че той ще се преобърне назад и ще удари главата си в плочките на пода.
— Имах интересна вечер в компютърния център на „Каймера“ — каза той и и разказа всичко, което се бе случило, включително и това, че проследяването на хакера ги бе отвело точно в тяхната къща.
Марша се засмя насила. Тя побърза да се извини:
— Съжалявам, но то направо се вижда — каза тя. — Цялото това напрежение, а после внезапно изниква и името ти.
— Никак не е забавно — прекъсна я Виктор. И се каня да поговоря с Ви Джей сериозно по въпроса. Колкото и абсурдно да звучи, изглежда той е проникнал в базата данни на „Каймера“.
— А този сериозен разговор като онзи ли ще бъде, който проведе с него, когато разбра, че е фалшифицирал бележки от теб, за да извинява отсъствията си в училище?
— Ще видим — отговори Виктор с очевидно раздразнение.
Марша се пресегна напред и хвана ръката му, преди да е успял да стане.
— Само те дразня — каза тя. — Всъщност, щях да бъда много по-загрижена, ако го притиснеше до стената или го накажеше. Страхувам се, че в това дете има страна, която не познаваме. Точно затова искам Валъри да го види.
Виктор кимна, после измъкна ръката си от ръката на Марша. Стана и отвори вратата между кухнята и дневната.
— Ви Джей, би ли дошъл за минутка? Искам да поговоря с теб.
Марша го чу, че роптае, но Виктор беше настоятелен. Скоро звуците от филма секнаха и синът им се появи в рамката на вратата. Ясните му очи имаха онзи изцъклен вид, който се получава от прекалено гледане на телевизия.
— Ако обичаш, седни — каза Виктор.
С израз на безкрайно отегчение той седна покорно от лявата страна на майка си. Без да се бави, Виктор премина направо на въпроса.
— Ви Джей, използвал ли си компютъра тази вечер?
— А-ха — отвърна момчето.
Марша го видя как дръзко гледа баща си. Тя забеляза, че Виктор за миг се поколеба, после отмести очи, вероятно, за да запази реда на мислите си. Известно време никой не проговори, след което Виктор се изкашля и продължи:
— Използвал ли си компютъра, за да влизаш в базата данни на „Каймера“?
— Да — каза Ви Джей без никакво колебание.
— Защо? — недоумяваше баща му. Гласът му от обвиняващ бе станал несигурен и объркан.
Марша си спомни собственото си объркване, когато Ви Джей бе признал толкова бързо за бягствата си от училище.
— Благодарение на по-голямата компютърна памет мога да играя още по-интересни игри.
Марша видя как Виктор завъртя очи.
— И искаш да кажеш, че използваш цялата компютърна мощност на нашата компютърна система, за да си играеш игрички?!
— Същото е като да го правя в лабораторията — вдигна рамене Ви Джей.
— Предполагам — отвърна Виктор несигурно. — Кой те научи да използваш модема?
— Ти.
— Не си спомням… — започна Виктор, ала после изведнъж се сети. — Но това беше преди повече от седем години!
— Сигурно — каза Ви Джей. — Но методът не се е променил.
— Искаш да кажеш, че си влизал в компютъра на „Каймера“ всяка петъчна вечер? — Виктор не можеше да повярва.
— Обикновено да — отвърна момчето. — Играя няколко игри, после правя един рейд из файловете, най-често в „Личен състав“ и „Снабдяване“, понякога влизам и в изследователските файлове, но ми е по- трудно да разбия защитата им.
— Но защо? — не спираше да се диви Виктор.
— Просто искам да науча колкото се може повече за компанията. Искам един ден да я ръководя, както го правиш ти. Ти винаги си ме окуражавал да използвам компютъра. Но няма да го правя повече, ако не искаш.
— За в бъдеще мисля, че ще е по-добре да не го правиш — каза Виктор.
— Окей — съгласи се Ви Джей. — А сега може ли да се върна и да доизгледам филма си?
— Разбира се.
Момчето се изправи бързо и изчезна зад вратата. В следващия миг се чу саундтракът към „Абсолютен ужас“.
Марша погледна Виктор. Той въздъхна и мълчаливо сви рамене. Тишината бе нарушена от входния звънец.
— Съжалявам, че ви безпокоя толкова късно — започна лейтенант Серуло, след като Виктор отвори. — Това е сержант Демпси от полицейския участък в Лоурънс. — Мъжът се показа зад Серуло и поздрави, докосвайки периферията на шапката си.
— Имаме известна информация за вас и искахме да ви зададем няколко въпроса — каза Серуло.
Виктор ги покани и двамата мъжете влязоха вътре.
— Искате ли кафе или нещо друго? — попита Марша.
— Не, благодарим ви, госпожо — кимна Серуло. — Ще ви кажем онова, заради което сме дошли и ще си тръгваме. Виждате, че ние в полицейското управление на Северен Андоувър сме в приятелски отношения с хората от Лоурънс. Може много да се говори за това, което сме направили заедно, както и за това, което ни предстои. Но както и да е, те са започнали разследването на масовото убийство на семейство Джефърд, за което ни съобщи д-р Франк. Ами, открили са някои груби чернови на бележките, които вие сте намерили — едната, завързана за домашната ви котка, другата — прикрепена към хвърлената през прозореца ви тухла. Били са в къщата на Джефърд. Предположихме, че бихте искали да знаете.
— Да, така е — кимна Виктор с известно облекчение.
Демпси прочисти гърлото си.
— Освен това балистичната експертиза установи, че оръжията, с които е извършено убийството са същите, използвани между някои конкурентни южноамерикански нарко-банди. Получихме информацията от Бостън. Там са много заинтересовани да открият каква е връзката с Лоурънс. Имат причина да вярват, че тук предстои да се случи нещо сериозно. Това, което искат да разберат от вас, е как Джефърд е бил свързан със света на наркотиците по времето, когато е бил ваш служител. Имате ли изобщо някаква представа?
— Абсолютно не — каза Виктор. — Предполагам знаете, че той беше под разследване за злоупотреби.
— Да, разбрахме — кимна Демпси. — Сигурен ли сте, че няма нещо друго, което можете да ни кажете? В Бостън наистина горят от желание да разберат всичко, което е възможно около случая.
— Смятаме, че Джефърд е укривал оборудване — каза Виктор. — Убийството стана малко след като разследването започна. Колкото и да съм го подозирал за подобен род престъпления, никога и през ум не ми е минавало, че може да бъде замесен с наркотици.
— Ако се сетите за нещо, обадете ни се веднага, ще сме ви много признателни. Не искаме тук да пламне някаква нарко-война.
Полицаите излязоха. Виктор затвори вратата, облегна се на нея и погледна Марша.
— Е, както изглежда, това разреши един проблем — произнесе той. — Сега поне знаем откъде са идвали заплахите, както и че това няма да продължи нататък.
— Доволна съм, че се отбиха да ни кажат, че можем да спрем да се тревожим — додаде Марша. — Може би трябва да кажем на охранителя отвън да се прибере вкъщи.
— Ще отменя охраната утре — каза Виктор. — Сигурен съм, че така или иначе ще трябва да си платим.
