свързани с интерпретацията на плътността и нейните граници. В програмата на тази дискета се съдържат всички текущи материали, които си ми подал. В резултат тя е способна да разчете всяка рентгенова снимка на черепа, която вкараш ей там… — Пръстът му се насочи към дъното на кабинета, където имаше масичка с апарат, наподобяващ телевизор. Отдалеч личеше, че става въпрос за прототип, а не за серийно произведена машина. Рамката му беше от стомана, прикрепена с винтчета. В горната й част имаше процеп за дискета, от страничните стени стърчаха снопове кабели. Един от тях беше свързан с печатащо устройство, други чезнеха по посока на квадратен сандък от неръждаема стомана, някъде около метър на метър. Горната му част беше заета от екран за разчитане на рентгенови снимки.
— Не мога да повярвам — прошепна Филипс. Изведнъж го обзе подозрението, че това е някакъв майтап от страна на колегата му.
— И ние се почувствахме така — кимна Майкълс. — Нещата просто съвпаднаха и всичко стана като на кино… — Пристъпи към компютъра и го потупа по горната част: — Усилията ти да решиш проблемите с разпознаването на характерните за дадено заболяване изменения на рентгеновите изображения насочиха усилията на екипа не само към създаването на нов хардуер, но и показаха пътя, по който ще го създадем. Вътре в тази кутия се гуши крайният резултат…
— Кутия като кутия — поклати глава Филипс. — Не изглежда нищо особено, поне външно…
— Външността подвежда — кимна Майкълс. — Но сега трябва да се уверим, че в програмата няма пропуски. За тази цел ще ни трябват стари рентгенови снимки на черепи, с проверени и доказани диагнози. Колкото повече изровиш, толкова по-добре. Ако има проблеми, те най-вероятно ще бъдат свързани с некачествени негативи. В смисъл, че програмата ще определи дадена снимка като нормална, а на практика тя ще съдържа някакви патологически изменения…
— Това е стар проблем на рентгенологията — кимна с въздишка Филипс.
— Мисля, че нашата програма ще успее да го елиминира изцяло. Но това зависи от теб. Като начало ще трябва да включиш машината. Според мен това би могъл да стори дори един доктор на медицинските науки…
— Несъмнено — влезе в тон Филипс. — Но преди това ще ни трябва доктор на инженерните науки, за да я включи в контакта.
— Много добре! — засмя се Майкълс. — Имаш явен напредък с чувството за хумор. След като включим контакта и натиснем копчето за задействане, ще трябва да вкараме дискетата в онзи процеп. Печатащото устройство ще ни уведоми кога да пуснем рентгеновото филмче през лазерния скенер.
— С кой край напред трябва да го вкараме?
— Няма значение. Главното е светлочувствителният слой да бъде обърнат надолу.
— Много добре — потърка ръце Филипс. — Но все още не мога да повярвам, че това нещо действа.
— И аз — призна Майкълс. — Кой преди четири години би дръзнал да мечтае за подобно нещо? Още помня деня, в който ти цъфна в компютърния център и попита дали някой проявява интерес към разчитането на типични рентгенови изменения…
— Извадих късмет, че попаднах на теб — кимна Филипс. — В първия момент те взех за някакво смотано стажантче. Дори не подозирах, че съществува отдел „Изкуствен разум“…
— Късметът играе важна роля при научните открития — съгласи се Майкълс. — Но само той не стига. Трябва много, много работа. Точно това те чака в момента. Не забравяй, че колкото повече черепни снимки вкараш в програмата, толкова по-добра ще бъде тя. По този начин не само ще я прочистим от евентуални вируси, но и ще я направим юристическа.
— Я говори човешки! — сбърчи нос Филипс. — Какво по дяволите означава „юристическа“?
— Не ти харесва терминологията, която използват цял куп от колегите ти медици? — засмя се Майкълс. — За пръв път чувам доктор да се оплаква от сложни и неразбираеми думи! Юристическа е програмата, която има способността да се самодопълва с нови научни сведения.
— Искаш да кажеш, че това нещо ще става все по-умно?
— Позна — кимна Майкълс и тръгна към вратата. — Но това зависи от теб. Помни, че същата техника ще се прилага и към другите области на рентгенологията. Затова в свободното си време (ако изобщо намериш такова) спокойно можеш да й пуснеш някоя и друга церебрална ангиограма. След това отново ще поговорим…
Филипс затвори вратата зад гърба на приятеля си и пристъпи към апаратурата. Изгаряше от нетърпение да я включи веднага, но беше наясно, че програмата му за деня беше прекалено натоварена, за да си позволи подобно нещо. Сякаш в потвърждение на тези мисли на вратата се появи Хелън с купчина кореспонденция в ръце, към която прибави и радостната новина, че една от машините в ангиографията не работи както трябва. Филипс въздъхна и с нежелание обърна гръб на новата придобивка.
Четвърта глава
— Лайза Марино?
Момичето отвори очи. Над нея се беше надвесила сестра Карол Бигълоу с бяла превръзка на лицето, над която надничаха тъмнокафяви очи. Косата й беше скрита под найлоново боне на цветя.
Лайза усети как сестрата завърта китката й, за да прочете контролните данни на малката пластмасова гривна. После ръката й се върна на мястото си, придружена от леко потупване.
— Готова ли си за ремонт, Лайза Марино?
Кракът на сестрата освободи спирачката на подвижното легло и то бавно се отлепи от стената.
— Не знам — прошепна момичето, опитвайки се да срещне погледа на Карол.
— Готова, готова си — забързано рече сестрата и подкара количката към гишето.
Миг по-късно автоматичните врати се затвориха зад тях с тихо съскане. Насочиха се към операционна 21. Неврохирурзите най-често използваха залите с номера 20, 21, 22 и 23. Те бяха оборудвани с всичко необходимо за мозъчни операции — монтирани на тавана професионални оперативни микроскопи „Цайс“, затворена видеосистема с възможности за запис, специални операционни маси. Номер 21 разполагаше и с галерия за публика — една от причините да бъде предпочитана от доктор Кърт Манърхайм, началник на отделение „Неврохирургия“ и ръководител на същата катедра в медицинския факултет.
Лайза се беше надявала, че на този етап вече щеше да спи, но нещата се развиха по друг начин. Беше напълно будна, сетивата й работеха. Усещаше ясно дори едва доловимата миризма на стерилизатори. Все още има време да скоча от тази носилка и да избягам, помисли си тя. Мразеше операциите, не искаше да отварят главата й. Всъщност, беше готова да направи компромис с всяка друга част на тялото си, но не и с главата…
Извърна се точно навреме, за да види как сестрата изчезва зад ъгъла. Бяха я паркирали като кола, която чака реда си на червен светофар. Задмина я група хора, наобиколили количка с обилно повръщащ пациент. Главата му беше бинтована, един от санитарите придържаше брадичката му.
По бузите на Лайза се търкулнаха сълзи. Раненият й напомни за всичко ужасно, което щяха да й сторят зад плътно затворената врата на операционната. Там чакаха хора в стерилни дрехи, които имаха намерението да се докоснат до дълбоката й същност, до вътрешното й „аз“. В случая не ставаше въпрос за ръка, крак, или някоя друга част на тялото. Ставаше въпрос за главата й, за мястото, в което се намираше самата й душа. Дали след това ще бъда същата, запита се тя.
На единадесет я оперираха от апандисит. Тогава също я беше страх, но сега беше друго. Сега беше убедена, че ще изгуби идентичността, а може би и живота си. Ще бъде раздробена на късчета, които хората ще зяпат с любопитство, а може би и с отегчение.
— Готово, Лайза — появи се отново Карол Бигълоу. — Можем да тръгваме.
— Моля ви — прошепна Лайза.
— О, Лайза — сбърчи вежди сестрата. — Нали не искаш да се разплачеш пред доктор Манърхайм?
Лайза не искаше да плаче пред никого. Поклати глава в отговор на въпроса, започна да я обзема гняв. Защо всичко това се случваше с нея? Не беше честно! Само преди година беше съвсем нормално момиче, току-що завършило гимназия. Желанието й беше да специализира английски, като част от подготовката си за Юридическия факултет. Обичаше курсовете по литература и се представяше отлично, поне до момента, в който срещна Джим Конуей. Даваше си сметка, че ученето остава на втори план, но всичко продължи едва месец. Преди Джим беше имала епизодични сексуални връзки, които не й донесоха кой знае какво
