— Аз съм лейтенант Марк Скъдър — представи се той. — Разрешете да запиша името и адреса ви.
Виктор ги издиктува.
— Лоша работа — въздъхна Скъдър. Той запали една цигара и хвърли кибритената клечка в тревата. — Прилича на някаква наркоманска вендета — такова нещо човек може да очаква да види на юг от Бостън, но не и тук.
— Намерихте ли дрога? — попита Виктор.
— Все още не. — Лейтенантът пое дълбоко дима от цигарата. — Но със сигурност това не е престъпление от страст. Не и с цялата тази артилерия, която са използвали. Може би онези, които са стреляли са били двама или трима.
— Присъствието ми необходимо ли е по-нататък? — попита Виктор. Искаше му се час по-скоро да се махне от това място.
Скъдър поклати глава:
— Разполагаме с името и телефонния ви номер, така че можете да си тръгвате.
В състоянието, в което беше — разтревожена и ядосана — Марша едва успяваше да се концентрира върху пациентите си този следобед. Наложи и се да извика на помощ цялото си търпение, за да покаже интерес към последната си пациентка — самовлюбено двайсетгодишно момиче с гранично личностно разстройство. Мига, в който момичето излезе, тя грабна чантата си и се насочи към колата.
През целия път към къщи тя продължаваше да превърта в ума си разговора с Ремингтън. Или Виктор лъжеше за времето, което Ви Джей прекарва в лабораторията, или Ви Джей бе фалшифицирал извинителните бележки. И двете възможности бяха еднакво обезпокоителни и Марша осъзна, че не може да се справи с чувствата си към Виктор и безумния му експеримент, докато не разбере до каква степен е бил засегнат Ви Джей. Откритието за кръшкането му от училище добави още тревоги; това беше също класически симптом за поведенческо разстройство, което можеше да доведе до антисоциални личностни прояви.
Марша зави по алеята към къщата и ускори леко по наклона. Беше почти мръкнало и тя запали фаровете. Заобиколи къщата и спря пред вратата на гаража, която се отваряше автоматично, когато снопът лъчи освети нещо върху вратата. Не можа да види какво е, затова приближи още напред — беше някаква бяла повърхност, която светеше ярко. Закрила с ръка очите си, тя излезе от колата и се вгледа в предмета, който приличаше на парцалена топка.
— Мили боже! — извика тя, когато разбра какво е. Потискайки пристъпа на гадене, тя се реши да погледне още веднъж. Котката беше удушена и прикована с пирони върху вратата като разпятие.
Опита се да не гледа изпъкналите очи и изплезения език и зачете напечатаната бележка, завързана за опашката на животното: „По-добре оправи нещата“.
Марша остави колата там, където я беше спряла, но изключи фаровете и двигателя и бързо влезе в къщата, залоствайки вратата. Трепереща, със смесица от отвращение, гняв и страх, тя съблече шлифера си и отиде да намери Рамона, домашната прислужница. Жената оправяше дневната. Марша я попита дали не е чула някакви странни шумове.
— Чух някакво странно блъскане скоро — отвърна прислужницата — и отворих входната врата, но нямаше никой.
— Някакви коли или ванове? — попита Марша.
— Не — поклати глава Рамона.
Марша я остави да си довърши работата и отиде да телефонира на Виктор, но когато се свърза я уведомиха, че той вече си е тръгнал. Почуди се дали да се обади в полицията, но си помисли, че сигурно Виктор ще се прибере всеки момент. Реши да си налее чаша бяло вино. Тъкмо отпи глътка и видя светлините на фаровете, които осветяваха хамбара.
— По дяволите! — изруга Виктор, когато видя, че колата на Марша е блокирала входа към гаража. — Защо ли го е направила майка ти? Би трябвало да паркира на мястото си.
Той дръпна колата до задния вход на къщата и изключи фаровете и двигателя. Беше кълбо от нерви след онова, което бе видял у Джефърд. Ви Джей и Филип нямаха представа какво се е разиграло там и не се наложи да дава обяснения, въпреки, че трябваше да чакат в колата доста време.
Виктор излезе бавно и ги последва към входа. Още щом затвори вратата зад себе си, разбра, че жена му е в едно от нейните гадни настроения. То прозираше в тона и когато нареждаше на Ви Джей и на Филип да събуят обувките си, да се качат на горния етаж и да се измият за вечеря. Виктор закачи якето си и влезе в кухнята.
— И ти! — обърна се Марша към него. — Предполагам не си видял малкия подарък на вратата на гаража?
— За какво говориш? — изгледа я той, изненадан от заядливия и тон.
— Не мога да разбера как си го пропуснал — продължи тя все така раздразнено и остави чашата си на масата. Запали лампите навън и му се сопна: — Ела с мен!
Той се поколеба за миг, но я последва. Тя го преведе през дневната и се насочи към задния вход.
— Марша! — извика Виктор и ускори крачка да се изравни с нея.
Тя спря пред колата си.
— Какво ти става… — започна той, но спря по средата на изречението, вперил очи в жестоката картина на разпънатата върху вратата котка.
Марша стоеше, подпряла ръце на хълбоците си и гледаше Виктор.
— Мислех си, че ще ти бъде интересно да видиш как си „оправил нещата“ с проблемните ти служители.
Той се извърна. Не беше в състояние да гледа мъртвото, измъчено животно, нито пък жена си.
— Искам да знам какво възнамеряваш да направиш, за да спре всичко това. И не си въобразявай, че ще се измъкнеш просто с „ще оправя нещата“. Искам да ми кажеш какви стъпки ще предприемеш, и то сега. Просто вече не издържам… — Гласът и секна.
Самият той не знаеше още колко може да издържи. Марша се държеше с него така, сякаш го обвиняваше, сякаш той бе виновният. А може и да беше, кой знае. Проклет да беше, ако знаеше кой стои зад всичко това. Беше слисан точно толкова, колкото и Марша.
Той бавно извърна поглед към гаражната врата. Едва сега забеляза бележката. Не знаеше дали да се ядосва или да се отвращава. Кой, по дяволите, правеше всичко това? Ако беше работа на Джефърд, поне нямаше да ги безпокои вече.
— Тръгнахме от телефонен разговор, минахме през разбит прозорец и стигнахме до убито животно — каза Марша. — Какво е следващото?
— Ще се обадя в полицията — въздъхна Виктор.
— Понеже ни помогнаха много последния път.
— Не знам какво очакваш да направя — каза Виктор, възвръщайки си самообладанието. — Говорих с тримата, които подозирах, че могат да са замесени в тая работа. Междувременно списъкът със заподозрените е редуциран до двама.
— Какво означава това? — изгледа го Марша.
— Тази вечер на път към къщи се отбих до Джордж Джефърд — каза Виктор. — И човекът беше…
— Гадост! — извика Ви Джей с израз на отвращение.
Виктор и Марша се стреснаха от внезапната поява на сина си. Марша се надяваше да му спести гледката с мъртвата котка. Тя застана между него и гаражната врата и се опита да закрие жестоката картина. — Виж и езика — каза Ви Джей и се огледа.
— Влизай вътре! — Марша се опита да го побутне към къщи. Никога нямаше да прости това на мъжа си. Но Ви Джей изобщо не се впечатли. Изглежда твърдо бе решил да види. Интересът му и се стори патологичен; случаят беше почти клиничен. Тя бавно осъзна, че в реакцията му нямаше никаква скръб — друг шизоиден симптом.
— Ви Джей! — извика Марша остро. — Искам да се прибереш вътре веднага!
— Как мислиш, дали е била мъртва, преди да я разпънат на вратата? — попита той хладнокръвно,
