— Кой от пациентите на Манърхайм ви интересува? — попита русокосата сестра. — Може би Марино?
— Точно така — кимна Филипс.
— Тя е точно зад вас — махна с ръка сестрата.
Той се обърна. На седем-осем метра от него беше количката на Марино. Млада жена, едва надхвърлила двадесетте, която очевидно чу името си и бавно извърна глава. Очите й бяха замаяни от предоперативните медикаменти, а косата й беше избръсната до голо. Прилича на пойна птичка с оскубани пера, помисли си Филипс. Познаваше я бегло от посещенията й в рентгенологията, неволно потръпна от промяната във вида й. Едва сега си даде сметка, че е толкова крехка и слабичка, почти дете. В очите й се четеше безпомощна молба. Той тръсна глава и побърза да се обърне към сестрите. Една от причините да избере рентгенологията беше неспособността му да се справи със симпатиите, които изпитваше към определени пациенти.
— Защо не са започнали? — троснато попита той, ядосан от факта, че бяха оставили момичето насаме със страховете му.
— Манърхайм чака специалните електроди, които трябва да бъдат доставени от болницата Гибсън Мемориал — отвърна русокосата. — Иска да направи някакви измервания на онази част от мозъка, която се готви да отстрани.
— Ясно — кимна Филипс и започна да премисля промените, които трябва да направи в програмата си. Манърхайм имаше неприятното качество да обърква плановете на много хора.
— Манърхайм има гости от Япония — добави сестрата. — Вече цяла седмица тук е страхотно шоу. Но операцията ще започне след броени минути, вече поискаха пациентката. В момента просто няма свободен санитар, който да я откара в операционната.
— Добре — кимна Филипс и тръгна да си върви. — Звъннете ми в кабинета когато поиска локализационните снимки. По този начин ще спестим някоя минута…
На път към изхода си спомни, че все още е небръснат и свърна към залата за почивка на отделението. В осем и десет тя беше почти празна, тъй като насрочените за седем и половина операции вече бяха започнали. Планираните след тях чакаха неопределено време, тъй като никой не знаеше кога ще приключат първите. Един от хирурзите говореше по телефона с борсовия си агент и механично се почесваше. Филипс се прехвърли в съблекалнята и набра комбинацията на шкафчето си. Разполагаше с него благодарение на Тони, възрастният санитар, който се грижеше за реда тук и му беше стар приятел.
Пейджърът на колана му зажужа и го накара да подскочи. Току-що бе покрил лицето си с гъст слой пяна. Поклати глава с досада и вдигна слушалката на стенния телефон, опитвайки се да не я изцапа. Секретарката Хелън Уокър кратко го уведоми, че Уилям Майкълс го очаква в кабинета му.
Започна да се бръсне с нов ентусиазъм, предизвикан главно от мисълта за изненадата, която му беше обещал Уилям. Наплиска се щедро с одеколон и забързано навлече белия халат. В общото помещение онзи продължаваше да разговаря с брокера си.
В кабинета си влетя почти тичешком. Хелън Уокър стреснато вдигна глава, но шефът й прелетя покрай нея без да я погледне. Това я накара да се откаже от намерението да му занесе сутрешната поща. Жената просто сви рамене и продължи да чука на машината си.
Филипс опря гръб на затворената врата и направи опит да успокои дишането си. Майкълс седеше на дивана и разсеяно прелистваше някакво списание.
— Е, какво има? — попита задъхано Филипс.
Майкълс носеше вечното си отъркано сако от туид, което беше закупил още като студент трета година в МИТ1. Беше навършил тридесет, но изглеждаше на двадесет. Косата му беше толкова руса, че в сравнение с нея Филипс изглеждаше кестеняв. Той се усмихна широко и в бледосините му очи се появи закачлив блясък.
— Какво имаш предвид? — подхвърли той и отново сведе поглед към списанието в ръцете си.
— Стига де! — изгледа го умолително Филипс. — Знам, че се опитваш да ме дразниш! Проблемът е там, че почти винаги успяваш…
— Не знам какво имаш предвид — започна Майкълс, но изведнъж млъкна. Филипс направи крачка напред и измъкна списанието от ръцете му.
— Стига си се правил на шантав! — изръмжа той. — Обаждаш се на Хелън и й казваш, че имаш „изненада“ за мен. Правиш го с ясното съзнание, че моментално ще се побъркам. В момента искрено съжалявам, че не ти звъннах в четири през нощта, каквито бяха първоначалните ми намерения. Виждам, че напълно заслужаваш такова нещо!
— А, имаш предвид изненадата — проточи Майкълс. — Честно казано, почти бях забравил за нея… — Наведе се и щракна ключалките на куфарчето в краката си. В ръцете му се появи малко пакетче, старателно опаковано в тъмнозелена хартия и привързано с жълта панделка.
— Това пък какво е? — попита с помръкнало лице Филипс. Беше очаквал документи, компютърни разпечатки, или нещо подобно. Всичко, което би имало отношение към дългогодишните им изследвания. Но това пакетче изглеждаше като подарък.
— Ето ти изненадата — ухили се Майкълс и тикна пакетчето в ръцете му.
Разочарованието на Филипс беше толкова голямо, че лицето му потъмня.
— Защо по дяволите ми купуваш подаръци? — гневно попита той.
— Защото си великолепен партньор в изследването — отвърна Майкълс. — Хайде, вземи го!
Филипс протегна ръка. Самообладанието му се върна, изпита лек срам от гневното си избухване. Не искаше да наранява чувствата на Майкълс. Това все пак беше жест на внимание.
Смотолеви някаква благодарност и подхвърли пакетчето върху дланта си. Беше леко, с дължина около десетина сантиметра.
— Няма ли да го отвориш? — попита Майкълс.
— Ще го отворя, разбира се — кимна Филипс и се втренчи в лицето на приятеля си. Все още не можеше да приеме, че момчето-чудо от Департамента за компютърни науки е способно на подобен жест. Разбира се, нищо в поведението му не сочеше, че е стиснат и се държи неприязнено, но Майкълс просто беше от хората, които са изцяло погълнати от своята работа и не обръщат внимание на такива подробности. Всъщност, през тези четири години съвместна работа, Филипс никога не се беше виждал с него извън лабораторията и работните кабинети. Беше дълбоко убеден, че този човек мисли единствено за работа. Ненапразно го бяха назначили за началник на новосъздадения отдел „Изкуствен разум“ към университета едва на 26-годишна възраст. Майкълс наистина беше дете-чудо — това доказваше и факта, че беше защитил докторска дисертация в МИТ малко след като навърши деветнадесет.
— Хайде де! — нетърпеливо го подкани приятелят му.
Филипс дръпна жълтата панделка и пусна пакетчето върху бюрото си. Под опаковката се показа черна кутийка.
— В това се съдържа и известна доза символизъм — промърмори Майкълс.
— О, така ли?
— Да. Знаеш, че в психологията третират мозъка като черна кутия. Ще се наложи да надникнеш вътре…
Филипс леко се усмихна. Нямаше представа за какво говори приятелят му. Отвори капачето, отмести хартиения пълнеж и с изненада се втренчи в предмета, който се разкри пред очите му. Беше кейс с албума „Слухове“ на Флийтууд Мак.
— По дяволите!
Нямаше идея откъде накъде Майкълс ще му подарява записи, при това точно с албум на Флийтууд Мак.
— Още малко символика — успокои го приятелят му. — Записът ще ти прозвучи като ангелска музика.
Изведнъж този цирк придоби смисъл и всичко дойде на мястото си. Филипс разопакова обложката — вътре имаше дискета. На нея беше записана не музика, а компютърна програма.
— Докъде стигнахме? — попита той с дрезгав от вълнение глас.
— Докрая — отвърна с широка усмивка Майкълс. — Вътре е всичко!
— Не може да бъде! — погледна го с недоверие Филипс.
— Помниш последния материал, който ми предаде, нали? Оказа се страхотен и реши всички проблеми,
