— Чували сме тези безсмислици още преди нейната смърт — възрази Виктор. — Беше се превърнала в религиозна фанатичка. Самата ти си го казвала.
— Посещението при родителите и ме накара да преосмисля онова, което се случи тогава. Джанис беше убедена, че е била дрогирана и отровена.
— Марша — извика рязко Виктор и я хвана за раменете. — Ела на себе си! Говориш глупости. Дейвид умря от рак на черния дроб, спомняш ли си? Джанис се побърка малко преди да умре. Това помниш ли го? Имаше и параноя в добавка към останалите си нещастия. Бедната жена, вероятно е имала метастази в мозъка. Освен това хората не хващат рак, защото са били отровени. — Но още докато произнасяше тези думи го загложди съмнение. Припомни си обезпокоителните частици ДНК, които беше открил в туморните клетки на Дейвид и на Джанис. — А що се отнася до смъртта на онези деца — каза Виктор и седна срещу нея, — сигурен съм, че е свързана с вътрешната политика на „Каймера“. Някой е разбрал за експеримента с гена за нервен растеж и иска да ме дискредитира. Точно затова наех специална охрана за Ви Джей.
— Кога го реши? — попита Марша.
Виктор сви рамене.
— Не си спомням точно. Тази седмица беше.
— Това означава, че дори ти смяташ, че всичките тези смърти са били всъщност убийства; че някой умишлено е убил онези деца — произнесе тя с нарастващо отчаяние в гласа.
Виктор бе забравил, че съвсем целенасочено бе крил от нея информацията за цефалоклора. Той преглътна мъчително.
— Виктор! — извика Марша с негодувание. — Какво не си ми казал?
Той отпи от чашата си. Опитваше се да измисли нещо, за да скрие истината, но умът му сякаш беше блокирал. Днешните разкрития го бяха направили небрежен. Той въздъхна дълбоко и разказа за цефалоклора в кръвта на децата.
— Мили Боже! — прошепна Марша. — Сигурен ли си, че някой от „Каймера“ е дал на децата цефалоклор?
— Напълно. Единственото място, където пътищата на децата се пресичат, е детската градина. Точно там им е бил даден цефалоклорът.
— Но кой може да е извършил такова ужасно нещо? — попита Марша. Искаше и се да бъде сигурна, че Ви Джей не би могъл да е замесен.
— Би могъл да бъде както Хърст, така и Роналд. Ако трябва да избера единия, то бих избрал Хърст. Но докато не разполагам с твърди доказателства, Ви Джей трябва да се движи с охрана, за да сме сигурни, че някой няма да му даде цефалоклор.
В този момент задната врата се отвори шумно и Ви Джей, Филип и Педро Гонзалес влязоха в дневната. Марша остана на мястото си, но Виктор се изправи.
— Здравейте, всички! — каза той, опитвайки се да звучи бодро, след което понечи да представи Педро на Марша, но тя го прекъсна и му каза, че двамата вече са се срещали сутринта.
— Чудесно! — Виктор потри ръце. Явно не знаеше какво да прави.
Марша погледна Ви Джей. Той я гледаше с пронизващите си сини очи, без да мигне. Тя не издържа и се извърна. Почувства се ужасно, че трябва да крие какво мисли за него, особено откакто бе осъзнала, че се страхува от него.
— Момчета, защо не поплувате в басейна? — обърна се Виктор към Ви Джей и Филип.
— Звучи ми добре — каза Ви Джей и двамата с Филип се изкачиха по стълбите нагоре.
— Ще дойдете ли утре сутринта? — Виктор погледна очаквателно Педро.
— Да, сър. В шест сутринта колата ми ще е в двора ви.
Виктор го изпрати до вратата и се върна в кухнята.
— Ще отида да поговоря с Ви Джей — обяви той. — Ще го попитам направо за онези тестове за интелигентност. Може би онова, което ще каже, ще успее да те накара да се чувстваш по-добре.
— Струва ми се, че вече знам какво ще каже — въздъхна Марша. — Но прави каквото си решил.
Виктор изкачи бързо стълбите и сви към стаята на Ви Джей. Момчето го погледна очаквателно, когато влезе, но не каза нищо. Виктор усети, че изпитва страхопочитание пред собственото си творение. Момчето беше красиво и притежаваше безграничен ум. Виктор не знаеше да завижда или да се гордее.
— Мама не беше толкова въодушевена от лабораторията, колкото теб — каза Ви Джей. — Бях сигурен.
— Това бе малко объркващо за нея.
— Иска ми се да не бях позволявал да я види.
— Не се притеснявай — успокои го баща му. — Ще се погрижа за нея. Но има нещо, което се отнася до теб и я тревожи от години. Симулира ли загуба на интелигентност, когато беше на три и половина години?
— Разбира се. — Ви Джей надяна халата върху гладкото си тяло. — Трябваше да го направя. Ако не го бях сторил, никога нямаше да мога да работя така, както работих. Нуждаех се от анонимност, каквато не бих могъл да имам, ако минавах за твърде различен от другите. Исках да се държат с мен нормално и за да стане това трябваше да изглеждам нормален. Или почти нормален.
— Не ти ли хрумна, че можеш да поговориш с мен за това? — попита Виктор.
— Шегуваш ли се? — изгледа го Ви Джей. — Ти и мама постоянно ме държахте под око. Нямаше да ме оставиш на спокойствие.
— Може би си прав — съгласи се Виктор. — Известно време способностите ти бяха фокусът на живота ни.
— Ще дойдеш ли да поплуваш с нас? — усмихна се момчето. — Ще те оставя да спечелиш.
Виктор се усмихна насила.
— Ще се радвам да ти го покажа — каза Ви Джей. Виктор кимна, усмихна се и се спусна надолу по стълбите. Към кухнята го лъхна миризма на запържен чесън, лук и пипер за соса за спагети. Това, че Марша готвеше, бе добър знак. Тя се бе заела да приготвя вечерята като форма на спешна терапия. В мозъка и беше пълна бъркотия от многобройните разкрития през изминалия ден. Една такава дейност като готвенето отклоняваше мислите и от събитията напоследък. Когато Виктор влезе, тя преднамерено го игнорира, вместо това насочи вниманието си към доматеното пюре, което отваряше в момента.
Известно време Виктор не каза нищо. Отвори бутилка „Кианти“, наля си и седна на столче пред кухненския бар.
— Била си права, че Ви Джей се е преструвал, че е загубил интелигентността си.
— Не съм изненадана — каза тя и извади маруля, лук и тиквички за салатата.
— Но е имал дяволски добра причина за това. — И той и разказа подробно обяснението на сина им.
— Предполагам, сега се надяваш да се почувствам по-добре — погледна го тя накрая.
Виктор не каза нищо.
— Кажи ми, когато се качи горе да разговаряш с Ви Джей, попита ли го за смъртта на онези деца и за смъртта на Дейвид и Джанис?
— Разбира се, че не! — каза Виктор, ужасен от предположението. — Защо да го правя?
— А защо не?
— Защото е абсурдно.
— А пък аз мисля, че не си го попитал нищо, защото се страхуваш да го направиш — прошепна тя.
— О, стига! — не издържа Виктор. — Пак говорим глупости.
— Защото аз се страхувам — произнесе тя равно. Но усети буцата в гърлото си, която и пречеше да преглътне.
— Даваш прекалена свобода на въображението си. Знам, че денят ти е бил напрегнат. Съжалявам. Наистина мисля, че си превъзбудена. Но съм сигурен, че един ден, когато си спомниш за това, ще се усмихнеш. Ако тази работа с имплантата е това, което Ви Джей твърди че е, няма граници за кариерата му.
— Надявам се — каза Марша, но не изглеждаше убедена.
— Но трябва да обещаеш, че няма да кажеш на никого за лабораторията на Ви Джей.
— На кого мога да кажа?
— Засега ме остави аз да се оправям с момчето. Сигурен съм, че ще тепърва ще се гордеем с него.
