— Тук ще сме на спокойствие — каза Полин и се усмихна смутено. Големите и елипсовидни очи гледаха неспокойно към посетителката. Очевидно бе решила, че Марша е дошла по официална работа, изпратена от съпруга си.
— Не съм тук като съпруга на един от партньорите — опита се тя да успокои учителката.
— Да — въздъхна дълбоко Полин и се усмихна. — Помислих си, че има някакво оплакване.
— Тъкмо напротив. Искам да поговоря с вас за сина си.
— Чудесно момче! Предполагам знаете, че той идва тук отвреме-навреме и ни помага. Всъщност, посети ни точно миналия уикенд.
— Не знаех, че детската градина е отворена през почивните дни.
— Седем дни седмично — произнесе Полин с гордост. — Много от служителите в „Каймера“ работят всеки ден. Мисля, че това е, което се разбира под израза „да се посветиш на нещо“.
Марша не беше сигурна, че самата тя би го нарекла посвещаване, но се запита до какъв ли стрес в семейния живот би довела такава прекомерна преданост. Вместо това попита дали Полин си спомня деня, когато интелигентността на Ви Джей рязко бе паднала.
— Разбира се, че си спомням. Фактът, че това се случи тук ме е карал винаги да се чувствам някак си отговорна за това.
— Моля ви, това е абсурдно — прекъсна я Марша с усмивка. — Това, което исках да ви попитам е за поведението на сина ми след това.
Полин наведе очи, явно се опитваше да си спомни. След няколко минути тя вдигна глава:
— Онова, което ми направи най-силно впечатление беше, че той се промени — от инициатор във всичко, което правехме, се превърна в наблюдател. Преди нямаше търпение да опита всичко. А после сякаш изпитваше някаква досада и трябваше да го караме насила да участва. Освен това избягваше всякакви състезания. Сякаш се бе превърнал в съвсем различно момче. Не го насилвахме; по-скоро се притеснявахме. Във всеки случай виждахме го много по-малко след този случай.
— Какво имате предвид? — попита Марша. — След като минахме през медицинските прегледи тогава, той продължи да идва всеки следобед след предучилищната занималия.
— Не, не идваше — поклати глава Полин. — Започна да прекарва много повече време в лабораторията на баща си.
— Наистина ли? Не знаех, че го е правил, преди да тръгне на училище. Но какво ли мога да знам, аз съм само една майка!
Полин се усмихна.
— А как стоеше въпросът с приятелите? — попита Марша.
— Това никога не е била силната страна на Ви Джей — опита се да бъде дипломатична учителката. — Той винаги се е разбирал по-добре с персонала, отколкото с децата. След онзи случай предпочиташе да е сам. Всъщност, връщам си думите назад. Той изглежда се радваше на компанията на онзи умствено изостанал служител.
— Имате предвид Филип?
— Да, той му беше приятел.
Марша се изправи, поблагодари на Полин и те заедно се насочиха към изхода.
— Ви Джей може да не е толкова умен, колкото беше — каза учителката на вратата, — но той е едно чудесно момче. Ние оценяваме присъствието му тук, в детската градина.
Марша забърза към колата. Не беше научила много, но изглежда Ви Джей е бил много по-самотен, отколкото тя беше предполагала.
Виктор знаеше, че трябва да отиде в офиса си в момента, в който пристигне в „Каймера“. Колийн без никакво съмнение бе споменала за спешен случай. Но вместо това, с последните проби от Детската болница в ръка, той се насочи към лабораторията си. Дори пътьом се отби в компютърния център.
Потърси Луис Каспуиц около повредения хардуер, но проблемът очевидно беше разрешен. Машината се бе върнала обратно в строя. Един от облечените в бяло техници каза, че Луис е в офиса си — беше се появила засечка в една от изчислителните програми.
Когато техникът видя Виктор, той отмести настрани дебелата папка, над която се бе привел и измъкна дългите листи със записи на влизанията в компютъра, които бе запазил, за да му ги покаже.
— Проверих последните шест месеца — каза мъжът и ги обърна така, че Виктор да ги вижда, — и подчертах часовете, в които хакерът се е логвал. Изглежда хлапакът е влизал всеки петък вечер около осем. Поне петдесет процента от времето е стоял достатъчно дълго, за да може да бъде проследен.
— Как ви хрумна да кажете, че е хлапак? — попита Виктор и се изправи.
— Просто така се изразих — отвърна Луис. — Човек, който влиза в частна компютърна система може да е на всякаква възраст.
— Например наш конкурент? — попита Виктор.
— Именно, но практиката е показала, че много от тийнейджърите го правят заради самото предизвикателство. За тях то е нещо като компютърна игра.
— Кога можем да се опитаме да го проследим?
— Колкото е възможно по-скоро — отвърна техникът. — Ужасява ме мисълта, че това трае от толкова дълго. Нямам представа какви поражения може да е нанесъл този мошеник. Както и да е, говорих с телефонната компания да изпрати тук няколко техници да наблюдават тази вечер, ако вие нямате нищо против.
— Добре — кимна Виктор и се насочи към лабораторията си.
Робърт все още се занимаваше с ДНК анализ на нуклеотидните последователности на вмъкнатите гени.
— Имам работа, която не търпи отлагане — каза Виктор забързано. — Ако се налага, помоли някой от лаборантите да ти помага, но искам ти лично да отговаряш за тази задача.
— Ще взема Хари, ако има нужда — каза Робърт. — За какво става дума?
Виктор отвори кафявата хартиена торба и извади малко бурканче. Подаде го на лаборанта. Ръката му трепереше.
— Това е парче от черния дроб на сина ми.
— На Ви Джей? — Робърт изглеждаше шокиран. Очите му сякаш изпъкнаха още повече на сухото му, изпито лице.
— Не, не, на Дейвид. Спомняш ли си, че правихме ДНК-анализ за идентификация на всички от семейството ни?
Мъжът кимна.
— Е, сега искам такъв анализ на тумора — каза Виктор. — Искам освен това хромозомни изследвания.
— И за какво ви е всичко това?
— Просто го направи — каза Виктор остро.
— Добре. — Робърт сведе очи надолу. — Не ви питах за мотивите ви. Просто си помислих, че ако търсите нещо специфично, мога да хвърля едно око.
Виктор прокара ръка през косата си.
— Съжалявам, че ти се сопнах — въздъхна той. — Но съм под голямо напрежение.
— Не е необходимо да се извинявате — каза Робърт. — Веднага се заемам със задачата.
— Чакай, има още нещо. — Виктор извади четирите затворени с тапи епруветки. — Взех проби от кръв и урина, трябва да ги изследвам за цефалоспоринов антибиотик, цефалоклор.
Лаборантът взе епруветките, наклони ги, за да види съдържанието им, след което огледа етикетите върху тях.
— Ще накарам Хари да започне да ги работи. Ще бъде направено както трябва.
— А как излязоха нуклеотидните последователности?
— Еднообразни, както обикновено.
— Някакви мутации?
