гърлото си, но устата му беше твърде суха. Събра всички проби и отиде да си вземе чаша вода. В голямата зала имаше няколко лаборанти, но той не беше в настроение за разговори. Насочи се към изследователския център и заключи вратата след себе си. Опита се да се успокои, но точно когато пулсът му стана по- равномерен, той си спомни фотомикрографиите, които бе направил на хромозомите на Ви Джей преди шест и половина години.
Скочи, втурна се към папките и започна бясно да търси, докато най-сетне откри снимките. Разгледа ги внимателно и го обля вълна на облекчение. Върху тях не се забелязваха никакви изменения. Хромозома 6 на Ви Джей сега изглеждаше точно както преди шест и половина години. Нямаше дори най-слабо оголване или разплитане на спиралата на ДНК.
Дишайки по-свободно, Виктор излезе от офиса и намери Робърт. Лаборантът беше в залата с животните, надзиравайки работата на заместника на Шарън Карвър. Виктор го дръпна настрана.
— Боя се, че имам още работа за теб.
— Вие сте шефът — отвърна Робърт.
— Има една зона на хромозома 6 в мозъчните проби, където ДНК е оголена и разплетена. Искам да анализираш нуклеотидната последователност в тази ДНК, колкото е възможно по-бързо.
— Това ще отнеме време — поклати глава Робърт.
— Знам, че е досадно и измерително — каза Виктор. — Но разполагам с няколко радиоактивни сонди, които можеш да използваш.
— Е, това вече е друго нещо.
Робърт последва Виктор до офиса му и събра десетките колби и епруветки. Известно време след като той излезе, Виктор остана, опитвайки се да намери друго обяснение освен цефалоклора. Защо иначе се беше активирал ФНР-генът у двете деца? На възраст от две и половина до три години растежът се забавяше и нямаше сериозни физиологични промени като тези, които протичаха през пубертета.
Другият странен факт беше, че генът очевидно се бе активирал у двете деца точно по едно и също време. Това нямаше смисъл. Единственото място, където изобщо се пресичаха животите на двете деца беше детската градина към „Каймера“. Това беше още една причина, поради която Виктор бе избрал двете семейства. Бе пожелал да има възможност да наблюдава децата по време на тяхното развитие. Също така се бе убедил предварително, че семействата Хобс и Мърей не се познаваха, преди да станат родители. Не му се искаше те да правят сравнения и да стават подозрителни.
Виктор се протегна през бюрото си за телефона, набра отдел „Личен състав“ и записа домашните адреси на скърбящите. След това отиде да каже на Колийн, че ще отсъства няколко часа.
Реши да посети първо семейство Хобс, защото домът им беше по-близо. Те живееха в привлекателно тухлено ранчо в градче, наречено Хейвърхил. Той паркира пред къщата и позвъни на входната врата.
— Д-р Франк! — изненада се Уйлям Хобс. Той отвори вратата по-широко и направи знак на Виктор да влезе. — Шийла! Имаме гости!
Виктор пристъпи вътре. Въпреки, че къщата бе приятно обзаведена в съвременен стил, над стаите като було висеше потискаща тишина.
— Влезте, влезте — подкани го Уйлям, като го придружи до хола. — Кафе? Чай? — Гласът му отекна в тишината.
Шийла Хобс влезе в стаята. Беше енергична жена с къса коса. Виктор я бе срещал няколко пъти по време на задължителните за „Каймера“ обществени сбирки.
Той прие чаша кафе и скоро тримата седяха в хола, събрани около изящна дървена масичка.
— Тъкмо мислех да ви позвъня — рече Уйлям. — Какво съвпадение, че наминахте.
— О! — вдигна вежди Виктор.
— Шийла и аз решихме да се върнем на работа — обясни Хобс и заби поглед в чашата си с кафе. — Отначало мислехме да поостанем за малко вкъщи, но сега смятаме, че ще се чувстваме по-добре, ако имаме с какво да запълваме времето си.
— Ще се радвам да ви видя на работа, когато пожелаете — кимна Виктор.
— Оценяваме жеста.
Виктор прочисти гърлото си.
— Има нещо, което искам да ви попитам — започна той. — Предполагам, че сте били предупредени за алергията на сина ви към антибиотика цефалоклор.
— Така е — потвърди Шийла. — Казаха ни го още преди да сме си го прибрали вкъщи. — Чашата и изтрака, докато я оставяше върху чинийката.
— Има ли някаква вероятност да е погълнал цефалоклор?
Съпрузите размениха погледи, след което отговориха едновременно:
— Не.
Шийла продължи:
— Морис се чувстваше добре, не беше болен. Освен това бяхме направили необходимото алергията да се впише в медицинския му картон. Сигурна съм, че не е приемал никакъв антибиотик. Защо питате?
Виктор се изправи:
— Просто ми хрумна. Изведнъж си спомних за алергията му…
Малко по-късно Виктор потегли с колата си към Бостън. Беше сигурен, че семейство Мърей ще му каже същото, каквото и семейство Хобс, но трябваше да бъде сигурен.
Тъй като беше средата на следобеда, той стигна много бързо. Главният му проблем беше къде да паркира колата. Най-сетне намери място на Бийкън Хил. Според знака паркираните автомобили щяха да бъдат отнесени от паяк. Но Виктор реши да използва късмета си.
Къщата на семейство Мърей беше на Уест Сийдър, в средата на пресечката. Той натисна звънеца. На вратата застана мъж към трийсетте с пънкарска прическа.
— Семейство Мърей вкъщи ли са? — запита Виктор.
— И двамата са на работа — отвърна мъжът. — Аз съм тук, за да почистя.
— Мислех, че са си взели малка отпуска.
Мъжът се разсмя.
— Тези работохолици? Взеха си един ден, след като синът им почина и това беше.
Виктор се върна в колата си, подразнен на себе си, че не бе позвънил по телефона преди да дойде. Това би му спестило разходката.
В „Каймера“ той отиде право в счетоводството. Откри Хорас Мърей на бюрото му, приведен над купчина компютърни разпечатки. Щом видя Виктор, той подскочи с думите:
— Колет и аз искахме да ви благодарим още веднъж за това, че дойдохте в болницата.
— Бих искал да можех да помогна — отвърна Виктор.
— Божа работа беше. — Хорас поклати глава примирено.
Когато Виктор го попита за цефалоклора, мъжът се закле, че Марк не е приемал никакъв антибиотик, още по-малко пък цефалоклор.
След като излезе от счетоводството, Виктор изведнъж бе обхванат от нов страх. Ами ако имаше връзка между смъртта на децата и факта, че файловете им бяха изчезнали? Това беше най-смущаващата мисъл, защото предполагаше, че гените са били активирани съвсем преднамерено.
С натежало от тревога сърце той се върна бързо в лабораторията. Един от по-новите лаборанти се опита да зададе въпрос, но той махна с ръка, че не иска да чува нищо и му каза да се обърне към Граймс, ако има някакъв проблем.
В офиса си се наведе пред една етажерка в най-долната част на шкафа с книги. Отвори тежката врата и се протегна да вземе книгата, в която кодирано бе записал данните за ФНР. Но ръката му срещна празно пространство. Цялата полица беше празна.
Виктор затвори шкафа и старателно го заключи, макар да му мина през ума, че вътре вече няма нищо, което трябва да пази.
Успокой се, каза си той, опитвайки се да спре напиращата параноя. Позволяваш на въображението си да стига твърде далеч. Трябва да има някакво обяснение за всичко това.
Той се изправи тежко и тръгна да намери Робърт. Откри го в отделението за електрофореза, работеше над проба, която Виктор му бе възложил по-рано.
— Да си виждал протоколните ми книги с данни за ФНР? — попита го той.
