Той отдели парче мозък и го приготви за изследване на другата сутрин. В този момент телефонът иззвъня.
— Д-р Франк, обажда се Фил Москоун. Луис Каспуиц ме помоли да ви съобщя, че хакерът е влязъл в компютъра ви.
— Веднага идвам — каза Виктор. Остави пробата, изгаси осветлението и се втурна към изхода. Компютърният център беше съвсем наблизо и той се озова там след пет минути. Луис тръгна към него.
— Изглежда ще установим кой е, от седем минути е вътре. Надявам се да не причини някакви вреди.
— Можете ли да кажете на кое място в системата е? — попита Виктор.
— В момента е в „Личен състав“. Първоначално направи поредица от сложни изчисления, а след това отиде в отдел „Снабдяване“. Странно е.
— „Личен състав“?! — повтори Виктор. Мислеше си, че хакерът наистина не е дете, а някой наемник на конкурентна компания. Биотехнологиите бяха област, в която почти всички искаха да се състезават с големите като „Каймера“. Но един търговски агент по-скоро би искал да влезе в изследователските файлове, а не в „Личен състав“.
— Имаме следа! — Мъжът с радиостанцията се усмихна широко. Сред присъстващите настъпи оживление.
— Окей — рече Луис. — Разполагаме с телефонния номер. Сега ни трябва само името.
Човекът с радиостанцията вдигна ръка за малко тишина, заслуша се и каза:
— Това е непубликуван номер. Някои от останалите, които вече разглобяваха оборудването си, нададоха недоволни възгласи.
— Това значи ли, че не могат да научат името? — попита Виктор.
— Не-е — отвърна Луис. — Значи, че просто ще им отнеме по-дълго време. Виктор се наведе над едно от устройствата за печатане.
— Кой има лист хартия? — каза внезапно мъжът с радиостанцията. Някой от останалите му подаде тефтер и той бързо надраска името, което му бяха съобщили отсреща. — Благодаря ви много — завърши той. След което изключи апаратурата, прибра антената и подаде на Луис тефтера.
Луис прочете името и адреса и стана бял като платно. Без да каже дума, той го връчи на Виктор. Виктор го изгледа неразбиращо, после се наведе и го прочете. Поклати невярващо глава и отново наведе поглед към листа. Там бяха изписани неговото име и адресът му.
— Да не би да сте програмирали домашния си компютър да се свързва периодично с нашата база данни? — наруши Луис тишината. Виктор го погледна и осъзна, че системният администратор се опитваше да го измъкне от странната ситуация. След неловко мълчание Виктор кимна:
— Да, това трябва да е. — Опитваше се да запази спокойствие. Поблагодари на всички за усилията им и излезе.
Напусна компютърния център с бързи крачки, взе сакото си от административната сграда и се насочи към колата си все още напълно зашеметен. Мисълта, че някой използва компютъра му, за да влиза в базата данни на „Каймера“ беше просто абсурдна. В това нямаше никакъв смисъл. Той знаеше, че беше оставял винаги телефонния номер на компютъра и паролата си, залепени от долната страна на клавиатурата, но кой би могъл да ги използва? Марша? Ви Джей? Чистачката? Сигурно имаше някаква грешка. Би ли могло да е някой толкова умен хакер, че да отклони следата? Това не му бе хрумвало, затова си отбеляза наум да не забрави да попита Луис дали беше възможно. Така имаше повече смисъл.
Марша чу колата, преди да види фаровете по алеята. Беше в кабинета си и напразно се опитваше да се справи с купчината специализирани списания, която редовно се натрупваше върху бюрото и. Изправи се и видя осветените силуети на голите дървета отстрани на пътеката. След миг се появи и колата, после изчезна зад къщата. Автоматичната гаражна врата изтрополя.
Марша седна отново на покритата с дамаска на цветя кушетка и очите и обходиха стаята. Беше я декорирала с тапети в пастелни тонове, пепеливо-розов килим и бели мебели. Преди това винаги я изпълваше със спокойствие и чувство за уют, но не и сега. Нищо не бе в състояние да я освободи от нейната нарастваща тревога за бъдещето. Срещата с Валъри бе помогнала, но за съжаление ефектът бе краткотраен.
Тя чуваше телевизора в дневната, където Ви Джей и Филип гледаха някакъв филм на ужасите. Виковете, които отвреме навреме прекъсваха саундтрака, изобщо не помагаха на настроението и. Въпреки плътно затворената врата, звуците продължаваха да проникват. Задната врата се хлопна глухо, после до слуха и достигнаха гласовете от дневната. След миг на вратата се почука. Виктор влезе и я целуна механично. Той изглеждаше толкова уморен, колкото бе гласът му следобяда, когато и се обади по телефона. Едва забележимата доскоро бръчка между веждите му бе станала определено по-дълбока.
— Забеляза ли охраната отвън? — попита той.
Марша кимна.
— Така се чувствам по-спокойна. Вечерял ли си?
— Не — отвърна Виктор. — Но не съм гладен.
— Ще ти направя бъркани яйца. С препечени филийки.
Той я спря.
— Благодаря ти, но мисля да поплувам, след което ще си взема душ. Може би това ще ме освежи.
— Случило ли се е нещо? — попита Марша.
— Не повече от обичайното — отговори Виктор уклончиво, след което излезе, оставяйки вратата на кабинета и открехната. Зловещата музика от саундтрака на филма отново нахлу вътре. Марша се опита да я игнорира, когато се върна към четенето, но един остър вик я накара да подскочи. Тя не издържа, отиде до вратата и я ритна. Вратата се затръшна и стъклата на прозорците издрънчаха. Половин час по-късно Виктор се появи отново. Изглеждаше определено по-добре, облечен неофициално.
— Май все пак ще приема предложението ти за яйца — каза той.
Марша тръгна към кухнята да приготви вечерята му, а той се отпусна на едни стол до масата. Серия от смразяващи кръвта писъци се носеше от дневната и Марша помоли Виктор да затвори вратата между двете стаи.
— Какво, по дяволите, гледат толкова? — измърмори Виктор.
— „Абсолютен ужас“ — отвърна тя.
Той поклати глава.
— Детска работа!
Марша си направи чай и когато Виктор се зае с омлета, тя седна срещу него.
— Има нещо, за което искам да поговорим — започна тя, изчаквайки чаят и да изстине.
— И какво е то?
Марша му разказа за срещата си с Валъри Медокс, както и за предложението и да се срещне с Ви Джей.
— Какво мислиш за това?
Той избърса устата си:
— Тези неща са от твоята област. Ако смяташ, че се налага, то имаш одобрението ми.
— Добре — кимна Марша. — Наистина смятам, че се налага. Сега остава само да убедя Ви Джей.
— Късмет! — И Виктор отново се наведе над чинията си.
В продължение на няколко минути никой не проговори. Виктор обра последните парченца яйца с хляба и подхвърли небрежно:
— Използвала ли си компютъра тази вечер?
— Не, защо питаш?
— Принтерът беше топъл, когато се качих горе да си взема душ — каза той. — А Ви Джей? Дали го е използвал?
— Представа нямам.
Виктор се залюля в стола по начин, който накара Марша да изскърца със зъби. Тя винаги се плашеше,
