във викториански стил, боядисана в мръсно сиво, с бели первази. В някакъв момент в миналото явно е бил надстроен и втори етаж. Семейство Фей живееха на първия. Марша натисна входния звънец и зачака.
Беше се обадила от болницата, така че знаеха за пристигането и. Въпреки факта, че дъщеря им бе работила за Марша и Виктор в продължение на единадесет години, Марша бе срещала майката и бащата на Джанис само веднъж — на погребението и. Джанис беше починала преди четири години. Почувства се странно, докато стоеше тук, на прага на родителите и, и чакаше да и отворят. Познавайки Джанис толкова отблизо и в продължение на толкова години, Марша бе стигнала до извода, че в семейството и е имало някакви големи емоционални сътресения, но представа нямаше какви може да са били. За тези неща Джанис изобщо не искаше да говори.
— Моля, заповядайте — покани я госпожа Фей, след като отвори вратата. Беше белокоса, приятна жена, но с болнав вид. Изглеждаше към шейсетте. Марша забеляза, че жената избягва да я погледне в очите.
Вътре къщата изглеждаше още по-западнала, отколкото отвън. Мебелировката беше стара и изтъркана. Но това, което правеше мястото неприятно, беше мръсотията. Кошчето за отпадъци преливаше от празни бирени кутии и опаковки от Макдоналдс. По ъглите близо до тавана се виждаше дори паяжина.
— Ще предупредя Хари, че сте тук — каза домакинята.
До слуха на Марша достигнаха звуците от спортните новини по телевизията, които идваха някъде отзад. Тя седна на крайчеца на дивана. Не искаше да се докосва до нищо.
— Добре, добре — произнесе дрезгав глас. — Крайно време беше тази докторка да ни удостои с визитата си, това е всичко, което мога да кажа.
Марша се обърна и видя в стаята да влиза едър мъж с огромен корем, облечен в потник. Той тръгна право към нея и подаде грубата си ръка да я здрависа. Косата му беше подстригана късо, по военному. Върху лицето му изпъкваше едър, подут нос, набразден от червени капиляри.
— Искате ли бира или нещо друго? — попита той.
— Не благодаря.
Хари Фей се отпусна в протрития фотьойл.
— Е, на какво дължим посещението ви? — попита той. Оригна се шумно и се извини.
— Исках да поговорим за Джанис.
— Надявам се да не ви е разправяла някакви лъжи за мен — каза Хари. — Цял живот съм се бъхтил. Кръстосал съм с тира тая държава толкова пъти, че им загубих броя.
— Сигурна съм, че това е бил тежък труд — каза Марша, питайки се дали изобщо е трябвало да идва.
— И още как — избоботи Хари.
— Това, което се чудех е дали Джанис ви е говорила някога за моите момчета, Дейвид и Ви Джей.
— Много пъти — отговори веднага Хари. — Нали, Мери?
Жената кимна, но не каза нищо.
— Дали някога е забелязвала нещо необичайно, свързано с тях? — Имаше определени въпроси, които можеше да зададе, но предпочиташе да не ръководи разговора.
— Да, разбира се — погледна я Хари. — Дори преди да откачи съвсем и да започне да дрънка тези религиозни глупости ни каза, че Ви Джей е убил брат си. Каза ни дори, че се е опитала да ви предупреди, но вие не сте искали да слушате.
— Джанис никога не се е опитвала да ме предупреждава. — Марша усети, че цялата се изчервява. — Освен това трябва да ви кажа, че синът ми Дейвид почина от рак.
— Това със сигурност е по-различно от онова, което Джанис ни разправяше — каза Хари. — Каза ни, че момчето било отровено. Дрогирано и отровено.
— Това е повече от абсурдно — поклати глава Марша.
— Какво означава това, по дяволите? — извика Хари.
Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Осъзна, че се опитва да оправдае себе си и семейството си пред този противен човек. Знаеше, че не това беше причината, за да дойде тук.
— Исках да кажа, че няма начин синът ми Дейвид да е бил отровен. Той умря от рак точно както и дъщеря ви.
— Знаем само това, което тя ни е казала. Нали така, Мери?
Мери кимна покорно.
— Всъщност — продължи Хари, — Джанис ни каза, че тя веднъж също е била дрогирана. И че не е казала на никого, защото знаела, че никой няма да и повярва. Както и това, че от тогава много внимавала какво яде.
Марша не каза нищо. Тя си спомни промяната у бавачката им. Малко преди да умре Джанис беше станала безкрайно придирчива към онова, което яде. Марша винаги се беше питала какво бе предизвикало тази промяна. Очевидно това се дължеше на заблудата, че е била дрогирана или отровена.
— Всъщност, не вярвахме много на онова, което Джанис ни разправяше — призна Хари. — Нещо стана в главата и когато се превърна в такава религиозна фанатичка. Стигна даже дотам, че ни разправяше, че момчето ви, Ви Джей, или както там се казва, бил същинско зло. И че правел нещо с дявола.
— Мога да ви уверя, че няма нищо такова — обади се Марша и се изправи. Беше и дошло в повече.
— Странно е, че синът ви и нашата дъщеря умряха от един и същ вид рак — каза Хари. Той стана и лицето му почервеня от усилието.
— Било е случайно стечение на обстоятелствата — съгласи се Марша. — Всъщност, на времето това ни причини доста тревоги. Безпокояхме се дали не е свързано с околната среда. Изследваха къщата ни основно. И мога да ви уверя, че става дума просто за трагично съвпадение.
— Лош късмет, предполагам — поклати глава Хари.
— Много лош късмет — съгласи се отново Марша. — И Джанис ни липсва така, както ни липсва синът ни.
— Тя беше добре — каза Хари. — Беше много добро момиче. Но лъжеше. Лъжеше много за мен.
— Нищо не ни е казвала за вас — каза Марша. — След кратко ръкостискане тя си тръгна.
— Сигурен ли си, че нямаш нищо против? — попита Виктор Луис Каспуиц. Той му беше позвънил вкъщи, за да го попита за хард диска на компютъра си.
— Ни най-малко — каза Луис. — Ако хард дискът ви няма свободна памет, значи че наличната памет е запълнена с данни. Няма друго обяснение.
— Погледнах във файловата директория — възрази Виктор. — Там имаше само файлове на операционните системи.
— Трябва да има още файлове, повярвайте ми.
— Би ми било неприятно да ти разваля съботния следобед, ако се окаже нещо глупаво.
— Вижте, д-р Франк — започна Луис, — нямам нищо против. Всъщност, в дъждовен ден като този ще приема това като оправдание да се измъкна от къщи.
— Благодаря ти — рече Виктор.
— Само ми дайте адреса и ще се срещнем там.
Виктор му издиктува името на улицата и номера на къщата, а след това се отправи към главната лаборатория, за да съобщи на Робърт, че излиза, но вероятно ще се върне пак. Попита го кога смята да приключи работата тук. Той отвърна, че жена му го е предупредила, че вечерята ще е в шест, затова ще си тръгне към пет и половина.
Когато Виктор стигна до дома си, Луис вече беше там.
— Извинявай, че те накарах да чакаш — каза той, докато търсеше ключа.
— Няма проблем — жизнерадостно отвърна мъжът. — Имате наистина красива къща — добави той и изтри обувките си в изтривалката.
— Благодаря. Виктор го поведе нагоре по стълбите към компютъра. — Ето го — рече той и се протегна, за да го включи.
