Виктор седна в леглото така рязко, че издърпа цялата завивка от Марша. Внезапното движение я разбуди. Навън беше непрогледна нощ.
— Какво има? — попита тя тревожно.
— Не знам — отвърна той. — Мисля, че беше звънецът на входната врата.
Двамата наостриха слух. Единственото, което се чуваше беше вятърът под стрехите и равномерното почукване на дъжда по стъклото на прозореца.
Марша се надигна и обърна часовника, за да види колко показва.
— Пет и половина — каза тя, отпусна отново главата си назад върху възглавницата и придърпа завивката върху себе си. — Сигурен ли си, че не си сънувал?
Но точно в този момент входният звънец иззвъня.
— Беше звънецът — каза Виктор, скачайки от леглото. — Знаех си, че не съм сънувал. — И той бързо навлече отгоре халата си.
Марша запали лампата.
— Кой, по дяволите, може да е? — измърмори тя. — Да не би да са отново от полицията?
Виктор завърза колана на халата и нахлузи чехлите си:
— Скоро ще разберем — каза той, отваряйки вратата към дневната и с бързи стъпки се насочи към стълбите.
След известна нерешителност Марша спусна крака върху студения под и реши да слезе долу. Когато се озова в дневната, видя, че на вратата стояха мъж и жена. Под краката им се бяха образували малки локвички, а по лицата им се стичаше вода. Мъжът беше хванал жената, която стискаше в ръка спрей.
— Марша! — извика Виктор, без да отмества очи от влезлите. — Мисля, че е по-добре да се обадиш на полицията.
Тя се приближи зад него, загръщайки се с халата си. Погледна ги. Мъжът носеше мушама с качулка, въпреки че тя бе свалена назад и откриваше главата му. Изглеждаше облечен в парка за ски, която отдавна бе прогизнала.
— Това е господин Питър Норуел — каза Виктор. — Той е от „Ейбъл протекшън“.
— Добър вечер, госпожо — кимна мъжът.
— А това е Шарън Карвър — продължи Виктор, приближавайки жената. — Бивша служителка на „Каймера“, която е завела дело за сексуален тормоз срещу нас.
— Канеше се да започне да цапа с боя вратата на гаража ви — поясни Питьр. — Оставих я да направи една мазка, така че да имаме юридически улики срещу нея.
Чувствайки се объркана заради изпоцапаната с боя жена, Марша се насочи към стоящия наблизо телефон и набра номера на полицейския участък в Северен Андоувър. Дежурният обеща веднага да изпратят кола.
Междувременно всички минаха в кухнята и Марша направи чай. Едва бяха отпили по няколко глътки и входният звънец отново иззвъня. Виктор отиде да отвори. Бяха Уидиком и О’Конър.
— Абе, хора, вие явно сте решили да не ни оставяте без работа — усмихна се сержант Уидиком. Те пристъпиха навътре и съблякоха връхните си дрехи. Питър Норуел доведе Шарън Карвър от кухнята.
— Значи това е младата госпожица? — погледна я Уидиком и извади чифт белезници.
— Нямате право да ми слагате белезници — озъби му се Шарън.
— Съжалявам, госпожице — каза той. — Стандартна процедура.
След няколко минути бяха готови и полицаите тръгнаха заедно със задържаната.
— Сега вече можете да си изпиете чая — обърна се Марша към Питър, който стоеше до камината.
— Благодаря, госпожо, но вече го изпих. Лека нощ.
Мъжът кимна леко и излезе, хлопвайки вратата след себе си. Виктор завъртя ключа и се върна обратно в стаята.
Марша го погледна и поклати невярващо глава:
— Ако го бях прочела в някаква книга, нямаше да повярвам.
— Добре, че наехме тази охрана — каза Виктор. — После протегна ръка: — Хайде, ела. Можем да поспим още няколко часа.
Но не се оказа толкова лесно, както го мислеше. Час по-късно той продължаваше да стои буден, заслушан във воя на бурята навън. Дъждът шибаше в прозорците и го караше да скача при всеки по-силен порив на вятъра. Не можеше да изкара от ума си резултатите от ДНК-тестовете за идентификация на Дейвид, нито пък тормозещата го мисъл как цефалоклорът бе попаднал в кръвните проби.
— Марша — прошепна той, питайки се дали и тя е будна. Но тя не отговори. Той отново прошепна името и, но откъм нея не се чу звук. Измъкна се от леглото, наметна халата си и тръгна по коридора към кабинета на горния етаж.
Със сядането си пред бюрото включи компютъра и влезе в главния компютър на „Каймера“ с модема, откривайки за пореден път колко е лесно. Запита се разсеяно дали бе прехвърлил копията на файловете на Хобс и Мърей в хард диска. Реши да провери. Нямаше ги. Всъщност, беше изненадан че върху хард диска има само няколко файла освен тези на оперативните програми. Но тъкмо се канеше да изключи машината, когато забеляза, че по-голямата част от паметта на хард диска е заета.
Той почеса глава. В това нямаше никакъв смисъл като знаеше колко голям е капацитетът на един хард диск. Опита се да намери някакво обяснение на това явно несъответствие извън компютъра, но нищо не се получи. Накрая, раздразнен, той изключи проклетото нещо и тръгна да си легне. Но когато погледна часовника, осъзна, че наближава време за ставане. Минаваше седем. И вместо да се върне в спалнята, той се насочи надолу по стъпалата, за да си направи кафе и закуска.
Сети се, че когато беше разговарял с Ви Джей за компютъра съвсем бе забравил да го попита дали той беше изтрил файловете на Хобс и Мърей. Напомни си да не забрави да го направи. Да си пъхаш носа в тези работи беше едно, но да ги триеш — съвсем друго нещо.
Внезапно осъзна, че го тревожи и друго: и то беше сигурността на Ви Джей, и по-специално в „Каймера“. Добре беше, че Филип се грижи за него, но явно помощта му нямаше да е достатъчно. Виктор реши, че ще се обади в „Ейбъл протекшън“, тъй като те бяха свършили наистина добре работата си по охраната на къщата. Щеше да осигури опитен придружител на момчето. Сигурно щеше да излезе скъпо, но спокойствието си струваше. Докато не стигнеше до дъното на историята за смъртта на двете деца, щеше да се чувства безкрайно по-добре, ако знае, че Ви Джей е в безопасност.
Извади кафето. Изведнъж го порази ново хрумване. Някъде в дълбините на съзнанието му подобието между заболяванията на Дейвид и Джанис не му даваше мира. Особено след резултатите от ДНК-анализа на тумора на сина му. Трябваше да се поразрови по-надълбоко.
10.
Събота сутрин
Времето все още беше дъждовно и ветровито, когато Виктор отиде в гаража и се качи в колата си. Беше закусил, минал през банята, беше се избръснал и облякъл, а останалите още спяха. На бележката, която им остави преди да излезе пишеше, че ще прекара по-голямата част от деня в лабораторията.
Все пак той не потегли направо към лабораторията. Вместо това пое на запад по междущатска магистрала 93 и продължи на юг към Бостън. В Бостън се отклони от Стороу драйв през изхода за Чарлз стрийт и Гавърмънт сентър. Оттам беше лесно да навлезе в територията на Масачузетс Дженеръл Хоспитъл и да паркира в многоетажния гараж. Десет минути по-късно се намираше в отделението по патология. Тъй като беше рано сутринта в събота, никой от патолозите не беше тук, Виктор трябваше да се задоволи само със стажантката второкурсничка Анджела Сайрън. Обясни и че иска да вземе туморни проби от пациенти, които са починали преди четири години.
— Боя се, че не е възможно — отвърна Анджела. — Ние не пазим…
Виктор учтиво я прекъсна, обяснявайки, че става дума за много рядък вид тумори.
— Това е нещо по-различно — кимна стажантката. Най-трудно се оказа намирането на картоните на Джанис, тъй като Виктор не знаеше рождената и дата. Рождените дати бяха главният принцип, по който се подреждаха болничните картони. Но упорството си струваше и Анджела успя да намери както номерата на картоните, така също и резултатите от патологията. Каза му също, че има запазени проби.
