обърна към студентите: — В картона е отбелязано, че пациентът е пушач. Какво може да следва от това?
Студентите бяха заковали поглед в екрана, никой не посмя да отговори. Всеки от тях имаше чувството, че е участник в публичен търг, при който всяко движение може да се изтълкува като желание за покупка.
— Ще ви подам един жокер — усмихна се Филипс. — Първичните мозъчни тумори почти винаги са единични, за разлика от туморите в останалите части на тялото, които могат да бъдат както единични, така и на метастази.
— Белодробен рак — изтърси един от студентите, сякаш беше участник в телевизионна игра.
— Много добре — кимна Филипс. — На тази фаза няма как да сме сигурни сто процента, но лично аз съм готов да заложа именно на тази диагноза.
— И колко живот му остава? — попита момчето, очевидно потресено от новите факти.
— Кой е лекуващият лекар? — попита Филипс.
— Пациентът е от неврохирургията на Кърт Манърхайм — отговори Дениз.
— Значи няма да чака дълго — усмихна се Мартин. — Манърхайм положително ще го оперира скоро…
— Подобни метастази не подлежат на оперативно лечение — подхвърли Дениз.
— Не познаваш Манърхайм. Той оперира всичко, а най-много предпочита туморите… — Мартин се наведе, за да усети приятния аромат на току-що измитата й коса. Познаваше този аромат отдавна и тайничко му се наслаждаваше. После се изправи, тъй като асоциациите в главата му бяха прекалено сексуални.
— Доктор Сангър, може ли да поговорим насаме? — попита внезапно той и махна с ръка към далечния край на помещението.
Дениз с готовност стана на крака, върху лицето й се изписа леко учудване.
— Според професионалното ми мнение… — започна Филипс, насочвайки се редом с нея към вратата днес изглеждаш страшно секси!
Изражението на Дениз бавно се промени, устните й се разтеглиха в усмивка.
— Мартин! Хвана ме неподготвена! Вече бях решила, че съм направила някакъв колосален гаф…
— И наистина си го направила! — престорено се намръщи той. — Каква е тази блузка? Нима не си даваш сметка, че ме разсейваш?
— В нея няма нищо секси! — изрази протест Дениз. Не виждаш ли, че съм я закопчала чак до гърлото?
— На теб всяка дреха изглежда секси.
— Това е мръсното ти подсъзнание, старче!
Мартин се засмя. Младата жена беше права. Когато и да я зърнеше, неизменно си я представяше гола. Интимната връзка помежду им продължаваше вече половин година, но той все още се чувстваше като възбуден ученик. Отначало вземаха мерки да запазят отношенията си в тайна, но след като се увериха в сериозността на чувствата, които изпитваха един към друг, мерките постепенно започнаха да отпадат. Разликата във възрастта също престана да им се струва заплашително голяма, фактът, че Мартин беше заместник-началник на неврорентгенологията, а Дениз — практикант втора година в рентгеновото отделение, се оказа професионален стимул и за двамата, особено след като тя навлезе в периода на задължителната ротация. Постиженията й бяха отлични — по-добри дори от тези на двамата практиканти преди нея, които вече бяха получили статут на редовни рентгенолози. На всичкото отгоре им беше страхотно забавно.
— Старче, значи! — промърмори Мартин. — За този епитет ще бъдеш наказана. Оставям тази група на твоите грижи. Ако започнат да се отегчават, не се колебай да ги прехвърлиш в ангиографията. Там ще им дадем солидна доза клинични случаи и ще ги накараме задълго да забравят какво пише в дебелите книги.
Сангър примирено кимна с глава.
— А след като приключиш с планираните за тази сутрин скенери, можеш да се отбиеш в кабинета ми — продължи да шепне Филипс. — Вероятно ще успеем да отскочим до барчето…
Откачи бялата си манта от закачалката до вратата и излезе преди да й даде възможност за реакция.
Хирургията се намираше на един етаж с рентгенологията и Филипс се насочи натам. Проби си път по задръстения от колички с пациенти коридор и влезе в голямата зала за разчитане на рентгенови снимки. Помещението беше разделено на многобройни работни места, всяко от които беше оборудвано с екрани. Десетина практиканти си бъбреха с чаши кафе в ръце. Дневната лавина от рентгенови снимки все още не беше ги заляла, макар че машините вече работеха. Отначало от тях щеше да потече незначително поточе, което обаче бързо щеше да се превърне в пълноводна река. Филипс ясно помнеше своите години като практикант. Подготовката му беше преминала в Медицинския център на една от най-добре оборудваните рентгенологии в страната, а в тази същата зала беше изкарал безброй 12-часови работни дни.
Награда за усърдието му беше поканата да остане тук и да защити дисертация по неврорентгенология. А след като го стори, при това по блестящ начин, ръководството на Центъра му предложи постоянно място, плюс преподавателска дейност в Медицинския факултет. После бързо се издигна до поста заместник- началник на отдела.
Спря за момент в средата на залата. Уникалното, идващо отдолу осветление, превръщаше присъстващите в странни силуети. За миг практикантите му заприличаха на мъртъвци с бледа кожа и дупки вместо очи. Защо не съм го забелязал досега, учуди се мълчаливо Филипс и неволно погледна собствените си ръце. Те също излъчваха мъртвешко сияние.
Продължи нататък. В душата му се появи странно раздвоение. Не за пръв път виждаше болницата с различни очи. Причина за това вероятно беше лекото чувство на неудовлетворение от работата, което го обземаше напоследък. Даваше си сметка, че бавно, но неотклонно затъва в чисто административни задачи и се превръщаше в пленник на обстоятелствата. Началникът на отдела Том Броктън беше на петдесет и осем години и нямаше никакви намерения да се пенсионира. Освен това колегата му Харолд Голдблат — шеф на рентгеновото отделение, също беше неврорентгенолог. Всичко това принуди Филипс да си признае, че стремителния му възход в отдела е вече минало, при това не защото му липсват качества, а просто защото двете длъжности над него бяха солидно окупирани от хора с доказани професионални качества. Вече от година насам му се въртеше мисълта за напускане. Трябваше му болница, която да му осигури поле за изява.
Зави по коридора, който водеше към хирургията. Бутна двойната врата, върху която имаше надпис, предупреждаващ за ограничен достъп, после се насочи към отделението за лежащо болни. Положени върху колички-легла, пациентите очакваха хирургическа намеса. В дъното на просторната зала се издигаше нещо средно между бюро и гише, охраняващо достъпа до тридесетте операционни и реанимацията. За него се суетяха три медицински сестри в зелени одежди, които разпределяха човешкия материал. Тук се правеха средно по двеста операции за двадесет и четири часа, по тази причина работата на сестрите беше много напрегната.
— Някой да ме информира за операциите на Манърхайм? — попита Филипс и се приведе над гишето.
Трите сестри едновременно вдигнаха глави и едновременно проговориха. Познаваха добре Мартин, който винаги беше добре дошъл в хирургията. И никога не пропускаха да го поднасят.
— Май трябва да попитам някой друг — подхвърли срещу ухилените им лица той и се престори, че си тръгва.
— О, не! — простена русокосата.
— Можем да обсъдим въпроса в склада с чаршафите — подхвърли брюнетката. Хирургията се славеше като мястото с най-свободни отношения в цялата болница. Атмосферата тук винаги беше коренно различна от останалите отделения. Това вероятно се дължи на работното облекло, което наподобява пижами, помисли си Филипс. И на вечната готовност за справяне с кризисни ситуации, на която хората реагират със свободно поведение и откровено сексуални намеци. Той отлично познаваше тази атмосфера, просто защото преди да специализира рентгенология, беше изкарал цяла година като практикант в хирургията.
