — попита го Стивън.
— Съвсем малко.
Шрайек изля по малко от всичките четири колби в епруветки, които бяха подредени най-отгоре на близкия рафт. Затвори ги, сложи етикетчета и ги надписа с червен молив.
— Нещо друго? — попита той и ги подаде на Виктор.
— Наистина, неудобно ми е да се възползвам от великодушието ви…
— Какво говорите, всичко е наред — прекъсна го Стивън.
— Преди пет години синът ми почина от много рядка форма рак на черния дроб — започна Виктор.
— Много съжалявам.
— Беше лекуван тук. Тогава лекарите ни казаха, че има само няколко подобни случая в литературата. Смяташе се, че ракът е възникнал от Купферовите клетки, така че той реално е бил рак на ретикулоендотелиалната система.
Стивън кимна.
— Мисля, че четох нещо за този случай. Всъщност, сигурен съм, че съм чел.
— Тъй като туморът е от много рядък вид — продължи Виктор, — смятате ли, че е бил запазен материал от него?
— Има вероятност. Да отидем в офиса.
Когато Стивън седна пред монитора, попита за пълните имена на Дейвид и за рожденната му дата. След което получи болничния номер на момчето и намери доклада от патологията. С пръст върху екрана, той прочете информацията. Най-накрая произнесе:
— Изглежда окуражаващо. Тук има номер на спесимена. Сега ще проверим.
Този път слязоха с Виктор до мазето.
— Държим материалите за по-дълго съхранение в подземието — обясни мъжът.
Излязоха от асансьора в слабо осветен коридор, който се разклоняваше в различни посоки. По тавана се виждаха тръбопроводи от всякакъв размер, подът беше гол бетон.
— Не слизаме тук много често — продължи той, докато го превеждаше през лабиринта. Най-сетне спряха пред тежка метална врата. Виктор му помогна да я отворят и Стивън натисна ключа за осветление. Беше огромно, зле осветено помещение, с разположени на голямо разстояние направо върху тавана електрически крушки. Въздухът беше студен и влажен. Десетките метални рафтове от стена до стена стигаха до самия таван.
Стивън погледна номера, който бе записал на парче хартия и спря пред един от рафтовете. Виктор го последва, взрян в надписите. Изведнъж усети, че застива — от мястото, на което бе застанал в него се взираше цяла детска глава в голям стъклен контейнер, потопена в някакъв консервиращ препарат. Устата бе отворена, сякаш застинала в безкраен вик. Виктор отмести очи към другите стъклени контейнери. Всеки съдържаше някакво ужасяващо, съхранено завещание от минало страдание. Той потрепери, после осъзна, че Стивън бе изчезнал от полезрението му. Докато се оглеждаше неспокойно наоколо, чу гласа му:
— Елате насам!
Забърза по посока на гласа, като се опитваше да не гледа съдържанието на рафтовете. Когато наближи ъгъла, видя, че патологът се протяга нагоре, размествайки шумно подредените контейнери.
— Еврика! — извика той. Държеше скромен по размер стъклен буркан, в който се виждаше издут черен дроб, плуващ в прозрачна течност. — Имате късмет!
По-късно, по пътя нагоре с асансьора, той попита Виктор защо му е нужна чернодробна тъкан.
— Любопитен съм. Когато Дейвид умря, мъката ми беше толкова непоносима, че не попитах нищо. Сега, след толкова години искам да знам повече за причините на смъртта му.
Марша закара Ви Джей и Филип до „Каймера“. По време на пътуването Ви Джей бърбореше за новата видеокасета с Пак Мен, както всяко друго десетгодишно момче.
— Благодаря ти, че ни докара, мамо — каза той и изскочи навън.
— Кажи на Колийн къде ще играеш — напомни му Марша. — И искам да стоиш по-далеч от реката. Видя я от моста колко е придошла.
Филип се измъкна от задната седалка.
— Нищо няма да се случи на Ви Джей — каза той.
— Сигурен ли си, че няма да е по-добре да отидеш при приятеля си Рики? — попита Марша.
— Добре ми е тук — успокои я Ви Джей. — Не се тревожи за мен, става ли?
Той се отдалечи и Марша видя как Филип се спусна да го хване.
Каква двойка само — помисли си тя, опитвайки се да не позволява на паниката да я обхване отново.
Паркира колата и тръгна към дневната детска градина. Докато влизаше в сградата, чу тупането на ракета за тенис. Игрищата се намираха на горния етаж, във фитнес центъра.
Марша завари Полин Сполдинг коленичила върху пода да дава наставления на група деца, които рисуваха с пръсти. Тя се надигна при вида на гостенката. Фигурата и беше доказателство за всичките години, прекарани като инструктор по аеробика.
Когато Марша я помоли да и отдели няколко минути, жената отиде да потърси някой да я замести и се върна с млада, светлокоса учителка. След това двете се отправиха към една стая, пълна с кошарки и детски креватчета.
