черна бездна.
След като напусна Лоуъл, Марша спря на една отбивка от пътя и телефонира на семейство Блекмор. Чувстваше се малко неловко, но се самопокани у тях за кратка визита. Отне и час и половина, за да стигне до дома им в Уест Боксфорд на Плъм Айлънд Роуд 479. По това време вече бе спряло да вали, но когато излезе от колата, съжали, че не е облякла сако под палтото си. Температурата рязко бе паднала.
Къщата на Блекмор представляваше уютна постройка, напомняща за къщите в Кейп Код. Прозорците бяха разделени от вертикална колона през средата, боядисана в бяло. Арките над входа бяха от ромбовидно стъкло с дървена решетка. Марша изкачи няколкото стъпала и позвъни на вратата.
Отвори госпожа Блекмор, Беше набита жена на годините на Марша с къса коса, с подвити нагоре краища.
— Заповядайте вътре — каза тя и изгледа посетителката с любопитство. — Аз съм Едит Блекмор.
Марша усети втренчения и поглед и се запита дали нямаше нещо нередно във вида и. Може би бе останало някое парченце от плода, който току що бе изяла или пък нещо друго… И тя прокара език по зъбите си, за да се увери.
Отвътре къщата беше точно толкова прекрасна, колкото и отвън. Мебелите бяха ранно американски антики, покрити с кретонени покривки дивани и люлеещи се столове. Върху чамовия под имаше малки килимчета.
— Ще се съблечете ли? — попита Едит. — Нещо за пиене, например чай или кафе?
— Един чай ще ми дойде добре — усмихна се Марша и последва домакинята в дневната.
Господин Блекмор, който седеше с вестник край камината, се изправи при влизането и.
— Аз съм Карл Блекмор — представи се той, протягайки ръка. Беше едър мъж с пергаментова кожа и мрачни черти. Марша стисна ръката му.
— Седнете, чувствайте се като у дома си — каза той и посочи към дивана. След като тя седна, той се върна на мястото си и пусна вестника на пода, близо до стола. Лицето му се раздвижи и устните му се разтегнаха в любезна усмивка. Едит изчезна в кухнята. — Интересно време — кимна той, подновявайки разговора.
Марша не можеше да се освободи от неловкото чувство, което бе предизвикал у нея първия поглед на Едит. Имаше нещо сковано и неестествено у тези хора, но тя не можеше да разбере какво е.
От горния етаж слезе момче на възрастта на Ви Джей, но по-едро и по-набито, със сламеноруса коса. Приликата между него и господин Блекмор беше поразителна.
— Здравейте — кимна то и протегна вежливо ръка към нея.
— Ти сигурно си Рики — каза Марша, здрависвайки се. — Аз съм майката на Ви Джей. Слушала съм много за теб. — Тя усети, че малко преувеличение няма да е излишно.
— Наистина ли? — попита Рики със съмнение в гласа.
— Да — усмихна се Марша. — И колкото повече слушах, толкова повече исках да се запозная с теб. Защо не дойдеш някой път у дома? Предполагам, Ви Джей ти е казал, че имаме плувен басейн.
— Никога не ми е казвал, че имате басейн — отвърна момчето и седна до камината, след което я погледна така, че тя се почувства още по-неудобно.
— Не знам защо не го е направил — каза Марша и погледна към Карл. — Човек никога не знае какво се върти в главите на тези деца. — Усмивката и излезе малко насилена.
— Предполагам, че е така — сви рамене той. Настъпи неловка тишина.
Тя се запита какво става.
— Мляко или лимон? — В стаята влезе Едит и наруши мълчанието. Носеше поднос, който остави на масичката за кафе.
— Лимон — отвърна Марша. Взе чашата и я вдигна, за да налее Едит горещата течност. После изстиска малко лимон. Когато свърши, тя се облегна назад и забеляза, че останалите нямат намерение да се присъединят към нея. Просто седяха и я гледаха. — Никой друг ли няма да пие чай? — попита тя с нарастващо чувство за неудобство.
— Не се притеснявайте — произнесе Едит.
Марша отпи. Чаят беше горещ и тя го остави на масичката и прочисти гърлото си.
— Съжалявам, че ви се натрапих по такъв начин.
— Няма защо — кимна домакинята. — В дъждовен ден като този няма какво толкова да правим, освен да седим и да си почиваме край камината.
— Исках да се срещна с вас от доста време насам. Били сте толкова мили с Ви Джей и ми се искаше да ви върна жеста.
— Какво точно имате предвид? — погледна я Едит.
— Ами, например това — да поканя Рики да пренощува у дома. Стига да иска, разбира си. Искаш ли, Рики?
Момчето само сви рамене.
— Защо искате Рики да пренощува у вас? — поинтересува се Карл.
— За да ви върна жеста, разбира се — отговори Марша. — След като синът ми толкова пъти е нощувал у вас, струва ми се съвсем естествено и Рики да ни погостува за малко.
Карл и Едит се спогледаха. Едит не се сдържа:
— Вашият син никога не е нощувал у нас. Страхувам се, че не разбирам за какво говорите.
Марша местеше очи от един на друг и объркването и растеше.
— Ви Джей никога не е нощувал тук? — попита тя невярващо.
— Никога — потвърди Карл.
Като гледаше към Рики, Марша произнесе тихо:
— А миналата неделя? Не бяхте ли двамата с Ви Джей?
— Не — поклати глава момчето.
— Тогава… предполагам, че трябва да ви се извиня за изгубеното време — каза Марша смутено и се изправи. Едит и Карл направиха същото.
— Помислихме, че идвате да говорим за сбиването — каза Карл.
— Какво сбиване?
— Както изглежда, Ви Джей и нашият син са имали малко спречкване — продължи мъжът. — Наложи се Рики да прекара нощта в болницата със счупен нос.
— О, ужасно съжалявам — каза Марша. — Ще трябва да поговоря с Ви Джей.
Тя се сбогува бързо и напусна къщата на Блекмор. Когато влезе в колата си беше бясна. Определено трябваше да поговори с Ви Джей. Нещата бяха много по-лоши, отколкото си мислеше. Как се бяха изплъзнали от вниманието и толкова много неща? Излизаше, че синът и има свой отделен живот, напълно различен от онзи, който показваше. Такава хладнокръвна измама беше повече от ненормална! Какво се бе случило с нейното малко момче?
11.
Събота следобед
Съзнанието му се връщаше постепенно. През мъгла, сякаш от много далече той чу заглъхващи звуци, но не можа да види нищо. После осъзна, че това бяха гласове. Гласът на Ви Джей — момчето беше ядосано и крещеше на някого, казваше, че Виктор му е баща.
— Съжалявам. — Думата беше произнесена с подчертано испански акцент. — Откъде можех да зная?
Виктор усети, че го разтърсват. Блъскането го разбуди окончателно и главата го заболя. Чувстваше се замаян. Протегна ръка нагоре и напипа върху челото си цицина с големината на топка за голф.
— Татко? — извика му Ви Джей.
Виктор отвори очи. За миг болката се усили, след това отслабна. Той погледна в леденосините очи на Ви Джей. Синът му го държеше за раменете. Зад него се виждаха други лица с тъмен цвят на кожата. Наблизо стоеше тъмен мъж с почти зловещо изражение на лицето, подсилено от спуснатия клепач на лявото му
