— Вероятно точно по този въпрос трябва да призная по-добрата ти преценка — кимна момчето накрая. — Предполагам, че знаеш по-добре от мен. Мога само да кажа, че се надявам да си прав. Тя може да ни причини много неприятности.
— Веднага ще я доведа тук — Виктор изглеждаше видимо въодушевен.
— Как ще я докараш до сградата, без да те забележат?
— Събота е. Наоколо няма почти никой, особено в края на деня.
— Е, добре — каза Ви Джей примирено.
Виктор се насочи към стълбите, буквално тичаше.
— Ще се върна след трийсет минути. Най-много четирийсет и пет — подвикна той. Взе няколко стъпала наведнъж, след това спря. Както бе забелязал и преди, стълбището свършваше пред тежките греди. — Това ли е изходът? — попита той.
— Просто го бутни — каза Ви Джей. — Действа на принципа на равновесието.
Той колебливо натисна нагоре. За негова изненада голямата капандура се отвори с удивителна лекота. Като хвърли последен поглед надолу към Ви Джей, той му намигна, след което изкачи остатъка от стълбите. Щом пусна капандурата, тя безшумно се плъзна на мястото си, затваряйки четириъгълника светлина.
Виктор се втурна навън, пулсът му бе ускорен от чиста екзалтация. От години не се бе чувствал толкова окрилен.
Когато се върна от двете изнервящи посещения, Марша си направи голяма чаша чай. Беше я занесла в кабинета си, за да се опита да се успокои, когато чу колата на Виктор да трополи по алеята към къщи. След малко той надникна през вратата. Беше все още с палто.
— А, значи тук си била, бонбонче!
Бонбонче, помисли си Марша пренебрежително. Не я беше наричал така от години.
— Влез! — извика му тя.
Но Виктор вече влизаше в стаята. Той грабна ръката и и се опита да я издърпа от кушетката. Тя го отблъсна и освободи ръката си.
— Какво правиш?
— Искам да ти покажа нещо. — В очите му светеха необикновени пламъчета.
— Какво се е случило с теб?
— Хайде! — настоя той. — Имам изненада за теб, която ще ти хареса.
— А аз имам за теб изненада, която няма да ти хареса — каза Марша. — Седни. Трябва да ти кажа нещо важно.
— По-късно — не се предаваше Виктор. — Това, което ще ти покажа е по-важно.
— Съмнявам се — завъртя глава тя. — Научих някои много обезпокояващи неща за Ви Джей.
— Не е ли подходящо? — каза той с усмивка. — Защото онова, което разкрих ще те накара да забравиш всички странности на Ви Джей, над които сега агонизираш. Виктор се опита да измъкне Марша от стаята.
— Виктор! — извика тя остро и дръпна силно ръката си. — Държиш се като дете!
— Имунизиран съм срещу най-лошите ти епитети — произнесе той весело. — Марша, не се шегувам — наистина имам страхотна новина за теб.
Тя сложи ръце на кръста си и си пое дълбоко дъх.
— Ви Джей ни е лъгал и за други неща, освен за бягствата от училище. Разбрах, че никога не е и стъпвал в къщата на семейство Блекмор. Никога!
— Не съм изненадан — каза Виктор, имайки предвид колко време е трябвало Ви Джей да прекара в лабораторията си, за да осъществи всичко онова, което бе направил.
— Не си изненадан? — извика Марша раздразнено и вдигна ръце. — Рики Блекмор и Ви Джей дори не са приятели. Всъщност, съвсем скоро са се сбили, при което Ви Джей му е счупил носа.
— Добре, добре — каза Виктор спокойно. Той хвана раменете и и я погледна право в очите. — Сега се успокой и ме изслушай. Това, което искам да ти покажа ще обясни къде синът ни е прекарвал по-голямата част от времето си. Сега ще ми повярваш ли и ще дойдеш ли с мен?
Марша присви очи. Поне звучеше искрено.
— Къде ме водиш? — В гласа и се долавяше все още подозрение.
— Към колата — отговори ентусиазирано Виктор. — Хайде, облечи си палтото.
— Надявам се, че знаеш какво правиш — каза Марша, докато излизаха от кабинета и. Тя облече палтото си и няколко минути по-късно двамата потеглиха. — Трябва ли да караш толкова бързо? — попита го тя.
— Нямам търпение да видя как ще реагираш — каза Виктор и зави рязко. — А като си помисля, че когато бях дванайсетгодишен се гордеех с къщичката за птици, която бях сковал!
Марша се запита дали съпругът и беше с всичкия си. Напоследък се държеше доста странно, но никога не го беше виждала в такова състояние.
Колата изтрополи над Меримак ривър и накрая завиха към „Каймера“. Охранителите се бяха сменили и Фред го нямаше.
За разлика от отношението на Ви Джей към сигурността, Виктор паркира на обичайното си място пред административната сграда.
— Ще се наложи да повървим малко — каза той, докато слизаха от колата.
Когато се насочиха към реката беше късен следобед. Дълги сенки пълзяха по алеите, а във въздуха се прокрадваше студ. Температурата сигурно беше около нулата. Виктор се движеше с няколко крачки пред Марша, като отвреме навреме поглеждаше назад, сякаш очакваше, че някой може да ги следи. Тя обиколи с поглед наоколо, но не се виждаше никой. Загърна се по-плътно в палтото си, осъзнавайки, че ледените тръпки по гърба и се дължат по-скоро на нещо друго, отколкото на времето. Виктор хвана ръката и, когато тя забави крачка. Движеха се към неремонтираната част на комплекса. От едната им страна се издигаха тъмните туловища на запуснатите сгради. Те изглеждаха заплашително в сгъстяващия се здрач.
— Виктор, къде ме водиш? — попита тя, канейки се да спре.
— Почти пристигнахме — отвърна той и я побутна напред.
Когато стигнаха до зеещия вход на изоставената сграда на часовникова кула, Марша спря.
— Не очакваш да вляза тук, нали? — попита тя невярващо. Дръпна се назад и погледна извисяващата се кула. От бързото движение на облаците и се зави свят и тя сведе глава.
— Моля те — каза Виктор, — Ви Джей е тук. Ще бъдеш изненадана приятно. Повярвай ми.
Марша премести очи от въодушевеното лице на съпруга си към мрачната вътрешност на постройката и отново към него. Той целият излъчваше очакване.
— Това е лудост — каза тя и с явна неохота пристъпи напред. Мракът я обгърна.
Виктор я поведе по обсипания с остри камъчета и парчета изронена мазилка под. Отляво през липсващия прозорец нахлуваше ревът на водопадите, както и отразената светлина от повърхността на воденичното езеро. Виктор спря в един от празните ъгли и пусна ръката на Марша. Наведе се и почука по пода. За нейна изненада една част от пода се вдигна и отдолу нахлу ярка светлина.
— Мамо — извика Ви Джей. — Влизай бързо.
Тя предпазливо се спусна надолу по стъпалата. Виктор я последва и Ви Джей върна капака на пода на предишното му място.
Марша се огледа. Обстановката и се стори като от научно-популярен филм. Комбинацията от ръждясалите механизми, огромното гребно колело и гранита заедно с изобилието от високо технологично оборудване беше объркваща. Тя кимна на Филип, който и отвърна с лека усмивка, кимна на гардовете от „Каймера“, но те не и обърнаха внимание. Погледът и спря за миг върху мъжа със спуснатия върху окото клепач.
— Не е ли най-изумителното нещо, което някога си виждала? — каза Виктор и се приближи до нея.
Тя го погледна. Той не беше на себе си от въодушевление.
— Какво е това?
— Лабораторията на Ви Джей. — Виктор се впусна в коментари за оборудването, за това как Ви Джей е
