За миг Марша се почувства като в безтегловност. Как изобщо можа да допусне, че той ще започне да отрича по детински. Дори в този случай Ви Джей се отклоняваше от нормата. Тя погледна Виктор. Той вдигна вежди, но не каза нищо.
— Единственото ми извинение е, че оценките ми в училище са отлични — каза Ви Джей. — Смятах, че това е най-важното.
— Предполага се, че училището те променя — каза Виктор, очаквайки, че Марша ще е объркана от хладнокръвния му отговор. — Ако в училище ти е толкова лесно, би могъл да учиш по програмата за по- горните класове. Има случаи, когато деца на твоите години са приети за студенти в колежи.
— Да, но всички се държат с тях като с ненормални. Освен това не ме интересуват колежи и университети. Достатъчно научих в лабораторията, много повече, отколкото в училище. Искам да бъда изследовател.
— Но защо не дойде при мен да поговорим? — попита Виктор.
— Помислих си, че така ще бъде по-лесно — каза Ви Джей. — Страхувах се, че ако те попитам дали мога да прекарвам повече време в лабораторията, ти ще ми кажеш „не“.
— Това, че си бил сигурен в моя отговор не би трябвало да те спира да говориш с мен.
Момчето кимна.
Виктор погледна към Марша, за да види дали няма да каже нещо. Тя бе прехапала устните си. Изглеждаше дълбоко замислена, но усети, че той я гледа и отвърна на погледа му. Той сви рамене. Тя направи същото, но не произнесе и дума.
— Е, добре, ще поговорим пак — кимна Виктор и пое дълбоко дъх. — Той и Марша излязоха от стаята и тръгнаха надолу по стълбите.
Беше тихо. Под краката им изскърцаха няколко стъпала, сякаш да подсилят тишината.
— Е, поне не излъга. — Виктор се опита да прозвучи оптимистично.
— Не разбирам. Бях сигурна, че ще отрече. — Тя напълни отново чашата си с вино и се отпусна на един от столовете около кухненската маса. — Трудно е да предвидиш реакциите му.
— Не е ли добър знак, че не излъга? — запита Виктор и се облегна на плота.
— Откровено казано — не. При тези обстоятелства, за дете на неговата възраст, това изобщо не е нормално. И — да, не излъга, но не показа и най-слаби признаци на разкаяние. Това направи ли ти впечатление?
Виктор завъртя очи.
— Ти никога не преставаш, нали? Е, аз пък не съм толкова убеден, че това е толкова важно. Когато бях гимназист, и аз пропуснах няколко дни училище. Мисля, че единствената разлика беше, че мен никога не ме хванаха.
— Не е същото — отбеляза Марша. — Типично е за един тийнейджър да се бунтува. Затова си бягал от училище чак в гимназията. А Ви Джей е едва в пети клас!
— Не смятам, че подправянето на няколко бележки, особено като се има предвид, че се справя отлично в клас, означава, че момчето ще се превърне в престъпник. Той е дете-чудо, за бога! Пропуска училище, за да бъде в лабораторията. Като те гледа човек как реагираш, ще си каже, че току що сме открили, че е на крек.
— Нямаше да съм притеснена, ако беше само това. Но има цял комплекс качества, които не са такива, каквито трябва да бъдат у сина ни. Просто не мога да повярвам, че не виждаш… Силен трясък отвън прекъсна Марша по средата на изречението.
— Сега пък какво? — скочи Виктор.
— Стори ми се, че идва откъм гаража.
Виктор влетя в дневната и изключи лампата. Извади малко фенерче на батерии от шкафа и се приближи към прозореца, който гледаше към двора. Марша го последва.
— Виждаш ли нещо? — попита тя.
— Оттук — не. — Той се отправи към вратата.
— Не отиваш навън, нали?
— Ще разбера кой е навън — отвърна той, без да се обръща.
— Виктор, не искам да ходиш там самичък.
Без да и обръща внимание, той прекоси верандата на пръсти. Чувстваше, че Марша е плътно зад него. Чу се скърцащ звук откъм гаражната врата. Виктор насочи фенерчето натам и го включи.
Попаднали в кръга ярка светлина, две лъскави черни очички погледнаха стреснато Виктор и Марша, след което изчезнаха в мрака.
— Миеща мечка — въздъхна той с облекчение.
9.
Петък сутрин
Докато шофираше на път към работата си, Виктор успя да се пребори с яростта, породена от убийството на домашната им котка. Със задълбочаващото се безпокойство на Марша за Ви Джей последното, от което се нуждаеха бяха допълнителни терзания. Виктор знаеше, че трябва да реагира, и то бързо, за да предотврати нова атака, още повече, че нещата прогресивно се влошаваха. Какво щеше да последва след убийството на котката? Побиха го тръпки, докато обмисляше възможностите.
Той се паркира на мястото си и изключи двигателя. Ви Джей и Филип, които бяха пътували на задната седалка, изскочиха от колата и се понесоха към кафенето. Виктор ги гледаше, докато се отдалечаваха и се питаше дали Марша бе права да отнася Ви Джей към потенциално опасен психиатричен шаблон. Миналата нощ, след като си бяха легнали, тя му каза, че господин Ремингтън я уведомил, че синът им е замесен в доста сбивания в училище. Това го бе шокирало повече от всичко друго. Изглеждаше толкова нехарактерно за Ви Джей. Не можеше да си представи, че е истина. И тъй като все пак беше истина, не знаеше какво трябва да си мисли за това. По някакъв начин бе горд със сина си. Не беше чак толкова лошо да се защитава, нали? Дори Ремингтън изглежда изпитваше някакво уважение към начина, по който момчето се справя.
— Кой, по дяволите, знае? — произнесе Виктор гласно, докато излизаше от колата и се насочваше към входната врата. Но не стигна далеч. Незнайно откъде се появи мъж в полицейска униформа.
— Д-р Франк? — обърна се към него мъжът.
— Да — кимна Виктор.
Мъжът му подаде пакет.
— Нещо за вас от офиса на шерифа — каза той. — Приятен ден!
Виктор отвори плика и видя, че е призован да отговаря на служебното оплакване. На първата страница прочете: „Шарън Карвър срещу Виктор Франк и «Каймера Инк».“
Нямаше нужда да чете по-нататък. Знаеше с какво се бе захванал. Значи Шарън беше придвижила заплахите за сексуална дискриминация. Той се почувства като хартийка, подета от вятъра. И това го вбеси още повече, докато изкачваше стъпалата и влизаше в сградата.
Офисът жужеше като кошер. Забеляза, че хората го погледнаха, когато се приближи, после промърмориха нещо. Когато влезе в кабинета си, съблече набързо сакото си и попита Колийн какво става.
— Станахте знаменитост — отвърна тя. — Съобщиха по новините, че вие сте бил човекът, който е открил убитото семейство на Джефърд.
— Само това ми трябваше — въздъхна той и отиде до бюрото. Преди да седне, подаде на секретарката призовката от Карвър и и каза да я изпрати до правния отдел. После се отпусна в стола. — Е, има ли нещо хубаво?
— Много неща — каза Колийн и му подаде купчина листи. — Това е предварителният доклад, който касае разследването на Хърст. Едва започнаха, а вече са открили сериозни нередности. Смятат, че трябва да знаете.
— Винаги си била вестител на добри новини — усмихна се Виктор. Той прелисти доклада. Като знаеше как реагира Хърст на решението му да надникне по-навътре в делата му, Виктор не беше изненадан, макар да не бе очаквал нередностите да изскочат толкова бързо. Би очаквал Хърст да е по-ловък и изобретателен. — Какво друго? — Той остави доклада настрани.
