Оказа се, обаче, че изобщо не може да се концентрира. Мислите му продължаваха да се връщат към проекта с ФНР-гена. Като се имаше предвид пред какво е изправен, беше много лошо, че не може да отиде при адвокат и да сподели подозренията си. Ако го направеше, щеше да се наложи да разкрие напълно проекта, който засягаше въпросния ген. А Виктор разбираше, че не може да го направи. Това би означавало професионално самоубийство. Както и зачеркване на семейния му живот. Само ако не беше правил онзи експеримент тогава.
Той се облегна уморено в стола, сложи ръце на тила си и впери поглед в тавана. Навремето, когато интелигентността на Ви Джей спадна, дори не му бе хрумнало да го изследва за цефалоклор. Възможно ли беше антибиотикът да се е отделил в организма му след раждането, но да се е разтворил, когато момчето е било на възраст между две и четири години?
— Не! — отговори Виктор гласно на въпроса си. Не съществуваше такъв физиологичен процес, който би могъл да предизвика подобно явление.
Той се учуди на бурята от събития, която се бе завихрила около него: смъртта на Джефърд, вероятно умишленото отстраняване на две генетично модифицирани деца, ескалиращата серия от заплахи към него и семейството му, измами, злоупотреби. Възможно ли беше тези коренно различни инциденти да са свързани в някакъв фантастичен, страховит заговор?
Виктор поклати глава. Фактът, че всички тези неща се случват по едно и също време сигурно беше случайно съвпадение. Но мисълта, че помежду им има връзка не преставаше да го гложди. Той отново се сети за Ви Джей. Дали беше застрашен? Как би могъл да го предпази от получаването на цефалоклор, ако някоя злокобна ръка се опиташе да му го даде?
Погледна объркано напред. Идеята, че синът му може да е в опасност, го тормозеше от сряда следобяд. Започна да се пита дали предупрежденията му към Бийкман и Хърст бяха адекватни. Не го свърташе на стола и той се изправи рязко и тръгна към вратата. Внезапно мисълта, че момчето се разхожда само около „Каймера“ го ужаси.
Излезе с бързи крачки от сградата, и точно както беше станало в сряда, започна да разпитва дали някой е виждал Ви Джей. Но никой не бе виждал нито него, нито Филип. Виктор се насочи към кафенето. Беше точно преди обедната почивка и персоналът отброяваше последните минути, преди да се втурне навън към спасителните сандвичи и кафета. Няколко души, изпреварили струпването на опашка, вече похапваха с удоволствие. Виктор отиде направо при управителя, Кърт Таркингтън, който следеше обслужването.
— Пак търся сина си — каза Виктор.
— Не е идвал още — отвърна Кърт. — Може би трябва да му дадете клаксон.
— Идеята не е лоша — усмихна се Виктор. — Бихте ли звъннали на секретарката ми, когато го видите?
— Няма проблеми.
Виктор провери в библиотеката, която се намираше в същата сграда, но вътре нямаше жива душа. Почуди се дали да отиде до фитнес центъра и детската градина, но вместо това тръгна към охраната на главния вход.
Като изтри механично крака в сламеното чердже, той влезе в тесния офис, който се намираше между входа и изхода. Един мъж оперираше с вратите, а друг седеше пред малко бюро. И двамата носеха изглеждащите официално кафяви униформи с емблемите на „Каймера“ върху горната част на ръкавите. Мъжът до бюрото се изправи, когато видя Виктор.
— Добър ден, сър — кимна той. Името му бе изписано на табелката върху ревера: Шелдън Фарбър.
— Седнете, седнете — каза Виктор приятелски и мъжът седна. — Имам един въпрос, който се отнася до протокола: когато камион или ван напускат комплекса, някой поглежда ли какво има вътре?
— О, да — отвърна охранителят. — Винаги. — И ако има натоварено оборудване, вие се уверявате дали наистина то е там?
— Разбира се. Проверяваме нареждането или се информираме по електронната поща. Винаги го проверяваме.
— А ако се превозва от служител на „Каймера“?
— Няма значение — поклати глава Шелдън. — Винаги проверяваме.
— А ако е началник?
Шелдън се поколеба за миг, после каза:
— Е, тогава мисля, че е по-различно.
— А ако шофьорът на вана е някой от изпълнителните директори, пускате ли го?
— Ами-и-и, не съм сигурен — отговори Шелдън неспокойно.
— Отсега нататък искам да бъдат проверявани всички камиони и ванове, без значение кой е шофьорът. Дори и аз да съм. Разбрахте ли?
— О, да, сър.
— Още един въпрос — продължи Виктор. — Някой да е виждал днес сина ми?
— Аз не съм — отвърна Шелдън и погледна към колегата си. — Джордж, виждал ли си днес Ви Джей?
— Само когато пристигна сутринта с д-р Франк.
Шелдън махна с ръка на Виктор да изчака. После се обърна към радиовръзката зад бюрото и потърси Хол.
— Хол обикаляше насам-натам тази сутрин — обясни Шелдън. — Гласът на Хол бе възвестен от остро пращене. Шелдън го попита дали не е виждал Ви Джей.
— Видях го наблизо по-рано тази сутрин. — Гласът на Хол прозвуча странно през смущенията от статичното електричество.
Виктор поблагодари на мъжете от охраната и излезе. Усети леко раздразнение, като си спомни колко своенравен беше Ви Джей. Беше му казвал най-малко четири или пет пъти да не слиза към реката.
Като се загърна по-плътно в лабораторната си престилка, той реши да тръгне към брега. Помисли си да се върне и да облече сакото си, но се отказа. Въпреки, че температурите бяха паднали предишния ден, все още не беше много студено.
Сутринта, когато излизаше за работа беше ясно, но в момента небето бе покрито от сиви, мръсни облаци. Лекият ветрец от североизток носеше мириса на океана. Високо горе кръжаха няколко чайки и надаваха тревожни крясъци.
Погледът му се спря на кулата с часовника, копие на Биг Бен, със спрелите на 2:15 стрелки. Той си напомни да повдигне въпроса за реставрацията на постройката, както и на механизма, на срещата на Борда следващата сряда.
Колкото повече приближаваше реката, толкова по-силно се чуваше грохотът на водата, която се изливаше в преливника на бента.
— Ви Дже-е-е-й-й! — провикна се Виктор, но гласът му се изгуби във водния плясък. Той продължи покрай източния край на часовниковата кула, пресече дървения мост, който се простираше над изхода на шлюза от сутерена и стъпи на гранитния кей, изграден по дължината на реката под бента. Погледна към бялата вода, която се носеше бясно на изток към океана. Отляво се простираше спокойната шир на язовира в смарагдово зелено. Виктор се озърна и извика с все сила:
— Ви Дже-е-е-й!
Но викът му секна, защото Ви Джей стоеше точно зад него. Филип беше малко по-далеч.
— А, значи тук си бил — каза Виктор. — А аз те търсих къде ли не.
— Предположих — сухо отвърна момчето. — Какво искаш?
— Аз всъщност… — Той не беше сигурен какво точно иска. — Какво правехте?
— Просто се забавлявахме.
— Не ми харесва, че се мотаете край реката — каза Виктор строго. — Днес искам да си стоиш вкъщи. Ще изпратя служебен шофьор да ви вземе.
— Но аз не искам да се прибирам! — оплака се Ви Джей.
— Ще ти обясня по-късно. Но сега искам да си отидеш вкъщи. За твое добро е.
