Виктор.
— Да, сър. — Мъжът бе осъзнал, че е допуснал грешка. Той се изкашля смутено: — Няма да се повтори повече. Но синът ви беше много убедителен. Каза ми, че вие сте искали да бъде така. Съжалявам.
— Къде е той? — Виктор не се опитваше да скрие недоволството си.
— Това не мога да кажа — отвърна Педро. — Той и Филип са някъде тук. Не са напускали комплекса, ако това е, което ви безпокои.
— Не това ме безпокои — сопна се Виктор. — Безпокои ме, че наех „Ейбъл протекшън“ да следи за него, а — работата не е свършена.
— Разбирам.
Виктор погледна зад него.
— Шелдън днес на работа ли е?
— Хей, Шелдън — провикна се единият мъж от охраната.
Шелдън се появи на прага. Виктор го попита дали има представа къде може да е Ви Джей.
— Не — беше краткият му отговор. — Но когато дойде тази сутрин, двамата с Филип тръгнаха нататък. — И той посочи на запад.
— Към реката? — попита Виктор.
— Може и натам да е — отвърна Шелдън. — А може и да са отишли в кафенето.
— Искате ли да дойда с вас и да го потърсим? — попита Педро.
Виктор поклати глава отрицателно, докато включваше на скорост.
— Изчакайте тук, докато го намеря. — После се обърна към охранителя, който объркан слушаше разговора: — Ще съм ви благодарен, ако вдигнете бариерата, преди да съм минал през нея.
Мъжът се завъртя и влезе в помещението, за да включи механизма.
Виктор прелетя през входа и се понесе към паркинга, но се отказа да паркира на запазеното за колата му място. Вместо това продължи до сградата, където се намираше лабораторията му и спря пред входа. Имаше забранителен знак, но изобщо не го беше грижа. Вдигна яката на палтото си нагоре, сви глава между раменете и се втурна към вратата. Завари само Робърт. Беше зает както винаги, работеше с апарата за електрофореза. Тук парченцата от разрязаното ДНК бяха отделени.
— Да си виждал Ви Джей? — попита Виктор и изтръска водата от палтото си.
— Не съм го виждал — отвърна лаборантът и разтърка очи. — Но искам да ви покажа нещо. — Той взе две плаки, на които тъмните ивици се намираха на едно и също място, и му ги подаде. — Втората туморна проба, която ми дадохте има същото допълнително парче ДНК като на сина ви. Но пробите бяха от различни хора.
— Тя беше от бавачката на сина ми — отвърна Виктор, забравяйки за миг за Ви Джей.
— Предполагах, че ще се заинтересувате — гордо завърши лаборантът. — Това е откритието, което открай време изследователите на рака търсят. Може дори да се окаже дългоочакваният пробив в медицината.
— Трябва да му направиш анализ на нуклеотидната последователност — каза Виктор нетърпеливо. — Незабавно.
— Точно това правя. Имам да свърша още някои неща с уреда, след което ги пускам през компютъра.
— И ако се окаже, че е ретро вирус или нещо подобно… — каза Виктор и гласът му секна по средата на изречението. Това бе още едно неочаквано откритие, което трябваше да се добави в нарастващия списък. — Ако Ви Джей се появи, кажи му, че съм го търсил. — И той излезе от лабораторията.
В кафенето се насочи право към управителя.
— Да си виждал сина ми?
— Беше тук рано преди обяд. Беше с Филип и един от охраната.
— Един от охраната? — вдигна вежди Виктор. Запита се защо Шелдън не му бе споменал за това и помоли управителя да звънне в лабораторията и да попита дали Ви Джей се бе появил. В библиотеката имаше само няколко души. Повечето от тях четяха, а имаше и заспали. Библиотекарят увери Виктор, че Ви Джей не се е мяркал наоколо.
Същият отговор получи във фитнес залата, както и в детската градина. Освен в кафенето, никой не беше виждал момчето през целия ден.
Виктор си взе чадъра от колата и тръгна към реката. Движеше се на север и попадна в средата на комплекса на „Каймера“. Зави на запад и продължи по гранитния кей. Все още никоя от постройките покрай реката не беше ремонтирана от „Каймера“, но бяха идеални за бъдещото разширение. Виктор възнамеряваше да премести административния си офис някъде тук. Ако трябваше да прекарва цялото си време, зает с административни задачи, поне да имаше хубав изглед.
Докато крачеше, той се взираше надолу към реката. В дъжда бялата вода изглеждаше дори още по- бурна, отколкото предишния ден. Гледайки срещу язовира, той едва виждаше очертанията му през ситните пръски от падащата с грохот вода.
Докато отминаваше празните сгради, осъзна, че наоколо има стотици кътчета, където едно момче може да намери забавление. Тук беше райско място за игра на криеница, например. Но такава игра изискваше повече деца. Като се изключи Филип, Ви Джей беше винаги сам.
Той продължи да се движи нагоре срещу течението, докато стигна онази част от часовниковата кула, която се поддържаше от конзола над язовира и част от воденичното езеро. За да мине отвъд, Виктор трябваше да заобиколи кулата, след което да се приближи към реката от западния и бряг. Там пътят му се пресичаше от десетфутов шлюз, който се отделяше от воденичното езеро и водеше към тунел. Някога, в дните, когато водната сила е задвижвала цялата мелница, шлюзът е внасял вода в подземната част на кулата. Там бурната вода е обръщала система големи колела, които са снабдявали с електричество хиляди тъкачни станове и шевни машини, както и самия часовник на кулата.
Застанал на входа на тунела, Виктор оглеждаше дъното на шлюза. С изключение на една вадичка вода, в него нямаше нищо друго, освен боклуци, главно счупени бутилки и празни бирени кутийки. Той се взря в спойката, която държеше шлюза затворен. Навремето две тежки стоманени врати бяха регулирали водния поток, но сега всичко бе потънало в дебел слой ръжда. Виктор се чудеше как те все още успяват да удържат чудовищната сила, която водата упражняваше върху тях. Реката практически бе на нивото на горния ръб на вратите.
Той заобиколи шлюза и продължи да върви на запад. Дъждът спря и той сви чадъра си. Скоро стигна до последната сграда от комплекса „Каймера“. Тя също бе надвесена над водата. Отвъд нея се простираше улица. Виктор се обърна и тръгна назад.
Той не повика Ви Джей, както бе направил миналия път. Само се оглеждаше внимателно и се вслушваше. Когато стигна отново до часовниковата кула, се насочи към обновената и използвана част на комплекса. Намина през лабораторията, но Робърт му каза, че Ви Джей не се е мяркал.
Като се чудеше какво да прави, Виктор се върна в кафенето.
— Още не се е появил — рече управителят, преди Виктор да го е попитал.
— Така си и мислех — кимна той. — Дойдох да изпия едно кафе.
Тъй като беше мокър от дъжда, бе измръзнал здравата по време на „разходката“ край реката. Усещаше се, че температурата отново е паднала след края на бурята.
Щом допи кафето си и почувства как топлината плъзва по тялото му, Виктор се протегна за влажното си палто. Отново напомни на управителя да звънне в лабораторията, ако Ви Джей се появи. След това се върна в офиса на охраната. Топлината там беше добре дошла, въпреки тежкия мирис на цигари. Педро редеше пасианс, седнал на ниската кушетка в задната стаичка. Той се изправи, когато го видя да влиза. Шелдън седеше зад бюрото си.
— Някой да е виждал сина ми? — рязко попита Виктор.
— Тъкмо говорих с Хол преди няма и две минути — отвърна Шелдън. — Специално го попитах, но той отговори, че не е виждал Ви Джей цял ден.
— Управителят на кафенето ми каза, че Ви Джей е обядвал с един от вас днес — погледна го Виктор. —
