— Нито една — отговори Робърт. — И от начина, по който сондите вземат фрагментите съдя, че гените са били напълно устойчиви.
— Това е истинско нещастие — каза Виктор.
— Мислех, че ще сте доволен от тази информация.
— При нормални обстоятелства щях да бъда. — Той не се впусна в повече подробности. Щеше да му бъде доста трудно да обясни, че се бе надявал да открие конкретно доказателство, че факторът на ускорения растеж у починалите деца е различен от този на Ви Джей.
— А, значи сте били тук! — сепна го познат глас. Двамата мъже се обърнаха и видяха Колийн, която стоеше на вратата с ръце на хълбоците. — Една от секретарките ми каза, че ви е видяла да се навъртате насам — каза тя и смигна весело.
— Тъкмо тръгвах към офиса — отвърна оправдателно Виктор.
— Да бе, сигурно. Аз пък спечелих от лотарията. — Колийн се засмя.
— Предполагам, че в офиса е пълна лудница.
— Виждаш ли го, вече си мисли, че е незаменим — пошегува се младата жена. — Всъщност, нещата не са чак толкова зле. Справих се с повечето от задачите, които дойдоха. Но има нещо, което трябва да разберете веднага.
— Какво е то? — попита той внезапно разтревожен.
— Може би трябва да поговорим насаме. — Тя се усмихна на Робърт извинително.
— Разбира се. — Виктор кимна сковано. Прекоси лабораторията и спря до пейките. Колийн го последва.
— Става въпрос за Джефърд — започна тя. — Дарил Уебстър, който отговаря за разследването, цял ден се опитва да се свърже с вас. Накрая ми каза за какво се отнася. Изглежда е разкрил доста нередности. Докато Джефърд е отговарял за снабдяването на „Каймера“ е изчезнала голяма част от лабораторното оборудване.
— Например? — попита Виктор.
— Скъпи неща — отвърна Колийн. — Уред за течна хроматография за разделяне на белтъци, мас- спектрометри, такива работи.
— Мили боже!
— Дарил смята, че трябва да знаете — добави тя.
— Открил ли е фалшиви поръчки?
— Не. И точно това е странното. Оборудването е пристигало. Но никога не е стигало до отделите, за които се предполага, че са го поръчвали. А въпросните отдели не са се оплакали, защото не са давали поръчката.
— Значи Джефърд го е покрил — каза Виктор изумен. — Нищо чудно, че адвокатът му толкова много искаше да сключим сделка. Знаел е какво ще открием.
Ядосан, той си спомни бележката, прикрепена към тухлата, в която се споменаваше за някаква договорка. По всяка вероятност зад всичко това стоеше Джефърд.
— Предполагам, имаме телефонния номер на копелето — каза той злобно.
— Мисля, че да. Трябва да е в досието му.
— Искам да звънна на Джефърд.
— Досега се опитвах да говоря чрез адвоката му.
По пътя към административната сграда Колийн трябваше да подтичва, за да не изостава от Виктор. Никога досега не го бе виждала толкова ядосан.
Той продължи да беснее, докато набираше телефонния номер, като даде знак на секретарката си да остане в стаята, за да бъде свидетел на онова, което щеше да каже. Но телефонът звънеше и никой отсреща не вдигаше.
— По дяволите! — изруга Виктор. — Кучият му син или не си е в къщи, или не отговаря. — Какъв е адресът му?
Колийн намери номера на улицата в Лоурънс, не далече от „Каймера“.
— Мисля, че ще спра дотук и ще го посетя на домашния му адрес на път за дома. Имам чувството, че е бил вкъщи. Време е да му върна визитата.
Когато един от пациентите на Марша и звънна да и каже, че е зле, тя реши да използва свободния час и да посети Академия Пенделтън, частното училище, което Ви Джей посещаваше след детската градина.
Сградите на комплекса бяха красиви, въпреки че дърветата все още бяха голи, а тревата — кафява. Каменните постройки бяха обвити от бръшлян, което им придаваше старинен университетски вид.
Марша се приближи и излезе от колата. Не беше запозната с училището, както се предполагаше, че трябва да бъде. Въпреки че с Виктор редовно посещаваха Деня на родителите, беше срещала директора Пери Ремингтън само два пъти. Надяваше се, че сега ще я познае.
Когато влезе, завари десетки служители, които работеха усърдно по бюрата си. Персоналът очевидно не беше в седмична ваканция. Господин Ремингтън се намираше в офиса си и прие Марша след няколко минути.
Беше едър мъж с гъста, добре поддържана брада. Рунтавите му вежди стърчаха над очилата с рогови рамки.
— Винаги се радваме, когато родителите идват — каза господин Ремингтън, предлагайки и стол. Тя седна, кръстоса крака и се опита да задържи върху коленете си папката от кафява хартия. — Какво ви интересува?
— Става въпрос за сина ми, Ви Джей — започна тя. — Аз съм психиатър и за да съм честна, ще ви кажа, че съм малко разтревожена за него. Знам, че оценките му са отлични, но ме интересува как се справя той като цяло. — Марша направи пауза. Не искаше тя да дава квалификации вместо директора.
Мъжът прочисти гърлото си.
— Когато секретарката ме уведоми, че искате да се срещнем, прелистих набързо досието на момчето — каза той и потупа папката пред себе си. — Всъщност, ако сега не се бяхте отбили, се канех да ви се обадя да дойдете след ваканцията. Учителите на Ви Джей са също разтревожени. Въпреки отличния успех, синът ви изглежда има проблеми с вниманието. Преподавателите му казват, че много често изглежда така, сякаш сънува денем или пребивава в някакъв свой свят, макар да признават, че ако го вдигнат, той винаги отговаря правилно.
— Тогава какво ги тревожи? — попита Марша.
— Предполагам, че е заради сбиванията.
— Сбивания! — възкликна тя. — Никога не съм чувала и дума за сбиване.
— Само тази година са четири или пет.
— Защо не сте ме уведомили? — възмути се тя.
— Не се свързахме с вас, защото Ви Джей специално ни помоли да не го правим.
— Но това е абсурдно! — Гласът на Марша се извиси. — Защо изпълнявате заповедите на Ви Джей?
— Момент, момент, д-р Франк — прекъсна я господин Ремингтън. — Във всеки инцидент е било очевидно за персонала, че синът ви е бил жестоко провокиран и е използвал юмруците си като последно средство. Един от добре познатите ни побойници е реагирал детински на… ъ-ъ-ъ… уникалността на вашия син.
— Но е можело да бъде наранен — каза Марша и седна отново.
— Това е другото нещо, което е доста изненадващо. За момче, което не тренира атлетика, Ви Джей се справя възхитително. Едно от другите момчета си тръгна със счупен нос.
— Явно доста работи ще науча за сина си тези дни. А какво ще кажете за приятелите му?
— Той определено е самотник. Не контактува с другите ученици. Обикновено не е настроен враждебно. Просто се занимава със „своите си работи“.
Точно това не и се искаше да чуе. Надяваше се, че синът и е по-общителен в училище, отколкото вкъщи.
— Бихте ли описали Ви Джей като щастливо дете? — попита внезапно тя.
