през всичко това?
— Не точно. Това, което исках да ти кажа е, че когато вече се успокоих за теб, усетих тъга заради детето.
Лори не отговори нищо, но усмивката й помръкна.
— Ехо! — извика той. — Тук ли си все още?
Лори измъкна ръката си бавно и изтри с пръсти една предателска сълза. След това поклати глава сякаш не вярваше на онова, което й казва Джак.
— Ако правилно съм чула, предвид обстоятелствата, това е най-милото нещо, което някога си ми казвал. Разплакваш ме.
— Не плачи! — каза той разтревожено, когато забеляза на монитора зад леглото й, че пулсът й се ускорява. Не искаше да я тревожи в състоянието, в което се намираше. — Нека поговорим за нещо по- спокойно. — Той погледна към Пит, който се преструваше, че не слуша, след което към Теа за да се увери, че не е забелязала реакцията на Лори от мястото си зад бюрото. За щастие, дежурната сестра беше заета с друго. Той въздъхна с облекчение и се обърна отново към Лори. — Не мога да остана тук дълго, но и не искам да си тръгвам. Всъщност, нямаше да съм толкова примерен, ако не те държаха като заложница. Страхувам се, че ако престъпя чертата ще си го изкарат на теб по някакъв начин. Знам, че звучи абсурдно, но на това място действат като гестаповци.
— С какво се занимава цели три часа? — попита го Лори.
Той се опита да измисли нещо забавно, но с изненада установи, че чувството му за хумор го е напуснало.
— Станало ти е досадно от всичко това и си изтощен. Защо не се прибереш вкъщи и не поспиш?
— Да поспя?! — повтори той. — За това не може да става и дума. Изпил съм няколко чаши кафе в чакалнята. Сигурно няма да заспя до четвъртък.
— Не можеш просто да стоиш в болницата — каза Лори. — Ако наистина си сигурен, че не можеш да заспиш, защо не направиш онова, за което те помолих преди и не се върнеш в офиса ми? Поне ще си използваш ползотворно времето.
— Може би си права — каза Джак. Беше му минало през ума, че е могъл да занесе в чакалнята на хирургията всичките онези материали. И без това нощната смяна бе започнала. Времето щеше да мине по- бързо, ако се опиташе да поговори с някой от списъците със заподозрени, макар да трябваше да признае, че злата участ, сполетяла Роджър охлаждаше доста ентусиазма му.
— Ей, хора, съжалявам, че ви прекъсвам — каза Теа. Беше се появила, без да я забележат. — Но трябва да привършвате. Чакат ни още доста случаи.
— Само още един момент — погледна я умолително Джак.
Тя кимна и се отдалечи към централното бюро.
— Слушай. — Джак се наведе над леглото на Лори и се приближи до ухото й. — Преди да си тръгна искам да съм абсолютно сигурен, че се чувстваш наистина добре. Кажи ми честно! Иначе се паркирам отвън пред вратата и няма да мръдна оттук.
— Добре съм. Но ти се нуждаеш от малко сън.
— Казах ти, няма да мога да заспя! Заредил съм батериите, готов съм направо за триатлон!
— Добре, добре, успокой се! Върни се тогава в офиса ми и поне се занимавай с нещо. Донеси всичко тук.
— Сигурна ли си, че наистина си добре?
— Напълно.
— Предавам се — въздъхна той и я целуна по челото. — Можеш да поспиш вместо двама ни. Връщам се скоро и ще се опитам да вляза при теб, ако онази Брунхилда, която пази отвън, ме допусне.
— Ще бъда добре, не се притеснявай!
Той стисна лекичко рамото й и се насочи към централния сестрински пункт. Докато чакаше Теа да привърши телефонния си разговор, написа на едно листче името и телефона си.
— Още веднъж ви благодаря, че ме пуснахте да вляза — каза Джак, когато тя затвори и вдигна глава.
— Няма нужда — усмихна се жената, изправи се бързо, погледна някъде зад рамото на Джак и извика: — Да, Клеър! Това е системата, за която ти говорех. Мисля, че нещо не е наред. — Тя се обърна отново към Джак: — Съжалявам! Не се тревожете за съпругата си. Ще се грижим добре за нея.
— Ето тук съм написал номера на клетъчния си телефон — каза той и й подаде листчето. Тя му хвърли къса усмивка и му махна с ръка, след което се върна към работата си.
Джак хвърли последен поглед в посоката, в която се намираше Лори и се насочи към изхода.
Главното фоайе на болницата бе зловещо тихо, далеч от дневната блъсканица и суета. Когато излезе навън с радост установи, че няколко таксита търпеливо чакаха на стоянката. Прогнозираният от метеоролозите дъжд беше започнал.
Таксито остави Джак на рампата на Патологическия център и той мина покрай будката на охраната. Карл Новак, служителят от нощната смяна, скочи стреснат и книгата, която четеше, падна на пода. Той надникна от вратата и се провикна:
— Случило ли се е нещо, което трябва да знам, д-р Степълтън?
— Не — отвърна Джак през рамо.
Санитарят от нощната смяна, Майк Пасано, реагира по същия начин, когато чу гласа на Джак в облицованата с плочки морга.
— Да не би да имаме нов случай за аутопсия?
— Не, не, спокойно. Просто толкова обичам това място, че не мога да стоя далеч от него.
Петият етаж бе толкова слабо осветен, че оранжевата врата на офиса изглеждаше с мръсен зелено- кафяв цвят. Когато влезе вътре, Джак включи лампите на тавана и примига от внезапния блясък. Седна на стола на Лори и събра всички материали, свързани с нейните случаи. Имаше две спретнати купчинки болнични картони. Близо до тях лежаха списъците на Роджър и блокче с листчета. Върху блокчето стоеше лист, на който Лори бе записала как според нея са свързани отделните случаи, както и две напомнящи бележки: едната — да покаже ЕКГ-то на Собчак на кардиолог и другата — да попита що за лабораторен тест представлява MASNP. Под бюрото Джак видя смачкана бележка, върху която думите — написани с ръката на Лори — едва се четяха. Той успя да разчете MEF2A, след което се мъдреше голям въпросителен знак. Нямаше представа какво трябва да означават тези букви.
Онова, което не беше видял все още беше дискът, за който той бе напомнил на Лори да направи в офиса на Роджър. Бързо прегледа всичко по бюрото, дори отвори чекмеджето. Нямаше никакъв диск. Къде може да го е сложила? Хвърли поглед към часовника. Почти един и половина след полунощ.
Пое си дълбоко дъх и се опита да подреди мислите си. Кофеинът го беше превъзбудил и му беше трудно да се концентрира. Не му харесваше, че не е в „Манхатън Дженерал“ при Лори, но пък и не можеше да стои часове наред в чакалнята на хирургията. Както самата Лори бе предложила, на него вече му бе хрумнало да отнесе всички материали в болницата и там да се занимава с тях. Но преди да го направи, му дойде друга идея. Можеше да се опита да получи отговор на трите въпроса, стоящи на листчетата на Лори. Наблизо имаше няколко болници, в които можеше да потърси консултация.
Изправи се и се разрови из картоните, докато откри този на Собчак и извади графиката на ЕКГ-то. Разгледа я още веднъж, колкото да се увери, че не я разбира. По същество тя представляваше запис на проводимостта на клетките на сърцето в агонията на клетъчна смърт. Той внимателно отдели електрокардиограмата от картона и я взе заедно с двете листчета, след което излезе от офиса, оставяйки осветлението включено. Натисна копчето на асансьора и вратата мигновено се отвори. Това никога не можеше да се случи през деня. Сякаш той бе единственото живо същество в цялата сграда.
Когато слезе на приземния етаж, той планира стратегията си, макар мозъкът му да скачаше от едно на друго. Помисли си дали да не отиде до нюйоркския медицински център „Белвю“, да се отбие в спешното и да потърси дежурния кардиолог. Предполагаше, че няма да отнеме много време. След това му хрумна да отиде в лабораторията и да види дали не може да се срещне с шефа на нощната смяна. Ако някой можеше да
