Луис хвърли бърз поглед към машината. След това сложи куфарчето си върху бюрото и го отвори. Вътре, опакована в стиропор, лежеше впечатляваща колекция от инструменти.
Той седна пред компютъра и изчака програмата да тръгне. Повтори това, което Виктор бе направил тази сутрин, и стигна до същия резултат.
— Прав бяхте. Няма много свободна памет в този Уинчестър. — Той се протегна към куфарчето си, извади отвътре флопи диск и го зареди.
— За щастие, имам специално приспособление за локализиране на скрити файлове — ухили се той.
— Какво имаш предвид под „скрити файлове“? — запита Виктор.
Луис бе зает с информацията, която течеше върху екрана. Отговори му, без да го поглежда.
— Съществува начин да се запазват файлове, така че да не се появяват в никоя директория — обясни той. Сякаш по чудо, на монитора се заредиха данни.
— Готово! — каза Луис и се наклони на една страна, така че Виктор да вижда по-добре. — Разбирате ли нещо от това?
Виктор се взря.
— Да — отвърна той. — Това са съкращения на азотните бази в ДНК-молекулата. — Екранът се бе изпълнил с вертикални колони от буквите АТ, ТА, ГЦ и ЦГ. — А е за аденин, Т е за тимин, Г — за гуанин, а Ц — за цитозин — поясни Виктор.
Луис премина нататък. Списъците продължаваха. Той прехвърли още няколко страници. Колонките сякаш нямаха край.
— Какво трябва да е това? — недоумяваше той.
— ДНК-молекула или генна последователност — каза Виктор, а очите му шареха нагоре-надолу по бързо сменящите се букви, сякаш гледаше игра на пинг понг.
— Е, достатъчно ли видяхте от този файл?
Той кимна.
Луис натисна няколко клавиша. Появи се нов файл, но и той беше подобен на първия.
— Може и целият хард диск да е задръстен с това чудо — предположи той. — Не си ли спомняте да сте запазвали този масив данни тук?
— Аз не съм вкарвал тези данни в компютъра — отвърна Виктор, без да задълбава. Знаеше, че Луис умира от любопитство да го попита откъде тогава са се взели и кой е човекът, който проникна в системата на „Каймера“ миналата нощ. Виктор бе благодарен, че Луис сдържаше любопитството си. През следващия половин час Луис бързо преминаваше от файл на файл. Всички те изглеждаха като първия. Сякаш цяла библиотека от ДНК-молекули беше запазена в компютъра. Внезапно това се промени.
— 0-оу! — възкликна той и се принуди да спре препускането през скритите файлове. Онова, което се бе появило на екрана беше файл на отдел „Личен състав“. Луис прелисти няколко страници. — Този го знам, тъй като аз съм го форматирал. Това е файл от „Личен състав“ на „Каймера“.
Мъжът вдигна поглед към Виктор, който не каза нищо. След това отново се обърна към компютъра и продължи със следващия файл. Беше на Джордж Джефърд.
— Тази информация е била изтеглена директно от системата — отбеляза Луис. Тъй като Виктор продължаваше да мълчи, той премина към следващия файл, а после към по-следващия. Имаше осемнайсет такива файла. Следваше серия от счетоводни файлове. — Тези не са ми познати — каза Луис и погледна отново към Виктор. — А на вас?
Виктор поклати глава потресен. Луис отново съсредоточи вниманието си върху компютърния екран.
— Откъдето и да се е появило всичко това, то говори за много пари. Доста хитро направено. Чудя се каква програма е била използвана. Не бих имал нищо против да си сваля едно копие от нея.
Продължиха нататък. Следващият файл беше съвкупност от борсови ценни книжа на няколко малки компании, всяка от които притежаваше дял от „Каймера“. Като цяло това представляваше доста голяма част от акции на компанията, които не бяха притежание на никой от тримата съдружници или на техните семейства.
— Как смятате, какво е това? — попита Луис.
— Нямам ни най-малка представа — отвърна Виктор. Но имаше нещо, за което той имаше много ясна представа. Непременно щеше да проведе още един разговор с Ви Джей, що се отнася до използването на компютъра. Ако всичко, което виждаше, беше истина, а не част от някаква сложна компютърна игра, то изводите бяха много мрачни. На всичкото отгоре оставаше въпросът за изтритите файлове на Хобс и Мърей.
— Ето пак тези ДНК-поредици — каза Луис, когато екранът отново се запълни със списъците с азотни бази. — Искате ли да продължа?
— Не мисля, че ще е необходимо. Видяхме достатъчно. Имаш ли нещо против да ми оставиш този флопи диск, който използва, за да извадиш тези файлове на бял свят? Ще ти го донеса в „Каймера“ в понеделник.
— Няма проблем. Всъщност, това е само копие, можете да го задържите, ако пожелаете. Оригиналът е вкъщи.
Виктор изпрати Луис и остана на вратата, докато мъжът се качи в микробуса си и потегли. Той му махна с ръка и заключи. Качи се по стълбите и огледа наоколо, за да се увери, че Ви Джей не е там. После се върна в кабинета и позвъни в офиса на Марша, но му отговори дежурната секретарка. Не знаели къде е, въпреки че била ходила в болницата по-рано през деня.
Виктор остави слушалката. Хрумна му да се обади на „Ейбъл протекшън“. Може би те щяха да се свържат с техния служител. Така той щеше да разбере къде е Ви Джей.
Но щом набра номера на охранителната фирма, чу само запис. Наложи му се да остави името и телефона си с молба да бъде потърсен колкото е възможно по-скоро.
Следващия половин час той крачеше напред назад в кабинета си. За нищо на света не можеше да разбере какво става.
Телефонът иззвъня и той бързо го вдигна. Чу се дрезгавият глас на мъжа от охранителната фирма. Виктор го попита дали е възможно да се свържат с човека, който придружаваше Ви Джей.
— Хората ни носят пейджъри.
— Искам да знам къде е синът ми — каза Виктор.
— Ще ви позвъня отново след малко. — С тези думи мъжът затвори. Пет минути по-късно се обади отново. — Синът ви е в „Каймера“. В момента Педро се намира на входа на охраната, в случай че искате да говорите с него.
Виктор благодари и затвори. След това слезе долу и взе палтото си. Няколко минути по-късно потегли към „Каймера“ със свистене на гумите.
Скоро се озова до комплекса на фирмата и спря рязко на сантиметри от входа. Забарабани с пръсти по волана, чакайки охраната да вдигне боядисаната в черни и бели ивици бариера. Вместо това мъжът излезе от офиса независимо от дъжда и се наведе към прозореца на колата. Без да крие раздразнението си от бавенето, Виктор смъкна стъклото.
— Добър ден, д-р Франк — поздрави гардът и докосна периферията на шапката си. — Ако търсите мъжа от специалната охрана на сина ви, той е тук.
— Имате предвид човека от „Ейбъл протекшън“? — попита Виктор.
— Не знам откъде е. — Той се изправи. — Хей, Педро, от „Ейбъл протекшън“ ли си?
На вратата на караулното помещение се изправи красив млад мъж. Косата му беше гарвановочерна, а над горната му устна се кипреха тънки мустачки. Изглеждаше двайсетинагодишен.
— Кой се интересува? — попита той.
— Шефът ти е тук, д-р Франк.
Педро излезе и се приближи към колата. Подаде ръка.
— Радвам се да се запознаем, д-р Франк. Аз съм Педро Гонзалес от „Ейбъл протекшън“.
Виктор подаде ръка, но не изглеждаше доволен.
— Защо не сте със сина ми? — попита той рязко.
— Бях — обясни Педро, — но когато пристигнахме тук, той ми каза, че е в безопасност в комплекса на „Каймера“ и че трябва да го чакам в офиса на охраната.
— Мисля, че нареждането да сте през цялото време с момчето беше пределно ясно — произнесе
