Детската градина Крокър представляваше привлекателен ансамбъл от жълти вилички с бели первази и бели жалузи, пръснати върху територията на много по-голямо имение. Марша се запита как ли училището свързва двата края, но според слуховете това беше по-скоро хоби за Марта Гилеспи. Марта беше овдовяла на млади години и бе получила в наследство огромно състояние.
— Разбира се, че си спомням Ви Джей — каза тя с престорено възмущение. Марша я беше открила в административната сграда. Беше шейсетина годишна жена със снежнобяла коса и розови бузи. — Спомням си го ясно от първия ден тук. Беше изключително дете.
Марша също си спомняше първия ден. Беше взела Ви Джей по-рано, притеснена, че за първи път момчето е далеч от къщи. И че за първи път трябва да прояви самостоятелност от подобен вид. Но изглежда адаптацията бе по-трудна за Марша, отколкото за сина и, който изтича към групичката деца, без дори да се обърне назад.
— Всъщност — продължи Марта, — спомням си, че в края на този първи ден за него той накара всички други деца да правят точно каквото той иска. А не беше навършил дори две години!
— Тогава сигурно си спомняте кога интелигентността му падна? — попита Марша.
Възрастната жена не бързаше да говори, седеше и я гледаше изпитателно.
— Да, спомням си — произнесе накрая тя.
— Какво си спомняте за него след тази случка?
— Как е той в момента?
— Надявам се, добре — отвърна Марша.
— Има ли някаква причина, която ви кара да се връщате към това време? Спомням се колко разстроени бяхте тогава.
— Ако трябва да сме честни — въздъхна Марша, — ужасявам се, че това може да се случи отново. Мисля си, че ако науча повече за онзи случай, може би ще съм в състояние да предотвратя втори такъв.
— Не знам дали мога да ви помогна в такава степен. Определено имаше голяма промяна и това стана толкова бързо. Ви Джей се превърна от уверено дете, чиито умствени способности изглеждаха направо безкрайни, в един самотник, което има само няколко приятели. Но не изглеждаше като аутист. И въпреки че се отдръпна и стоеше сам, той по някакъв тайнствен начин долавяше какво става около него.
— Продължи ли да общува с децата на неговата възраст? — попита Марша.
— Не много — поклати белокосата си глава жената. — Когато го карахме да вземе участие, се съгласяваше, но ако го оставехме сам да реши, просто стоеше отстрани и гледаше. Знаете ли, имаше нещо любопитно. Всеки път, когато настоявахме Ви Джей да участва в някаква игра, той оставяше другите деца да спечелят. Това беше странно, защото преди синът ви печелеше всички игри, независимо от възрастта на децата.
— Това наистина е странно — съгласи се Марша.
По-късно по обратния път към офиса си, тя продължаваше да вижда как три и половина годишния Ви Джей оставя другите деца да го победят. Това я върна към епизода в басейна вечерта в неделя. В целия си опит с деца Марша никога не беше се сблъсквала с подобно нещо.
— Идеално! — каза Виктор, когато вдигна едно от предметните стъкла нагоре към светлината. Можеше да види тънкия като лист хартия мозъчен сегмент.
Робърт му каза какво е направил и го увери, че е на разположение, ако му потрябва да свърши още някаква техническа работа.
— Добре — рече Виктор. Както обикновено, Робърт беше постигнал за по-малко от двайсет и четири часа нещо, което би отнело на друг поне няколко дни.
— Ето ви и хромозомните проби. — Робърт му подаде подноса. — Всичко е етикирано.
— Добре — повтори Виктор.
С препаратите в ръце, той се насочи към светлинните микроскопи. След като седна пред един, той нагласи пробата на място. На етикета пишеше: Хобс, преден десен лоб.
Виктор наведе микроскопа така, че обективът почти докосна предметното стъкло, после се зае да нагласи фокуса.
— Добри Боже! — възкликна той, когато образът стана ясен. Нямаше белези на злокачественост, но ефектът беше същият, все едно че имаше тумор. Децата не бяха умрели от церебрална едема или от натрупване на течност. Вместо това се виждаха доказателства за дифузна митотична дейност. Нервните клетки на мозъка се размножаваха точно като през първите два месеца на зародишното развитие.
Виктор бързо прегледа пробите от други области на мозъка на Хобс, след това проучи и тъканта на детето на Мърей. Всички бяха еднакви. Нервните клетки активно се репродуцираха с бясна скорост. Тъй като черепите на децата се бяха вече сраствали, новите клетки нямаха къде да отидат, освен да избутат мозъка надолу в спиналния канал. С фатален изход.
Ужасен и възхитен едновременно, Виктор грабна подноса с пробите и остави микроскопа. Забърза през лабораторията и влезе в стаята, в която се съхраняваше сканиращият електронен микроскоп. Мястото имаше вида на команден център в ултрамодерен космически кораб.
Самият инструмент изглеждаше твърде различно от нормален микроскоп. Беше с размера на стандартен хладилник. Работната му част представляваше цилиндър, приблизително трийсет сантиметра в диаметър и около метър висок. Голям електрически резервоар се отваряше в горната част на цилиндъра и служеше като източник на електрони. Електроните се фокусираха чрез магнити, които действаха както стъклените лещи в светлинния микроскоп. До микроскопа стоеше един доста голям компютър. Той анализираше многоплановите образи от електронния микроскоп и конструираше триизмерна картина.
Робърт беше приготвил изключително тънки проби на хроматиновия материал от някои от мозъчните клетки, които бяха в начален стадий на делене. Виктор сложи една от пробите в микроскопа, за да я изследва за хромозома 6. Това, което търсеше, беше зоната на мутация, където беше вмъкнал чуждите гени. Отне му почти час, но най-после я откри.
— Исусе — преглътна с труд Виктор. Хистоните, които обикновено облепваха ДНК, тук или липсваха, или бяха разредени в зоната на внедрения ген. Освен това спиралата на ДНК, която обикновено е стегнато навита, сега беше разплетена, а това предполагаше, че протича активна транскрипция. С други думи, внедреният ген се бе активирал!
Пробата с мозъка на другото дете показа същите резултати. Внедрените гени се бяха включили, произвеждайки ФНР. В това нямаше никакво съмнение.
Насочвайки се към кръвните проби на Ви Джей, които сигурно бяха изисквали много повече търпение от страна на Робърт, тъй като бе много по-трудно да се открият подходящите клетки, Виктор вкара една от тях в електронния микроскоп. След трийсет минути успя да локализира хромозома 6. След това старателно я разгледа няколко пъти. Гените не бяха активирани. Зоната на внедрения ген беше покрита с хистонов протеин по обичайния начин.
Виктор се залюля в стола. Ви Джей беше добре, но другите две деца бяха умрели в резултат на неговия експеримент. Как щеше да го съобщи на Марша? Тя щеше да го напусне. Всъщност, той самият не беше сигурен как щеше да се понася. Стана рязко и закрачи из стаята. Какво би могло да активира гените? Единственото, което можеше да си представи беше поглъщането на цефалоклор, същият антибиотик, който бе използвал по време на ранното ембрионално развитие. Но как биха могли тези деца да вземат лекарството? То не беше от обичайно предписващите се, а родителите бяха специално предупредени, че децата им са смъртоносно-алергични към него. Виктор беше сигурен, че нито семейство Хобс, нито семейство Мърей биха позволили да го дадат на синовете им. Тъй като двете деца бяха умрели едновременно, не би могло да е инцидент. Полазиха го тръпки на страх, когато се запита дали зоната на хромозома 6, в която той бе избрал да внедри своя ген, наистина беше зона на безсмислена2 ДНК, както се смяташе.
Може би разположението му спрямо някакъв близко намиращ се промотор активираше гена чрез непознат механизъм. Ако случаят беше такъв, то Ви Джей също бе заплашен. Може би неговият ген се беше активирал за кратко тогава, когато интелигентността му падна. Виктор се опита да преглътне буцата в
