опитвайки се да види още веднъж котката, докато Марша го изблъскваше към къщата.
Когато се прибраха вътре, Виктор тръгна към телефона, за да се обади в полицията, а Марша се опита да разговаря с Ви Джей. Вероятно изпитваше нещо към бедното животно. Виктор се свърза с участъка на Северен Андоувър. Дежурният го увери, че веднага ще изпратят патрулна кола.
Той сложи слушалката обратно и се насочи към стаята. Ви Джей се изкачваше по задното стълбище, вземайки по две стъпала наведнъж. Марша седеше на кушетката, стиснала гневно ръце. Беше ясно, че е много по-разстроена сега, когато Ви Джей бе видял котката.
— Ще наема някаква временна охрана, докато излезем от тази каша — каза Виктор. — Да наблюдават къщата през нощта.
— Мисля, че трябваше да го направим от самото начало — произнесе с неприкрита неприязън Марша.
Виктор вдигна рамене мълчаливо. Отпусна се на кушетката и внезапно усети, че е безкрайно уморен. — Знаеш ли какво ми каза Ви Джей, когато се опитах да разговарям с него за чувствата му? — попита Марша. — Каза, че можем да си вземем друга котка.
— Това звучи зряло — погледна я Виктор. — Поне може да разсъждава рационално.
— Виктор, тази котка я има от години. Би могъл да покаже поне малко емоция, някаква скръб за загубата. — Тя преглътна с усилие. — Мисля, че това е студено и безсърдечно. — Смяташе, че може да запази спокойствие, докато обсъждаха поведението на сина им, но сълзите бликнаха от очите и, независимо от усилията да не го допусне.
Виктор отново вдигна рамене и не каза нищо. Определено не му се навлизаше в психологически разговори. Момчето си беше наред.
— Неуместната емоция не е добър знак — отбеляза Марша, надявайки се, че Виктор ще се съгласи поне с това. Но той отново си замълча. — Какво мислиш? — не издържа тя.
— Да ти кажа истината — каза Виктор, — в момента вниманието ми е заето от друго. Малко преди да се появи Ви Джей, ти говорех за Джефърд. По пътя за вкъщи минах да го посетя у дома му и връхлетях на неописуема сцена — просто не можеш да си представиш. Джефърд и цялото му семейство днес са били убити. Някой ги е застрелял в дневната им следобеда. Истинско клане. — Той прокара нервно пръсти през косата си. — Аз бях човекът, който извика полицията.
— Господи, колко ужасно! — извика тя. — Мили боже, какво става? — Тя погледна Виктор. Той преди всичко и беше съпруг, мъжът, когото бе обичала през всичките тези години. — Добре ли си? — попита го със свито сърце.
— О, не се изплаших — отвърна той, но в тона му липсваше убедителност.
— Ви Джей с теб ли беше?
— Беше в колата.
— Значи нищо не е видял?
Виктор поклати глава.
— Слава богу! — въздъхна Марша. — Полицията има ли някакви предположения за убийството?
— Смятат, че е наркоманска вендета.
— Какво ужасно нещо! — възкликна тя, все още потресена. — Да ти дам ли нещо да пийнеш? Чаша вино?
— Мисля, че ми трябва нещо по-силно, например скоч — каза Виктор.
— Стой тук. — Марша отиде до бара и му наля напитка. Може би беше твърде рязка с него, но трябваше да насочи вниманието му към сина им. Тя реши да върне отново разговора към Ви Джей. Подаде чашата на Виктор и започна. — Днес разбрах нещо обезпокоително. Ходих в училището на Ви Джей, за да се срещна с директора.
Виктор отпи.
Марша му разказа за разговора си с господин Ремингтън, завършвайки с въпроса защо не е обсъдил с нея решението си синът им да отсъства толкова често от занятия.
— Никога не съм вземал подобно решение — изгледа я неразбиращо той.
— Писал ли си бележки да го освободят от часове, за да прекарва времето си в лабораторията ти?
— Разбира се, че не.
— Точно от това се страхувах — каза Марша. — Мисля, че наистина имаме проблем. Подобно кръшкане е сериозен симптом.
— Виждах, че се навърта често край мен, но когато го попитах, Ви Джей ми каза, че от училище са го изпратили да прави някакви практически експерименти. И тъй като оценките му са отлични, не задавах повече въпроси.
— Полин Сполдинг също ми каза, че Ви Джей прекарва по-голямата част от времето си в лабораторията ти — каза Марша.
— Ви Джей винаги е прекарвал много време в лабораторията — съгласи се Виктор. — Започна да прави основни химически проби, да използва микроскопа, да играе компютърни игри, с които го зареждах. Не знам. Мотаеше се наоколо. Всички го познават. Обичат го. Винаги е умеел да се забавлява сам.
Веригата на входната врата издрънча и Марша и Виктор излязоха в предното антре да отворят на полицаите.
— Сержант Сируло — представи се едрият униформен полицай. Имаше дребни черти, събрани в средата на топчестото лице. — А това е полицай Худ. Съжалявам за котката ви. Опитахме се да наблюдаваме къщата ви по-добре след идването на Уидиком, но е трудно, мястото е отдалечено от пътя.
Сержант Сируло извади тефтер и молив, както беше направил Уидиком в четвъртък през нощта. Виктор поведе двамата полицаи навън към гаража. Те направиха няколко снимки на котката, след това огледаха района. Виктор изпита облекчение, когато Худ предложи да смъкнат бедното животно и дори му помогна да изкопаят гроб до брезовите дръвчета.
По обратния път към къщата Виктор попита двамата полицаи дали познават някого, на когото той да се обади и да наеме за охрана на къщата. Те му дадоха имената на няколко местни фирми.
— Имате ли някаква представа кой може да иска да причини на котката ви такова нещо? — попита сержант Сируло.
— Съмнявам се в двама души — отвърна Виктор. — Шарън Карвър и Уйлям Хърст. Сируло грижливо си записа имената. Виктор не спомена Джефърд. Нито пък Роналд Бекман. Нямаше начин Роналд да се унижи чак дотам.
След като изпрати полицаите, той звънна и на двете препоръчани фирми. Както изглежда, работният им ден бе приключил; единственото, което можеше да направи бе да остави името и телефона си на телефонния секретар.
— Искам двамата с теб да поговорим с Ви Джей — предложи Марша.
Виктор разбра по тона и че нямаше начин да се измъкне. Той само кимна и я последва нагоре по стълбите. Вратата на Ви Джей беше открехната и те влязоха без да чукат.
Момчето затвори класьора с марки и го остави на етажерката над бюрото си.
Марша погледна изучаващо сина си. Той изгледа нея и баща си очаквателно, почти виновно, сякаш го бяха заварили да прави нещо безполезно. Разглеждането на марки определено не беше нещо, от което трябва да се безпокои.
— Искаме да поговорим с теб — започна Марша.
— Добре — съгласи се Ви Джей. — За какво?
Марша внезапно видя в него десетгодишното момче, каквото всъщност беше. Изглеждаше толкова уязвим, че тя едва се сдържа да не се наведе към него и да го притисне към себе си. Но моментът беше такъв, че трябваше да бъде твърда.
— Днес бях в училището ти и говорих с директора. Той ми каза, че си предавал бележки от баща ти с молба да те освободят от училище, за да ходиш в „Каймера“. Вярно ли е?
От професионалния опит, който имаше, Марша очакваше Ви Джей да започне да отрича първоначално и когато види, че е невъзможно да докаже правотата си, да използва някакви тийнейджърски обяснения. Но той не направи нищо такова.
— Да, вярно е — отговори той категорично. — Съжалявам за лъжата. И се извинявам за неудобството, което съм ви причинил. Не беше нарочно.
