— Следващата сряда е насрочена среща на Борда за гласуване на акциите за предлагане на борсата — каза Колийн и му подаде бележка за напомняне, която да сложи в календара си.
— Това е като приемането на покана за игра на руска рулетка — вдигна вежди Виктор и взе листовете. — Нещо друго?
Секретарката прегледа списъка си, отмятайки десетки задачи — в по-голямата си част маловажни, но които не можеха да чакат. Тя си водеше записки за нарежданията на Виктор. Отне им повече от половин час, докато свършат.
— Сега е мой ред — каза накрая Виктор. — Да са ми се обаждали от охранителна фирма?
Жената поклати глава.
— Добре, следващото, което искам да направиш е да вземеш телефона и да използваш целия си огромен чар, за да разбереш къде са били вчера по обяд Роналд Бийкман, Уйлям Хърст и Шарън Карвър.
Колийн си записа нещо и зачака други инструкции. Когато разбра, че това е всичко, тя кимна и излезе от кабинета.
Трийсетина минути по-късно се върна с тефтера си, откъдето зачете:
— Д-р Бийкман и д-р Хърст са били в „Каймера“ през целия ден, макар д-р Хърст да е изчезнал някъде по обяд. Никой не го е виждал в кафенето. Един господ знае къде е бил. Що се касае до госпожица Карвър, не можах да открия нищо.
Виктор кимна и и благодари. После взе телефона и се опита да се свърже с охранителните фирми, една от които се казваше „Ейбъл Протекшън“. Отговори му някаква жена. След кратко изчакване се обади дълбок мъжки глас и Виктор се уговори с него да поемат охраната на къщата им от 6 часа следобяд до 6 сутринта. Колийн се върна с купчина листи и ги остави на бюрото.
— Тук са най-новите сведения за оборудването, което е изчезнало по нареждане на Джефърд.
Виктор прокара поглед по листа: полипептидни синтезатори, центрофуги, електронен микроскоп…
— Електронен микроскоп! — извика Виктор. — Как, по дяволите, може да изчезне такова нещо? Как може този човек да успее да изнесе оборудването извън комплекса, на всичкото отгоре да успее и да прикрие действията си?! Искам да кажа, пазарът за ултрамодерни електронни микроскопи надали е твърде голям. — Виктор погледна Колийн въпросително. В съзнанието му изникна ванът, паркиран в алеята на Джефърд.
— Тук ме хванахте.
— Срамота е, че му се е разминало толкова дълго. Това определено говори доста за методите ни на отчетност и за охраната ни.
В единадесет и половина Виктор най-сетне успя да се измъкне от кабинета си и да отиде в лабораторията. Сутрешната административна работа го беше вбесила още повече, но влизайки в лабораторията, той започна да се успокоява. Това беше незабавна, почти рефлексивна реакция. Изследователската работа беше причина да основе „Каймера“, а не пипкавата бумащина.
В момента, в който влизаше, един от лаборантите го забеляза и забърза към него.
— Робърт ви търсеше — съобщи му той. — Бяхме предупредени да ви кажем веднага, щом ви видим.
Виктор му благодари и тръгна да търси Робърт. Откри го зад апарата за електрофореза.
— Д-р Франк! — каза щастливо Робърт. — Пробите ви са положителни.
— Смяташ ли, че… — не довърши Виктор.
— Двете кръвни проби, които ми дадохте бяха положителни за следи от цефалоклор.
Виктор замръзна. За миг дори дъхът му спря. Когато беше дал пробите на лаборанта изобщо не беше очаквал положителен резултат. Направи го просто, за да бъде изследването пълно, както един студент по медицина извършва стандартен преглед.
— Сигурен ли си? — Гласът му излезе трудно.
— Така каза Хари — отвърна Робърт. — А на него може да се разчита. Не го ли очаквахте?
— Може да се каже, че не. — Помисли си, че ако това е истина, явно някой е замесен. — Обърна се към лаборанта и додаде: — Искам да бъде проверено.
Без да каже и дума повече, той се насочи към лабораторията си. В едно от чекмеджетата си имаше малко шишенце с капсули цефалоклор. Извади го и мина отново през главната лаборатория, през залата за дисекции, за да влезе в помещението с животните. Там избра два плъха, съвместими по умствено развитие, сложи ги в кафез и изсипа съдържанието на капсулите във водата им. Гледа, докато белият прах се разтвори, след това закачи бурканчето с вода отстрани на кафеза. Малко след това с бързи крачки се отправи към отдела по имунология. Влезе направо при Хобс.
— Какво правите в момента, защо сте на работа? — попита го Виктор.
— Наистина, доста съм потиснат — съгласи се мъжът, — но за мен е по-добре да съм тук и да се занимавам с нещо. Вкъщи направо се побърквам. Положението с Шийла е същото.
— Доволни сме да ви видим сред нас. Исках да ви попитам още веднъж дали съществува някаква вероятност вашият син да е взел цефалоклор.
— Категорично не — поклати глава Хобс. — Защо? Мислите ли, че цефалоклорът може да е предизвикал отока?
— Не и ако не е вземал никакъв — каза Виктор с тон, който показваше, че случаят е приключен и се отправи към счетоводството, за да говори с Мърей. Мъжът му отговори същото. Нямаше начин на децата да е даван цефалоклор.
По обратния път към лабораторията Виктор се отби в компютърния център. Намери Луис и го попита какви са плановете за вечерта.
— Ще бъдем готови — каза Луис. — Представителят на телефонната компания ще бъде тук в шест часа, за да започнем. Само дано хакерът да се логне и да остане повечко време в мрежата. Стискам палци.
— Аз също. Ще съм в тук. Уведомете ме, ако се опита да пробие. Веднага ще дойда.
— Разбира се, д-р Франк.
Виктор продължи към лабораторията, опитвайки се да разсъждава логично. Това не стана, докато не седна пред бюрото си, за да вземе предвид значението на цефалоклора в кръвта на двете нещастни деца. Ясно беше, че някой им е дал антибиотика. И без съмнение той беше активирал ФНР-гена, който на свой ред бе стимулирал мозъчните клетки до степен да започнат да се делят. Ограничен от черепа, мозъкът можеше да се увеличава само до определена степен. Неконтролируемото подуване би могло да предизвика изсипване на мозъчно вещество в спиналния канал, както бе установено при аутопсиите на децата.
Виктор потръпна. Понеже нито едно от децата не би могло да вземе по случайност цефалоклора, а и двете го бяха получили по едно и също време, оставаше да се предположи, че антибиотикът им е даден преднамерено, за да ги убие.
Той разтърка лицето си. Защо някой ще иска да убие две изключителни, удивително умни деца? И кой е той?
Виктор едва се сдържаше. Той стана от стола и закрачи из стаята. Единственото, което му хрумна беше малко вероятно: някакъв слабоумен реакционер се беше натъкнал на подробностите за експеримента с ФНР-гена. И в отмъстителния си опит да омаловажи постиженията на Виктор, този побъркан тип беше убил децата на Хобс и Мърей.
Но ако сценарият беше този, защо на умните плъхове не им се бе случило същото? Ами Ви Джей? Освен това толкова малко хора имаха достъп до компютъра и до лабораториите. Виктор си помисли за хакера, който бе изтрил файловете. Но как би могъл същият човек да се добере до лабораториите или до детската градина? Изведнъж го озари мисълта, че детската градина беше единственото място, където се пресичаше животът на двете деца. Сигурно бяха получили цефалоклора там! Разгневен, Виктор спря да крачи. Беше си спомнил заплахите на Хърст: „Не си белият рицар, за който искаш да минеш!“ Може би Хърст знаеше всичко за проекта му с ФНР-гена и това беше начинът му да си отмъсти. Той пое дълбоко въздух и отново закрачи из кабинета. Нещо не се връзваше с фактите. Ако Хърст или някой друг искаше да го удари в гръб, защо да не го направи по старомодния начин, с изнудване, или да го подхвърли на медиите? Така имаше повече смисъл, отколкото да убива невинни деца. Не, трябваше да има друго обяснение, нещо по-неприятно, по- малко очевидно.
Виктор седна пред бюрото си, взе резултатите от последните лабораторни опити и се опита да работи.
