— Но не мога да ви дам нищо — завърши накрая момичето след всичките положени усилия дотук. — Един от членовете на персонала е горе — когато дойде ще поискаме разрешение от него.
Виктор не се отказа и започна да и разказва за редкия вид тумор, от който бе починал синът му, и за това, че иска да изследва раковите клетки на Джанис. А когато поискаше, той наистина можеше да бъде очарователен. Само след няколко минути успя да убеди младата стажантка да му помогне.
— Какво количество ви е необходимо? — предаде се тя накрая.
— Едно малко парченце.
— Предполагам, че няма да навреди.
Петнайсетина минути по-късно Виктор слизаше надолу с асансьора с друго малко бурканче в книжната торба. Знаеше, че би могъл да изчака да дойде някой от персонала, но така не губеше време и щеше да свърши работата по-бързо. Той се качи в колата си и се насочи на север към Лоурънс.
Още с пристигането си в „Каймера“ звънна в „Ейбъл протекшън“. Но се включи телефонен секретар — все пак беше събота — затова се задоволи да остави телефонния номер и името си. След това потърси Робърт. Намери го потънал в проекта, който Виктор бе започнал предишната нощ, отделянето на онази секция на ДНК от тумора на Дейвид, която се различаваше от нормалната му ДНК.
— Сигурно ще ме намразиш — каза Виктор, — но нося още една проба. — Той извади бурканчето, което бе взел от Масачузетската болница. — Искам да направиш същите анализи на ДНК.
— Не се безпокойте за мен — отговори Робърт. — Обичам да се занимавам с такава работа. Лошото е само, че изоставих доста редовните си задължения.
— Разбирам те. Но за момента този проект е приоритетен.
Той взе пробите от плъховете, които беше приготвил предишната нощ, но реши първо да се обади в „Ейбъл протекшън“. Отговори му същият дълбок глас, с който се беше свързал по-рано.
— Първо бих искал да изкажа задоволството си от работата на господин Норуел — започна Виктор. — Той свърши наистина страхотна работа миналата нощ.
— Оценяваме похвалата — дойде от другия край на жицата.
— Второ — продължи Виктор, — имам нужда от допълнителна временна охрана. Но става дума за много специален човек. Искам някой да е със сина ми Ви Джей от 6 сутринта до 6 вечерта. И когато казвам, че искам някой да е с него, имам предвид да е с него непрекъснато.
— Не мисля, че има проблем — отвърна мъжът. — Кога искате да започнем?
— Веднага, щом можете да изпратите някого. Ако е възможно, още тази сутрин. Синът ми си е вкъщи.
— Няма проблем. Разполагам с подходящ човек. Казва се Педро Гонзалес и ще ви го изпратя още сега.
Виктор затвори и звънна на Марша.
— Как си успял да се измъкнеш, без да ме събудиш тази сутрин? — попита тя.
— Изобщо не си легнах, след всичките тези вълнения. Ви Джей там ли е?
— Той и Филип още спят.
— Току що ангажирах охранител, който да е с Ви Джей през целия ден. Казва се Педро Гонзалес. Скоро ще е вкъщи.
— Защо? — попита Марша, явно изненадана.
— Просто, за да сме сто процента сигурни за неговата безопасност.
— Не си ми казал нищо — обвини го тя. — Искам да знам какво става.
— Просто искам да съм сигурен в безопасността му — повтори той. — Ще говорим за това по-късно, когато се прибера. Обещавам.
Виктор остави слушалката върху вилката. Не искаше да разстройва жена си, най-малкото с последните си подозрения: че децата на Хобс и Мърей може би бяха убити умишлено. И че Ви Джей можеше да бъде убит по същия начин, ако някой вкараше цефалоклор в организма му. С тези мисли той се върна към пробите от плъховете и започна да ги изследва под микроскоп. Както очакваше, те изглеждаха много подобни на пробите от мозъците на децата. Сега вече нямаше никакви съмнения, че децата бяха умрели наистина от цефалоклор в кръвта. Въпросът беше как го бяха получили.
Той взе пробите и се върна при Робърт. Присъедини се към него, за да му помага и така работиха доста време, без да разменят и дума.
След като си направи втора чаша кафе, Марша седна край масата и се загледа през прозореца. Навън продължаваха да се събират тежки облаци и дъждът не спираше да вали. Добре, че не се налагаше да ходи на работа, макар да трябваше да направи визитация на пациентите си в болницата. Запита си дали би трябвало да се тревожи за това, че Виктор бе наел бодигард за Ви Джей. Това определено звучеше злокобно. В същото време идеята и се струваше добра. Беше сигурна обаче, че Виктор крие някои факти от нея.
По стълбището се чуха стъпки и след малко Ви Джей и Филип слязоха долу. Поздравиха Марша, но като че ли повече ги интересуваше хладилника, защото се насочиха право към него — извадиха прясно мляко и боровинки за мюслите.
— Какво мислите да правите днес? — попита Марша, докато двамата сядаха около масата.
— Да отидем в лабораторията — отвърна Ви Джей. — Татко там ли е?
— Да — кимна Марша. — А какво става с идеята да отидете някой ден в Бостън с Рики Блекмор?
— Нищо не излезе — отговори Ви Джей и побутна боровинките към Филип.
— Жалко.
— Няма значение.
— Има нещо, за което искам да поговорим — погледна го Марша. — Вчера говорих с Валъри Медокс. Помниш ли я?
Ви Джей остави лъжицата в купичката си.
— Не ми харесва накъде биеш. Помня я. Тя е психиатърката, чийто кабинет е на етажа над теб. Тя е госпожата с устата, която изглежда така, сякаш е готова във всеки момент да целуне някого.
Филип се изсмя шумно, пръскайки мюсли наоколо. Той избърса устата си смутено, опитвайки се да потисне смеха си. Ви Джей също се засмя като го гледаше как се криви.
— Много мило — каза Марша. — Тя е чудесна жена и е много талантлива. Говорихме за теб.
— Започва да звучи дори по-лошо — каза Ви Джей.
— Тя предложи да се срещнете и аз мисля, че това е добра идея. Може би два пъти седмично след училище.
— О, мамо! — простена Ви Джей и върху лицето му се изписа безкрайно отвращение.
— Искам да помислиш за това — настоя тя. — Пак ще говорим. Това е нещо, което може да ти помогне, докато растеш.
— Твърде съм зает за такива работи — оплака се Ви Джей и тръсна глава.
Марша се засмя вътрешно на коментара му.
— Все пак помисли за това — каза тя. — И още нещо: току що говорих с баща ти. Казвал ли ти е нещо, което да се отнася до безопасността ти?
— Не много — отвърна Ви Джей. — Искаше да стоя по-далеч от Бийкман и Хърст. Но аз тези хора никога не съм ги виждал.
— Както изглежда, той все още се безпокои. Преди малко ми каза, че е наел човек, който да е с теб през целия ден. Казва се Педро и е вече на път за насам.
— О, не! — почти проплака Ви Джей. — Това вече е прекалено.
След като свърши визитацията си, Марша пое по междущатско шосе 495 и се насочи към Лоуъл. Отклони се, след като бе отминала само три изхода, и с помощта на упътванията, които си бе записала на гърба на една рецепта, заобиколи по малък селски път, докато стигна до Мепъллийф № 714, зле поддържана къща
