Защо не сте ми казали?
— Не съм бил аз — каза Шелдън с ръка на гърдите. — Със сигурност не е бил и Хол. Той обядва с мен. Взехме си яденето за тук. Хей, Фред!
Фред подаде глава от будката, от която контролираше входа и изхода. Шелдън го попита дали е обядвал с Ви Джей.
— Определено не — поклати глава той. — Обядвах навън. Шелдън вдигна рамене и се обърна към Виктор: — Само ние тримата сме на смяна днес.
— Но управителят каза… — започна Виктор, но се спря. Нямаше смисъл да влиза в спор за това кой е ял с Ви Джей и кой не. Важното беше къде по дяволите, е синът му в момента. Почувства любопитство, примесено с малко тревога. Марша се бе питала, а сега се питаше и той, с какво всъщност Ви Джей си запълва времето в „Каймера“. До този момент никога не беше се замислял сериозно за това.
Щом излезе от офиса на охраната, той се запъти към лабораторията си. Бяха свършили идеите му за това къде може да търси сина си.
— Управителят на кафенето тъкмо звъня — каза Робърт веднага щом го видя на прага. — Ви Джей се е появил.
Виктор взе най-близкия телефон и набра кафенето.
— Той е тук в момента — отговори управителят.
— Сам ли е?
— Не. Филип е с него.
— Казахте ли му, че го търся? — попита Виктор.
— Не съм. Вие казахте просто да ви се обадя. Не сте нареждали да му предавам нещо.
— Чудесно — отвърна Виктор. — Не му казвайте. Тръгвам към вас.
Отивайки към сградата, където се намираха и кафенето, и библиотеката, Виктор реши да не влиза през главния вход на кафенето. Вместо това избра един страничен вход, качи се до втория етаж и чак тогава влезе в балконската част на кафенето. Отиде до парапета, погледна надолу и видя Ви Джей и Филип да ядат сладолед.
Стараейки се да остане незабелязан, Виктор ги изчака да завършат следобедната си закуска. Не след дълго те станаха и изпразниха подносите си. Докато излизаха, Виктор се спусна по стълбите, като се придържаше плътно до стената. Чу как вратата се затваря след тях. Той ускори крачка и стигна до вратата тъкмо навреме, за да види как завиват на запад по алеята.
— Нещо не е наред ли? — запита управителят.
— Не, всичко е окей — отвърна Виктор с небрежен тон. Последното, което искаше, бе за него да тръгнат клюки из компанията. — Просто съм любопитен с какво се занимава синът ми. Казвал съм му хиляда пъти да не ходи до реката, когато е бурна като сега. Но се боя, че изобщо не ме слуша.
— Момчетата са си момчета — вдигна рамене мъжът. Виктор се отдалечи от кафенето и видя как Ви Джей и Филип завиват надясно отвъд сградата, в която се намираше лабораторията му. Очевидно се движеха към реката. Преминавайки в лек тръс, Виктор ги последва до мястото, където бяха свили. Все още ги виждаше пред себе си на около петдесет ярда. Изчака да поемат наляво непосредствено преди реката и да изчезнат от поглед. След това се втурна по алеята.
Щом стигна до мястото, където двамата бяха завили, той отново ги видя близо до часовниковата кула. Изкачиха няколко стъпала и влязоха в изоставената сграда през зеещата врата.
Какво, за бога, правят тук, запита се Виктор. Като внимаваше да остане незабелязан, той се промъкна до входа, след това спря и се ослуша. Не се чуваше нищо, освен рева на водопадите.
Смутен, той ги последва. Изчака, докато очите му привикнат към мъждивата светлина. Щом зрението му се адаптира, той откри точно това, което можеше да се очаква в една изоставена сграда — на пода нямаше къде да се стъпи от боклуци и мръсотия.
Първият етаж бе зает от голяма стая, чиито прозорци гледаха към воденичното езеро. Всички стъкла отдавна бяха изпочупени. Дори рамките не бяха останали. В средата на помещението имаше купчина отпадъци, свидетелство за клошарите, които бяха нощували тук, преди „Каймера“ да купи комплекса и да го огради. Над цялото място властваше натрапчивата миризма на гниещо дърво, плат и картон.
Прокрадвайки се внимателно към средата, Виктор отново се ослуша, но шумът на водопадите тук беше дори по-оглушителен, отколкото отвън. Не можеше да се чуе никакъв друг звук.
Край отсрещната стена се виждаха редица врати, които водеха към по-малки стаи. Виктор реши да започне от първата. Всички се оказаха запуснати и мръсни. Във всеки край, както и в средата на сградата имаше стълбища, които водеха към двата горни етажа. Той се отправи към централното стълбище и бавно се изкачи. На всеки етаж претърсваше помещенията, които се редяха от двете страни на дълъг коридор. Всички бяха еднакво прашни и вероятно пълни с плъхове. Озадачен, Виктор се върна на първия етаж. След миг колебание отиде до един от предните прозорци и обгърна с поглед реката, язовира, езерото, а накрая и празния шлюз, който затваряше реката с ръждясалите си врати.
Тъкмо тогава си спомни, че часовниковата кула бе свързана с други сгради чрез сложна тунелна система, за да се разпределя ротационната механична сила на воденичните колела. Очевидно в момента Ви Джей не се намираше в часовниковата кула. Виктор се питаше дали синът му не се бе натъкнал именно на тази система.
Извърна се рязко с настръхнала коса. Стори му се, че чу нещо през рева на водопадите, или че почувства нещо; не беше сигурен кое от двете. Очите му бързо пробягаха през стаята, но тя бе празна. И когато напрегна слух, долови единствено шума на реката.
Вървейки от едно стълбище към друго, той търсеше входа към сутерена, но не можеше да го открие. Повтори търсенето си. Отново без резултат. Нямаше стъпала, които да водят надолу. Надниквайки през един прозорец от южната страна на сградата, той се опита да види дали има вход към сутерена отвън. Но такъв нямаше. Като че ли не съществуваше начин да се слезе в мазето.
Виктор излезе от часовниковата кула и се върна в използвана част на комплекса. Запъти се право към отдел „Сгради и площи“. Използва специалния си ключ, влезе и включи лампите. Незабавно се отправи към архива. От един голям метален шкаф извади архитектурните планове на всички съществуващи обекти, намиращи се върху територията на „Каймера“. Прелисти ги бързо и скоро откри плана на часовниковата кула.
Първият чертеж беше на сутерена. Виждаше се къде водния тунел навлиза в сградата. В сутерена водата течеше през обшит с талпи улей, където задвижваше серия колела, разположени както хоризонтално, така и вертикално. Самият сутерен бе разделен на едно централно помещение, в което се намираха всички колела, и редица по-малки стаи. Тунелната система тръгваше от една от стаите в източния край.
След това прегледа плана на първия етаж. Лесно откри стълбището, което водеше към мазето. То се намираше непосредствено от дясната страна на централните стълби. Не можеше да си представи как го е пропуснал.
За да е напълно сигурен, той направи копие на плановете на сутерена и първия етаж, като използва специалния ксерокс, който „Каймера“ притежаваше за тази цел. Намали копията до формат А4 и въоръжен с тях се завърна в часовниковата кула, решен да проучи какво има отдолу.
Проправи си път през боклуците по пода и се приближи към стълбището в центъра. Застанал пред него, погледна надясно. Дори извади копието на плана и свери с него, за да е сигурен, че не греши.
Не можеше да разбере къде бърка. Нямаше никакви стъпала към сутерена. Дори заобиколи стълбището от другата му страна, в случай, че скиците са сгрешени. Но и оттук не се виждаше нищо.
Като се върна обратно на мястото, където според плана се намираше стълбата, Виктор забеляза, че там липсват боклуците, които покриваха останалата част от пода. Това му се видя странно, затова се наведе и откри още нещо — дъските на това място от пода бяха по-широки от останалите в другите помещения. И дървото беше по-ново.
Той се сепна от някакъв звук, който дойде иззад гърба му. Обърна се, но там сякаш нямаше нищо. Все пак чувстваше нечие присъствие в полумрака. Нечие много близко присъствие. Ужасен, Виктор се заоглежда. Отново чу шум зад гърба си, слаби вибрации. Нямаше съмнение. Стъпки. Обърна се, но беше твърде късно. Успя само да види сенчестия силует на фигура, която вдигаше някакъв предмет нагоре. Той се опита да надигне ръце, за да се предпази, но ударът се оказа прекалено силен. Съзнанието му потъна в
