око.
Виктор затвори отново очи и скърцайки със зъби, седна. Отпусна се на една страна, но Ви Джей му помогна. Когато замайването му премина, той отново отвори очи. Усети пак цицината, спомняйки си смътно как я бе получил.
— Татко, добре ли си? — попита го Ви Джей.
— Така мисля — отвърна Виктор. Той погледна към непознатите. Бяха облечени в характерните за „Каймера“ униформи на охранители, но не позна никого. Зад тях стоеше Филип и мигаше глупаво и уплашено.
Виктор се огледа, за да се ориентира и първата му мисъл беше, че се е върнал обратно в лабораторията си, защото бе заобиколен от обичайното струпване на сложна научна апаратура. Вдясно от себе си забеляза един от най-новите уреди, които се предлагаха на пазара: високочувствителен хроматограф.
Но той не беше в лабораторията си. Обстановката представляваше неестествена комбинация от високи технологии с груб гранит и дялани греди.
— Къде съм? — разтърка очи той с кокалчетата на показалците си.
— Там, където не би трябвало да бъдеш — каза Ви Джей.
— Какво се е случило с мен? — Виктор се опита да се изправи и да се задържи на краката си.
— Защо просто не си починеш малко? — предложи Ви Джей. — Удари си главата.
Меко казано, изкушаваше се да отвърне Виктор. Той протегна ръка и усети впечатляващата цицина, после прокара бавно пръсти, за да види дали няма кръв. Беше все още объркан, но главата му започна да се прояснява.
— Какво имаш предвид като казваш, че съм „там, където не би трябвало да бъда“? — попита той, сякаш думите на Ви Джей едва сега стигнаха до съзнанието му.
— Не биваше да виждаш тази моя тайна лаборатория още поне няколко месеца.
Виктор примига. Внезапно съзнанието му се избистри. Той си спомни тъмната фигура, която го бе ударила. Погледна усмихнатото лице на сина си, после очите му обиколиха невероятната лаборатория. Сякаш бе прекрачил отвъд реалността, където масспектрометри се конкурираха с ръчно дялан гранит.
— Къде точно съм? — попита той.
— Намираме се в подземието на часовниковата кула — каза Ви Джей, пусна баща си и се изправи. После направи широк жест с ръка: — Но променихме декора за нашите нужди. Какво мислиш?
Виктор преглътна и облиза изсъхналите си устни. После погледна сина си — върху лицето му сияеше неприкрита гордост; Филип, който нервно кършеше ръце; тримата мъже, облечени в униформи на охраната на „Каймера“ с мургави лица и лъскави черни коси. После очите му обходиха бавно помещението с висок таван. Това бе една от най-шокиращите гледки, които бе виждал някога. Право срещу него зееше гърлото на шлюза. Някаква зелена плесен бе обхванала долния му ръб и процеждаше влага. По-голямата част от отвора бе покрита с импровизиран капак от тежко старо дърво. Големият дървен улей, който някога бе пренасял водата през помещението бе разглобен, за да послужи като изходен материал за капака, лабораторните пейки и библиотечните рафтове.
Стаята бе около шейсет фута широка и сто дълга. Най-голямото от старите воденични колела все още стоеше в средата като някакво футуристично произведение на изкуството. Част от лабораторните прибори бяха подредени върху радиалните перки, образувайки огромен кръг.
В двата края на помещението имаше няколко масивни врати, подсилени от метални нитове. И четирите стени бяха облицовани от същия сив гранит, а таванът се състоеше от греди, поддържащи тежка дървена ламперия. Освен най-голямото колело, по-голямата част от стария механичен апарат, състоящ се от огромни прътове и зъбчати колела, които бяха предавали водната сила, продължаваха да си стоят на някогашните места, подкрепяни от таванските греди чрез метални обшивки.
Точно зад Виктор се намираше дървено стълбище, което се виеше към тавана и завършваше без изход в дървените талпи.
— Е, татко? — погледна го очаквателно Ви Джей. — Хайде! Какво мислиш?
Виктор се изправи несигурно на краката си.
— Искаш да кажеш, че това е твоята лаборатория? — попита той с тих глас.
— Точно така. Не можеш да отречеш, че е страхотна, нали?
Залитайки, Виктор се приближи към ДНК-синтезатора и плъзна ръка по повърхността му. Беше най- новият възможен модел, по-добър от онзи, който имаше в собствената си лаборатория.
— Откъде е цялото това оборудване? — попита Виктор и посочи един магнитен електронен микроскоп от другата страна на гребното колело.
— Би могло да се каже, че е на заем — отговори Ви Джей. Той направи няколко крачки към баща си и погледна с нежност синтезатора.
Виктор се обърна към сина си и се взря в лицето му.
— Това е оборудването, което бе откраднато от „Каймера“?
— Никога не е било открадвано — каза Ви Джей с дяволита усмивка. — Да кажем, че просто е било пренасочено. То е собственост на „Каймера“ и се намира на територията на „Каймера“. Не мисля, че може да се твърди, че е откраднато, щом е останало в комплекса на фирмата.
Приближавайки се към следващото лабораторно устройство, сложен газов хроматографски апарат, Виктор се опита да възвърне самообладанието си. Главоболието продължаваше да го измъчва, особено когато се движеше, и той се чувстваше доста замаян. Но вече започваше да си мисли, че замайването може да се дължи по-скоро на разкриването на тази лаборатория, отколкото на удара. Това бе нещо повече от сън — беше истински кошмар! Той докосна внимателно една от колоните на хроматографа, сякаш за да се убеди, че всичко това беше реално. После се обърна към Ви Джей, който стоеше зад него.
— Мисля, че трябва да ми обясниш всичко от самото начало.
— Разбира се — кимна момчето. — Но защо не отидем в жилищната част, където ще се чувстваме по удобно?
И той заобиколи огромното гребно колело, мина покрай електронния микроскоп и се насочи към дъното на помещението. После отвори вратата вляво:
— Още лабораторно пространство. Май никога няма да ни е достатъчно.
Когато Виктор го последва, той забеляза с периферното си зрение, че Филип върви след тях, но охранителите не им обръщат никакво внимание. Двама от тях бяха вече седнали на дървената пейка и играеха карти.
Ви Джей въведе Виктор в стаята, която наистина изглеждаше като жилище. Върху гранитните стени бяха окачени килими с различна форма и големина, което придаваше по-задушевна атмосфера на помещението. Върху пода бяха разгънати десетина походни легла, покрити с чаршафи. Близо до входната врата стоеше кръгла маса с шест стола около нея. Ви Джей посочи с ръка на баща си да седне. Виктор измъкна един стол и се отпусна тежко. Филип седна през няколко стола.
— Нещо за пиене? Горещ шоколад или чай? — попита Ви Джей, влизайки в ролята на домакин. — Тук разполагаме с всичко, каквото трябва да има в един дом.
— Мисля, че ще е по-добре да ми кажеш какво е всичко това — каза Виктор.
Ви Джей кимна, после спокойно започна да разказва.
— Знаеш, че винаги съм се интересувал какво става в лабораторията ти от първия ден, в който ме заведе в „Каймера“. Проблемът беше, че никой не ми позволяваше да докосвам нищо.
— Разбира се, че няма да ти позволи — прекъсна го Виктор. — Ти беше съвсем малък!
— Но не се чувствах малък — възрази момчето. — Излишно е да казвам, че реших още в началото, че имам нужда от собствена лаборатория, ако изобщо искам да правя нещо. Тръгна от малко, но се нуждаех от по-голямо оборудване.
— Колко годишен беше, когато започна? — попита Виктор.
— Беше преди седем години — каза Ви Джей. — Бях на три. Беше изненадващо лесно да създам лабораторията, особено с мускулите на Филип. — Филип се усмихна гордо. Ви Джей продължи: — В началото бях в сградата близо до кафенето. Но се заговори, че ще я ремонтират, така че се наложи да се преместя тук, в часовниковата кула. Оттогава това е моята малка тайна.
— От седем години? — попита Виктор.
Ви Джей кимна.
