— Това е труден въпрос — отвърна господин Ремингтън. — Нямам чувството, че е нещастен, но Ви Джей не проявява много емоции.
Марша се намръщи. Това и прозвуча като шизоидна реакция. Картината ставаше по-лоша, а не по- добра.
— Един от учителите ни по математика, Реймънд Кавендиш — продължи директорът, — прояви специален интерес към сина ви. Той положи огромно усилие да проникне в „личния свят“ — както той го нарече — на Ви Джей.
Марша се наведе напред.
— Наистина ли? И успя ли?
— За съжаление не — поклати глава господин Ремингтън. — Но причината, заради която го споменах беше стремежът на Реймънд да го включи в някаква извънкласна дейност, например спорт. Ви Джей не се интересуваше особено, въпреки че бе показал вроден усет към баскетбола и футбола. Но аз съм съгласен с мнението на господин Кавендиш: Ви Джей изпитва необходимост да развива други интереси.
— Какво първоначално е заинтересувало господин Кавендиш в моя син?
— Отначало е бил впечатлен от дарбата на сина ви в математиката. Той премести Ви Джей в клас за надарени деца, в който има ученици от различни класове. На всекиго се е позволявало да се развива със свои темпове. Веднъж, когато е помагал на някакви ученици от гимназията за задачи по алгебра, той забелязал, че Ви Джей мечтае. Извикал името му, за да го накара да се върне към възложеното задание. Ви Джей помислил, че трябва да отговори и за удивление на всички предложил решението на задачата на гимназистите.
— Това е невероятно — възкликна Марша. — Може ли да говоря с господин Кавендиш?
Господин Ремингтън поклати глава.
— Боя се, че не. Господин Кавендиш умря преди няколко години.
— О, много съжалявам — прошепна Марша.
— Беше голяма загуба за училището ни — съгласи се директорът.
Разговорът секна. Марша тъкмо се канеше да се извини, когато той каза:
— Ако ви интересува мнението ми, смятам, че за Ви Джей ще е само от полза, ако прекарва повече време тук в училище.
— Имате предвид лятно училище?
— Не, не редовната учебна година. Съпругът ви често изпраща бележки, че синът ви ще прекара деня в изследователската му лаборатория. Вижте, нямам нищо против алтернативна образователна среда, но Ви Джей има нужда от повече участие, особено в извънкласните мероприятия. Според мен…
— Само за секунда — прекъсна го Марша. — Да не би да ми казвате, че синът ми отсъства от училище, за да прекарва това време в лабораторията?
— Да — кимна директорът. — Често.
— Това е нещо ново за мен — призна тя. — Знам, че Ви Джей прекарва доста време при баща си, но не съм знаела, че отсъства от занятия.
— Ако трябва да съм откровен, момчето прекарва повече време в лабораторията, отколкото тук. И ако сте съгласна с мен, би трябвало да поговорите със съпруга си.
— Ще го сторя. — Марша стана рязко. — Можете да бъдете сигурен.
— Искам да ме изчакате в колата — обърна се Виктор към Ви Джей и Филип, когато наближи къщата на Джефърд и протегна глава, за да погледне през предното стъкло. Беше безлична двуетажна сграда с тухлена фасада.
— Завърти копчето, да можем поне да слушаме радио — обади се Ви Джей от съседната седалка.
Филип седеше отзад.
Виктор натисна бутона и купето се изпълни отново с грубата рок музика, която Ви Джей бе избрал преди това. Тя зазвуча още по-силно, когато двигателят се изключи.
— Няма да се бавя — каза той и излезе от колата. Мина му през ума, че може да се стигне до скандал задето е влязъл в собствеността на Джефърд. Къщата беше разположена върху сравнително голям парцел, скрит от очите на съседите от гъсто засадени брези и кленове. Отляво на постройката изпъкваше еркерен прозорец, вероятно на всекидневната. Не се виждаха никакви запалени лампи, макар дневната светлина да бе отстъпила място на вечерна дрезгавина, но в алеята стоеше празен микробус Форд, затова Виктор предположи, че в къщата има някой.
Той се върна обратно до колата си и надникна през прозореца.
— Няма да се бавя.
— Вече го каза. — Ви Джей отмерваше такта на музиката с ръка върху таблото.
Виктор кимна притеснено и се отправи към къщата. Вървейки, той се питаше дали не бе по-добре да си отиде вкъщи и да позвъни. Но след това си спомни липсващото лабораторно оборудване, злоупотребата с чекове на някой нещастен служител и тухлата, хвърлена през прозореца на Ви Джей. Това отново разпали гнева му и вля решителност в стъпките му. Когато приближи достатъчно, той разгледа тухлената фасада и се запита дали онази тухла не беше останала от строежа на къщата на Джефърд. Виктор забеляза еркерния прозорец и изпита внезапен импулс да хвърли един от облите камъни, които служеха като бордюр на пътеката. След това изведнъж се спря.
Примигна, сякаш очите му го лъжеха. Намираше се на десетина метра от прозореца и оттук виждаше, че много от стъклата са счупени. От рамката все още стърчаха остри парчета. Сякаш фантазията за това как си отмъщава изведнъж се бе материализирала.
Той хвърли поглед назад, към колата, където се виждаха силуетите на Ви Джей и Филип и с мъка потисна порива да се върне и да изчезне бързо оттук. Нещо не беше наред. Чувстваше го. Отново обърна очи към строшения прозорец, после към предното стълбище и вратата. Мястото беше твърде тихо, твърде тъмно. Но после се замисли какво би казал на сина си — че твърде много се е уплашил? Щом бе стигнал толкова далече, трябваше да продължи.
Щом се изкачи по стълбите, видя, че вратата не бе напълно затворена.
— Ало! — извика той. — Има ли някой вкъщи? — Разтвори вратата широко и пристъпи вътре.
Викът замръзна на устните му. Кървавата сцена във всекидневната на Джефърд беше най-страшното нещо, което бе виждал някога, дори по време на стажа си в Градската болница на Бостън. Седем трупа, включително и този на Джефърд, бяха разхвърляни гротескно из цялото помещение. Телата бяха надупчени от куршуми и миризмата на кордит висеше тежко в неподвижния въздух.
Убиецът сигурно бе изчезнал съвсем скоро, защото кръвта по раните не бе засъхнала. Освен Джефърд имаше и труп на жена, приблизително на неговите години. Вероятно беше съпругата му. Имаше и по- възрастна двойка, както и три деца. Най-малкото беше около петгодишно. Джефърд бе прострелян толкова много пъти, че горната част на главата му бе отнесена.
Виктор се изправи — беше се навел, за да провери дали последното тяло не показва някакви признаци на живот. Зашеметен, той направи няколко несигурни крачки към телефона, питайки се дали би трябвало да докосва нещо тук. Не губи време да вика линейка, а направо се свърза с полицията, откъдето го увериха, че колата им тръгва веднага.
Той реши, че трябва да изчака, макар да се боеше, че ако остане още малко в къщата, може да повърне.
— Ще се наложи да останем тук още малко — каза Виктор, докато сядаше зад волана на колата. Въздъхна и намали звука на радиото. Картината с всичките онези мъртви хора не излизаше от ума му. — Вътре се е случила неприятност и полицаите са на път за насам.
— Колко ще се забавим? — попита Ви Джей.
— Не знам. Може би час или повече.
— Ще дойдат ли пожарни коли? — попита Филип нетърпеливо.
Пристигнаха четири групи полицаи с коли, сигурно това беше целият полицейски участък на Лоурънс. Виктор не влезе с тях вътре, остана да се върти около предното стълбище. След половин час един от униформените излезе да говори с него.
