удовлетворение. Дори беше започнала да се пита какво пък чак толкова намират хората в секса, че непрекъснато им се върти в главата. Но с Джим беше различно. Моментално усети, че с него се получава така, както трябва да бъде. Въпреки това не си позволи лекомислено поведение. Не вярваше в хапчетата и по тази причина реши да си постави спирала. Отлично помнеше колко усилия й струваше решението да отиде на гинеколог, да се примири с мисълта, че при нужда отново трябва да се ходи там.
Количката беше вкарана в операционната. Квадратно помещение, всяка от стените имаше дължина около седем-осем метра. Бяха покрити с керамични плочки чак до високо разположените стъкла, зад които бяха местата за наблюдение. От тавана висяха два огромни рефлектора от неръждаема стомана във формата на срязани в средата чайници. Операционната маса беше разположена точно в средата — тясна и грозна, странен олтар на някакво езическо племе. В единия край имаше нещо като възглавница с дупка в средата. Лайза инстинктивно разбра, че там е мястото за главата й. От малкия транзистор в ъгъла звучеше парче на Бий Джийс — съвсем не на място в тази стерилно-заплашителна атмосфера.
— Пристигнахме — обяви Карол Бигълоу. — Сега искам да се прехвърлиш на масата, бавно и внимателно.
— Добре, благодаря — кимна Лайза, след което отново се ядоса. За какво благодареше? Но някъде дълбоко в душата й явно помръдваше желанието да се хареса на тези хора, тъй като от тях зависеше цялото й бъдеще. Плъзна се от количката към масата, придърпвайки и чаршафа заедно със себе си. Неволен опит да запази поне част от достойнството си, колкото и мъничка да беше тя. Отпусна се по гръб и вдигна очи към прожекторите. Малко встрани от тях се очертаваха широки, остъклени прозорци. Светлината я заслепи, но все пак успя да зърне лицата на хората отвъд тях. Въздъхна и затвори очи. Беше обект на наблюдение.
Животът й се превърна в кошмар, макар че до онази фатална вечер всичко изглеждаше наред. Двамата с Джим се бяха настанили край масата и учеха. Но в един момент тя започна да си дава сметка, че има проблеми с четенето, особено когато изречението започва с думата „някога“. Съвсем обикновена дума, чието значение трябваше да й бъде понятно, но мозъкът й отказваше да го възприеме. Наложи се да попита Джим. Той й отвърна с усмивка, сигурен, че става въпрос за някаква шега. После отстъпи пред настояванията й и я прочете на глас: „някога“. Не се получи. Изписана върху хартията, тази дума продължаваше да изглежда лишена от всякакъв смисъл. Лайза ясно помнеше какви чувства я бяха обзели в онзи миг — притеснение и страх. Почти веднага беше усетила и някаква странна миризма, тежка и неприятна. Познаваше я, но не можеше да я свърже с нищо. Джим започна да я уверява, че няма никаква миризма и това беше последното нещо, останало в съзнанието й. После припадна. Вероятно е било ужасно. Дойде в съзнание в прегръдките на Джим, който яростно я разтърсваше. Обзета от ужас, тя започна да го драска и блъска с юмруци…
— Добро утро, Лайза — прозвуча приятен мъжки глас с британски акцент. Тя погледна над себе си и видя тъмните очи на доктор Бал Ранад, практикантът от индийски произход. — Помните ли какво ви казах снощи?
— Никакво кашляне, никакви резки движения — кимна Лайза, изпълнена от желание да се представи добре. Ясно си спомняше визитацията на доктор Ранад предната вечер. Появи се непосредствено след вечерята и се представи като анестезиологът, който ще се грижи за нея по време на операцията. После започна да й задава въпросите, на които през последните дни беше отговаряла до втръсване. Мургавото му лице беше безстрастно, сякаш отговорите изобщо не го интересуваха. Нещо като любопитство се появи в очите му едва когато чу за операцията от апандисит на 11-годишна възраст. Попита я за някакви алергични реакции вследствие на упойката, после доволно кимна с глава.
По принцип Лайза харесваше общителните хора, но доктор Ранад беше тяхната пълна противоположност. Поведението му беше напълно лишено от емоции, макар че умееше да слуша внимателно и очевидно запомняше всичко, което чува. За Лайза подобно поведение беше добре дошло, поне за момента. Изпитваше облекчение при мисълта, че тежкото изпитание, което й предстои, се приема от някои хора като нещо рутинно и незначително. В следващия миг обаче доктор Ранад я изненада.
— Предполагам, че доктор Манърхайм ви е обяснил техниката, до която ще прибегнем при анестезиологията — подхвърли на изискания си оксфордски акцент той.
— Не — озадачено отвърна Лайза.
— Това е странно — промърмори мургавият мъж.
— Защо? — разтревожено го погледна Лайза. Стана й страшно при мисълта, че може би отново има проблеми с общуването. — Какво е странно?
— При краниотомия обикновено използваме пълна упойка — отвърна Ранад. — Но доктор Манърхайм ни предупреди, че във вашия случай упойката ще бъде местна…
Лайза за пръв път чуваше да наричат предстоящата операция краниотомия. Доктор Манърхайм беше казал, че „ще отвори малко капаче“, през което ще отстрани увредената тъкан от дясното полукълбо на мозъка. Тази тъкан била причина за припадъците й, след отстраняването й всичко щяло да бъде наред. Зад гърба си имал над сто такива операции, всичките успешни. Тогава Лайза беше изпитала радостна възбуда, примесена с огромно облекчение. Може би защото за пръв път й бяха обяснили за какво точно става въпрос. Дотогава докторите само я преглеждаха и клатеха глави.
А пристъпите бяха ужасни. Обикновено усещаше приближаването им по онази странна миризма, която се появяваше в ноздрите й. Но имаше случаи, когато я връхлитаха като лавина, без никакво предупреждение. Веднъж й се случи в киното, при това след продължително медикаментозно лечение и твърдите уверения на лекарите, че проблемът е овладян. Усетила гадната миризма, тя скочи от мястото си и се втурна към фоайето. Следващите секунди (а може би минути?) изцяло й се губеха. На даден етап се свести, но само за да установи, че се притиска към стената до някакъв автомат за бонбони и яростно мастурбира с ръка между бедрата. Дрехите й бяха раздърпани, а няколко души смаяно я наблюдаваха. Между тях беше и Джим, здравата изподраскан. По-късно й обясниха, че е нападнала две момичета, едното от които било откарано в болница със сериозни наранявания. В момента на „свестяване-то“ не беше в състояние да направи нищо друго, освен да стисне очи от ужас и да се разреве на глас. Хората се държаха на почетно разстояние от нея. Помнеше, че чу приближаващата се сирена на повиканата линейка. Помнеше и твърдото си убеждение, че е полудяла.
От този момент нататък животът й спря. Не беше луда, но пристъпите не се поддаваха на никакво медикаментозно лечение. По тази причина прие намесата на доктор Манърхайм като манна небесна. На практика обаче осъзна какво я чака едва снощи, след посещението на доктор Ранад. А когато обръснаха главата й, се появи и страхът. Вледеняващ, неподлежащ на контрол страх…
— Има ли някаква причина за местна упойка? — попита на глас тя и забеляза как ръцете й започват да треперят.
Доктор Ранад внимателно обмисли отговора си, после кимна с глава:
— Да. Той иска да локализира болната част на мозъка и се нуждае от помощта ви…
— Значи аз ще бъда в съзнание, докато… — Гласът на Лайза заглъхна. Идеята й се стори чудовищна.
— Точно така — тихо отвърна доктор Ранад.
— Но той знае къде е болната част! — извика Лайза.
— Не съвсем. Но вие няма от какво да се тревожите. Аз ще бъда до вас. Гарантирам ви, че няма да изпитате болка. Само не забравяйте, че не трябва да кашляте и да правите резки движения.
Лайза потъна в някакво странно вцепенение. Остра болка в сгъвката на лявата ръка я изтръгна от него и тя вдигна глава. На стойката, прикрепена към операционната маса, беше окачена торбичка с прозрачна течност, от която излизаха ситни мехурчета. Доктор Ранад беше започнал процедурата. Тънка игла влезе във вената на дясната й ръка, прозрачният маркуч се проточваше по посока на друга торбичка с продълговата форма. После масата се наклони надолу.
— Сега ще ти сложа катетър, Лайза — долетя гласът на сестра Бигълоу.
Тя вдигна глава. Сестрата разпечатваше някаква пластмасова кутия. Колежката й Нанси Донован дръпна чаршафа от долната част на тялото й.
— Какъв катетър?
— Това е една тръбичка, която ще вкарам в пикочния ти мехур — поясни Карол Бигълоу, докато си слагаше тънки гумени ръкавици.
Лайза отпусна глава. Нанси Донован нагласи краката й така, че петите се залепиха една за друга,
