Марша отвори вратата на кабинета си, която водеше към коридора и Джойс Хендрикс се измъкна. Беше казала на Марша, че се ужасява от мисълта да се натъкне на някого, когото познава, докато излиза от психиатричен кабинет и засега Марша удовлетворяваше молбата и. Беше сигурна, че след време ще успее да убеди жената, че да потърсиш психиатрична помощ вече не е социална стигма.
След като нанесе последните данни във файла на Хендрикс, Марша надникна в чакалнята и каза на Джийн, че излиза да обядва. Секретарката помаха с ръка. Както обикновено, беше вързана за телефона.
Марша щеше да обядва с д-р Валъри Медокс, нейна колежка психиатърка, на която тя се възхищаваше и чийто кабинет се намираше в същата сграда. Двете жени бяха повече от колежки, бяха приятелки.
— Гладна ли си? — попита Марша, след като Валъри отвори вратата.
— Умирам от глад. — Тя беше прехвърлила петдесетте и това и личеше. Пушеше от много години и около устата и се бяха образували дълбоки бръчки.
Двете жени слязоха с асансьора и прекосиха болницата, използвайки прекия път. В кафенето успяха да заемат малка маса в ъгъла, която им позволяваше да си говорят спокойно. Поръчаха си салата с риба тон.
— Благодаря ти, че се съгласи да обядваме — започна Марша. — Трябва да говоря с теб за Ви Джей.
Валъри и се усмихна окуражително.
— Ти помогна преди години, когато интелигентността му падна. Безпокоях се за него напоследък, но какво мога да кажа? Аз съм му майка. Не мога да претендирам за каквато и да е обективност, когато се касае до него.
— Какъв е проблемът? — попита Валъри.
— Не съм сигурна, че има проблем. Определено не става дума за нещо типично. Погледни резултатите от психологическите тестове.
Марша подаде на Валъри папката и Валъри мина с внимателен поглед по таблиците и диаграмите.
— Няма нищо извън нормата — каза тя. — Любопитен е резултатът от MMPI-теста, но от друга страна, няма за какво да се тревожиш.
Марша имаше чувството, че Валъри е права. Тя продължи да обяснява. Бягствата от часове, фалшифицираните бележки, сбиванията в училище.
— Ви Джей изглежда доста находчив — засмя се Валъри. — На колко години е сега?
— На десет. Притеснява ме, че има само един приятел на неговите години, Рики Блекмор, а аз никога не съм го виждала.
— Ви Джей никога не го е водил у вас? — вдигна вежди Валъри.
— Никога.
— Може би си струва да поговориш с госпожа Блекмор. Попитай я доколко според нея са близки момчетата.
— Ще го направя.
— Бих искала да видя Ви Джей, ако смяташ, че няма да има нищо против — предложи Валъри.
— Оценявам го. Наистина мисля, че съм прекалено обвързана със ситуацията, за да мога да го преценя. В същото време ме ужасява мисълта, че той развива сериозно личностно разстройство направо под носа ми.
Марша остави приятелката си при асансьора, като и благодари за отделеното време и готовност да види Ви Джей. Разбраха се Марша да звънне на секретарката и и да насрочат ден и час за срещата.
— Съпругът ти звъня — каза Джийн, когато Марша се появи в офиса. — Поръча непременно да му се обадиш, когато се върнеш.
— Проблем ли има?
— Не мисля — поклати глава секретарката. — Не каза нещо определено, но не звучеше разтревожено.
Марша взе пощата си и влезе във вътрешния кабинет, затваряйки вратата зад себе си. Докато прехвърляше пликовете, звънна на Виктор. Но той беше в лабораторията и се наложи Колийн да прехвърли разговора там.
— Какво има? — попита Марша. Виктор рядко звънеше през деня.
— Обичайното — отвърна той.
— Гласът ти звучи уморено. — Искаше да каже, че звучи странно. Гласът му беше бездушен, сякаш току що беше преживял емоционален срив и се опитваше да запази хладнокръвие.
— Напоследък има непрекъснато изненади — произнесе той, без да се впуска в обяснения. — Звъннах ти, за да ти кажа, че Ви Джей и Филип са вкъщи.
— Нещо не е наред?
— Не — отговори Виктор. — Всичко е както трябва. Но се каня да остана да работя до късно, така че вечеряйте без мен. О, да не забравя — наех охрана, ще наблюдават къщата от шест вечерта до шест сутринта.
— Причината да останеш до късно свързана ли е с последните събития? — попита Марша.
— Донякъде. Ще ти обясня като се прибера.
Марша затвори телефона, но ръката и остана на слушалката. Отново изпита онова неприятно усещане, че Виктор не и казва всичко, което трябва да знае. Защо не и се доверяваше? Чувстваше се все по- нещастна.
Някаква особена неподвижност надвисваше над лабораторията, когато Виктор останеше сам в нея. Отвреме навреме изписукваха различни електронни уреди, но иначе всичко бе тихо. Към осем и половина той бе единственият човек в сградата. До слуха му не достигаха дори шумовете на затворените в съседното помещение животни, които обикаляха неспокойно клетките си.
Виктор се бе привел над плаката, набраздена с тъмни хоризонтални ивици. Всяка ивица представляваше дял от ДНК, който е бил прерязан на специфични места. Той сравняваше пробата от ДНК-то на Дейвид, която бе взета по времето, когото момчето бе още здраво с пробата от раковия чернодробен тумор. Това, което го изуми бе, че двете проби не бяха напълно идентични. Първото му предположение беше, че д-р Шрайек му е дал погрешна проба — тумор от друг пациент. Но това не се връзваше с впечатляващата хомология между двете плаки. Въпреки, че съществуваха разлики между тях, по-голямата част беше еднаква.
След като прокара двете проби през компютърен тест, който можеше числено да определя зоните на съвпадане и зоните на разнородност, Виктор осъзна, че двете проби ДНК се различаваха само в една област.
И сякаш, за да станат нещата още по-объркани, пробата, която Виктор бе дал на Робърт съдържаше малки части от нормална чернодробна тъкан наред с тумора. С типичния си перфекционизъм Робърт внимателно бе изследвал и двете — и нормалната, и туморната. Когато Виктор сравни ДНК-то на нормалната тъкан с предишната проба на Дейвид, съвпадението беше пълно.
Да откриеш рак с доказана промяна в ДНК не беше нещо обичайно. Той не знаеше дали трябва да бъде развълнуван пред възможността да е направил важно научно откритие, или да се бои, че е на път да намери нещо, което или не би могъл да обясни, или не му се иска да узнае.
Зае се да изолира участъка от ДНК, който беше уникален за тумора. Ако започнеше протокола сега, щеше да е много по-лесно за Робърт да довърши сутринта.
Виктор излезе от главната лаборатория, премина през залата за дисекции и влезе в стаята с животните. Когато светна лампата, последва внезапно раздвижване във всички заети клетки.
Отправи се към клетката, която обитаваха двата умни плъха, в чиято вода бе разтворил капсулата цефалоклор. Изненадан установи, че едното животно беше вече мъртво, а другото в полукоматозно състояние.
Виктор премести мъртвия плъх обратно в залата за дисекции и направи своеобразна аутопсия. Щом отвори черепа, мозъкът изригна навън.
