електрическото одеяло от най-висока степен на три. Виктор се бе отдръпнал в самия край на леглото, избягвайки топлината колкото е възможно. От неговата страна електрическото одеяло не се използваше никога. Беше си легнал преди повече от половин час и четеше съсредоточено научните си списания.
Тя се обърна на една страна и се вгледа в профила му. Рязката линия на носа, леко издутите бузи, тънките устни и бяха толкова близки. А сега той и изглеждаше като непознат. Тя все още не разбираше напълно какво беше сторил на Ви Джей, люлеейки се между неверието, гнева и страха, като страхът вземаше връх над всичките и чувства.
— Смяташ ли, че онези резултати означават, че Ви Джей е наистина добре? — запита тя внезапно.
— Повече от сигурен съм — погледна Виктор над ръба на списанието, което четеше. — Ти изглеждаше също доста щастлива в кабинета на д-р Ръдок.
Марша се обърна по гръб.
— Беше непосредствено облекчение, че няма нищо очевидно, като мозъчен тумор, например. — Тя отново погледна към Виктор. — Но все още няма обяснение за драматичното спадане на нивото му на интелигентност.
— Но това беше преди шест и половина години.
— Продължавам да се тревожа, че този процес ще стартира отново.
— Успокой се!
— Виктор! — каза Марша. — Можеш ли да оставиш настрана това, което четеш, и да поговорим?
Той пусна отвореното списание:
— Ние вече говорим.
— Благодаря — въздъхна тя. — Разбира се, радвам се, че резултатите са нормални. Но с психологическите тестове не е така. Те са неочаквани и малко противоречиви. — Тя се зае да му обяснява какво е открила, завършвайки с относително високите показатели в графиката за истерия.
— Ви Джей не е емоционален — погледна я Виктор.
— Точно това е въпросът — каза Марша.
— На мен ми се струва, че резултатът е твърде показателен за стойността на психологическите тестове. Сигурно не са точни.
— Напротив. Тези тестове се считат за много надеждни. Но не знам как да ги тълкувам. За съжаление те само увеличават безпокойството ми. Не мога да спра да мисля, че ще се случи нещо ужасно.
— Слушай — прекъсна я Виктор. — Взех проба от кръвта на Ви Джей и я занесох в моята лаборатория. Имам намерение да изолирам хромозома 6. Ако тя не е променена, ще съм безкрайно доволен. Ти също. — И той се пресегна да я погали по бедрото, но тя се дръпна. Ръката му се отпусна върху леглото. — Ако Ви Джей има някакви безобидни психологически проблеми, добре, това е нещо друго и аз съм готов да го подложим на подходяща терапия, става ли? — Искаше му се да и каже още нещо успокоително, но не знаеше какво да бъде. Със сигурност нямаше да спомене изчезналите файлове.
Марша си пое дълбоко дъх.
— Добре — каза тя. — Прав си. Ще се опитам да се отпусна. Ще ми кажеш за ДНК-резултатите веднага щом станат готови, нали?
— Естествено — кимна Виктор и и се усмихна. Тя се опита да му върне усмивката, но се получи нещо измъчено.
Той вдигна списанието си и се опита да продължи да чете. Но не преставаше да мисли за злощастните файлове. Дали наистина ги беше изтрил? Възможно беше. И тъй като нямаха препратки един към друг нямаше начин някой друг да изтрие и трите едновременно.
— Разбра ли каква е причината за смъртта на онези бедни деца? — попита Марша.
Виктор за втори път пусна списанието.
— Все още не. Аутопсиите не са завършени. Микроскопският анализ не е направен.
— Може ли да е било рак? — попита Марша тревожно, спомняйки си деня, в който Дейвид се бе разболял. Това беше дата, която никога нямаше да забрави: 17 юни, 1984-а година. Дейвид беше десетгодишен, Ви Джей — на пет. Училището беше свършило от няколко седмици и Джанис планираше да заведе децата на Касъл Бийч. Марша беше в кабинета си, вземаше си нещата, готова да тръгне за офиса, когато Дейвид се появи на прага. Слабите му ръце висяха отпуснато около тялото.
— Мамо, нещо не съм добре — каза той.
В първия момент тя не вдигна поглед. Опитваше се да намери една папка, която предишния ден бе донесла от офиса си.
— И какво ти се струва, че не е наред? — попита Марша, затваряйки едно чекмедже и отваряйки друго. Вечерта, преди да си легне, Дейвид се бе оплакал от болки в корема, но пепто-бисмолът се бе погрижил.
— Изглеждам странно.
— Мисля, че си красиво момче — каза Марша и се наведе да провери купчината листи зад бюрото си.
— Прежълтял съм — каза Дейвид.
Марша спря да рови и се обърна да види сина си, който изтича към нея и се сгуши в прегръдките и. Беше чувствително дете.
— Какво те кара да мислиш, че си прежълтял? — попита тя и усети първите вълни на страха. — Я да те видя? — И тя се опита да отдалечи момчето от себе си. Надяваше се то да се е излъгало и да има някакво невинно обяснение за тревогата си.
— Очите ми — произнесе Дейвид и гласът му прозвуча глухо в прегръдките и. — И езика.
— Езикът ти може да е жълт от лимоновите бонбони — възрази Марша. — Хайде, дай ми да видя.
Светлината в кабинета беше оскъдна, затова преминаха в антрето и тя огледа очите и езика на момчето на светлината на прозореца. Дъхът и спря. Нямаше никакво съмнение. Момчето определено имаше жълтеница.
По-късно същия ден скенерът показа дифузен тумор на черния дроб. Това беше един изключително агресивен вид рак, който съсипа черния дроб на детето буквално за няколко дни след поставянето на диагнозата.
— Нито едно от децата изглежда няма рак — каза Виктор, изтръгвайки Марша от нейната замисленост. — Общите изследвания не показаха злокачествени образувания.
Марша се опита да се отърси от призрачния образ на пожълтелите очи на Дейвид, които я гледаха от измършавялото му лице. Дори кожата му бързо бе пожълтяла. Тя се прокашля:
— Каква според теб е вероятността смъртта на тези деца да е била предизвикана от чуждите гени, които си имплантирал?
Виктор не отговори веднага.
— Иска ми се да мисля, че проблемът няма нищо общо с моите действия. Все пак нито един от стотиците тестове върху животни не създаде здравни смущения.
— Но не можеш да си сигурен? — запита Марша.
— Не мога — призна Виктор.
— Ами другите пет зиготи?
— Какво имаш предвид? Те се съхраняват в хладилника.
— Нормални ли са или и тях мутира?
— Всички съдържат ФНР-гена — рече той.
— Искам да ги унищожиш.
— Защо?
— Каза, че съжаляваш за това, което си направил — възкликна Марша гневно. — А сега ме питаш защо трябва да ги унищожиш?!
— Няма да ги имплантирам. Това ти го обещавам. Но може да са ми нужни, за да разбера какво всъщност се е случило с децата на Хобс и Мърей. Не забравяй, че зиготите и на двамата бяха замразени. Тази беше единствената разлика между тях и Ви Джей.
Марша се взря в лицето му. Ужасно беше да осъзнае, че не е сигурна дали му вярва. Никак не и харесваше мисълта, че тези зиготи са потенциално жизнеспособни.
Преди да успее да възрази, се чу страшен трясък. Звукът от счупено стъкло още не бе затихнал, когато в
