започна тя, опитвайки се да предизвика съпруга си. — Започнал е да го прави още от тригодишен. — Марша му разказа за разговора си с Марта Гилеспи за поведението на сина им в детската градина.
— Как може да си толкова убедена, че ми е дал победата?
— Боже мой, това май те обижда! — възкликна тя и намали котлона, на който се вареше оризът. — Бях доста сигурна, още когато ви гледах в неделя вечерта. Сега, след като говорих с Марта, съм вече напълно убедена. Изглежда сякаш Ви Джей не иска да привлича внимание към себе си.
— Понякога, когато губиш състезание, привличаш повече внимание — възрази Виктор.
— Може би — кимна тя, но не беше убедена. — Въпросът е, че адски ми се иска да знаех какво се е случило в главата му, когато интелигентността му така радикално се промени. Това би могло да ни даде обяснение за сегашното му поведение. Тогава бяхме прекалено притеснени за здравето му, за да се тревожим за неговите чувства.
— Аз мисля, че той преодоля това изпитание — възрази Виктор и се отправи към хладилника, за да извади бутилка с бяло вино. — Знам, че не си съгласна с мен, но смятам, че се справя страхотно. Той е щастливо дете. Гордея се с него. Убеден съм, че някой ден от това момче ще излезе дяволски добър учен. Направо обожава лабораторията.
— Да, в случай, че интелигентността му не падне пак — сопна се Марша. — Но това, за което се безпокоя не е способността му за работа. Боя се, че твоят невъобразим експеримент се е отразил върху човешките му качества. — Тя обърна глава, за да скрие новите сълзи, които емоциите бяха надигнали в нея. Когато всичко това приключеше, тя не знаеше как би могла да продължи да живее с Виктор. Но дали Ви Джей щеше да се съгласи да остави любимата си лаборатория и да замине с нея?
— Ех, вие, психиатрите… — промърмори Виктор, докато навиваше тирбушона.
Марша разбърка ориза и провери артишоките. Едва успяваше да запази самообладание. Не искаше повече сълзи. Остана безмълвна за няколко минути, след това каза:
— Иска ми се да бях водила дневник на развитието на Ви Джей. Наистина щеше да помогне.
— Аз водих — каза Виктор, докато изваждаше тапата с кух звук.
— Нима? — вдигна вежди тя. — Защо никога не си ми казвал за това?
— Защото ставаше дума за ФНР-проекта.
— Може ли да го видя? — попита тя и отново преглътна яда си към арогантността на Виктор, който бе използвал детето им като опитно зайче.
Виктор отпи от виното.
— В кабинета ми е. Ще ти го покажа по-късно, когато Ви Джей си легне.
Марша седеше в кабинета на Виктор. Беше настояла да прочете дневника сама, защото знаеше, че присъствието на съпруга и ще я раздразни само още повече. Очите и се пълнеха със сълзи, докато съзнанието и възкресяваше деня на раждането на Ви Джей. И въпреки, че голяма част от написаното не беше нищо повече от стандартно лабораторно описание, за нея беше мъчително да го чете. Беше забравила как очите на бебето я бяха следили почти от момента на раждането му, много преди времето, когато обикновените деца започват да забелязват и да следят с поглед родителите си.
Всичките обичайни етапи в развитието на едно дете бяха достигнати от сина им на невероятно ранна възраст, в това число и способността да говори. На седем месеца, когато се предполага, че детето произнася само „мама“ и „тате“, той вече правеше изречения. На една година говореше всичко. На осемнадесет месеца, когато децата вече вървят достатъчно добре, техният син можеше да кара малкия велосипед, който Виктор специално бе пригодил за него.
Докато четеше всичко това, Марша си спомни колко вълнуващо беше всичко. Всеки ден беше белязан от някаква необичайна задача и откриване на нова и неочаквана дарба. Тя осъзна, че също е била горда и се е радвала на уникалните постижения на сина си. По онова време твърде малко мислеше как би се отразило това преждевременно развитие върху развитието на личността му. Като психолог би трябвало да го знае по-добре.
Виктор влезе с някакво неубедително извинение, че си търси книга, в момента, в който тя стигна до раздела с надпис „математика“. Разтревожена от собствените си пропуски като родител, тя му позволи да остане, докато продължаваше да чете. Математиката за нея винаги е била „тъмна Индия“. В колежа и се беше наложило да взема уроци, за да се подготви за задължителния курс по този предмет. Когато Ви Джей започна да демонстрира необикновените си способности с числата, тя беше изумена. На три години той показваше очевидно, че разбира основите на висшата математика, макар да не можеше винаги да опише действията си с точните термини. Тогава за пръв път в живота си Марша изпита не само гордост, но и някакво страхопочитание към невръстния гений, примесено с неясна тревога. А после някак свикна с изключителните му дарби и тревогата заглъхна. До деня, в който чу какво е направил съпругът и.
Марша въздъхна притеснено и се върна към дневника.
„Това, което ме удивлява — бе записал Виктор, — е способността му да трансформира математическите уравнения в музика“.
Марша си спомни как вярваха, че са родили втори Бетховен. И през ум не ми мина да се притеснявам, че бремето да си гений е твърде тежко, за да може да го понесе едно малко дете, помисли си тя със съжаление. Прелисти с натежали пръсти следващите няколко страници и с учудване установи, че това е краят на дневника.
— Надявам се, че това не е всичко — каза тя и погледна съпруга си очаквателно.
— Боя се, че е така.
Марша прочете последните страници. Последното записване беше от 6-ти май, 1982-а година. Описваше се експериментът в детската градина на „Каймера“, който Марша си спомняше толкова живо. Обобщаваше се безстрастно внезапното понижаване на интелигентността на Ви Джей. Последното изречение гласеше: „Изглежда Ви Джей е страдал от остра промяна на мозъчната функция, която сега очевидно е стабилна.“
— Не си ли писал по-нататък? — попита Марша.
— Не — потвърди Виктор. — Мислех, че експериментът е бил несполучлив, въпреки първоначалния успех. Не виждах причина да продължавам да описвам.
Марша затвори дневника. Беше се надявала да открие повече нишки към това, което бе открила, че не достига в личността на Ви Джей.
— Иска ми се историята му да ме насочи към някакво психо-соматично заболяване или дори конверсивна реакция. Тогава може да му се назначи съответна терапия. Иска ми се да бях по-чувствителна по времето, когато всичко това се случваше.
— Мисля, че проблемът на Ви Джей е бил резултат на някакво междуклетъчно явление — предположи Виктор. — Не ми се вярва, че ако бях продължил да водя дневника, нещата щяха да изглеждат по- различно.
— Това ме ужасява — поклати глава Марша. — Кара ме да се страхувам, че Ви Джей може да умре както децата на Хобс и Мърей или пък от рак като брат си или Джанис. Прочетох достатъчно за работата ти, за да знам, че ракът е една голяма тревога за бъдещето на генната терапия. Хората се притесняват, че внесените гени могат да накарат прото-онкогените да преминат в онкогени, превръщайки замесената клетка в ракова. Тя млъкна. Усети, че чувствата в нея вземат връх.
— И как мога да говоря за всичко това, сякаш става дума просто за научен проблем? Та това е нашият син — и това, което разбрах е, че ти си заложил в него нещо, което може да причини смъртта му.
Марша притисна ръце към лицето си. Въпреки, че се опита да се владее, сълзите и потекоха неудържимо и тя вече не можеше да ги спре.
Виктор се опита да я прегърне, но тя го отблъсна. Разстроен, той се изправи. Раменете и се тресяха. Нямаше какво да каже за свое оправдание. Той излезе от стаята и тръгна нагоре по стъпалата. Болката от собствения му провал беше смазваща. А след онова, което беше открил днес, имаше много повече причини за страх, отколкото жена му за сигурността на Ви Джей.
