смяна, на Джаз се бе паднало да прави графика и да определя коя сестра кой пациент ще поеме. Нямаше недоволни, тъй като се бе постарала да не предизвиква с поведението си ропот и да поеме своя дял от работата. И което бе по-важно — беше добавила Лори Монтгомъри към пациентите в своя списък. След като уреди това, тя най-после си отдъхна. Знаеше, че е в състояние да проведе операция „Пресяване“ както си бе решила.
Тя протегна ръце нагоре и завъртя главата си, за да отпусне шийните мускули. Беше напрегната. Тъкмо бе свършила писмената работа и си мислеше за заслужената почивка, която възнамеряваше добре да използва. Бяха съкратили „обедната“ почивка заради пациентите и тя се принуди да се откаже да яде. Вместо това използва времето да изчезне в дамската тоалетна извън кафенето и да зареди спринцовката с калиевия хлорид, която бе задигнала от хранилището на спешното и да се освободи от празната ампула. Беше съвсем рутинна операция.
Часовникът показваше четири и четиридесет сутринта и всичко бе готово. Беше изчакала правилния момент и той бе дошъл. Елизабет, която седеше тук до преди две секунди и пишеше, бе извикана да помогне на пациент от 637 стая и не се виждаше. В същото време всички останали сестри и санитари сякаш се бяха продънили вдън земя, обслужвайки поверените им пациенти. Мъждиво осветеният коридор бе изпълнен с онова мирно спокойствие, от което се нуждаеше. Беше идеалната възможност.
Тя се оттласна от бюрото и се изправи. Ръката й се отпусна в десния джоб на сакото за успокоителната милувка на пълната спринцовка. Джаз си пое дълбоко дъх, за да разсее възбудата и тръгна. С бързи стъпки тя леко се придвижи до стая 609. Спря пред вратата и хвърли по един поглед в двете посоки на дългия коридор. При започване на мисия предпочиташе да не вижда никого, за да не се налага да избягва разговори след това.
Слава богу, нямаше никого. Единственият звук беше тихото ритмично бибипкане на монитора в една близка стая. Джаз се усмихна. „Наказването“ на Лори Монтгомъри се очертаваше да бъде най-леката задача, която бе изпълнявала — защото бе уцелила най-подходящото време и защото „целта“ беше упоена и в белезници. Какво по-лесно от това, запита се тя безмълвно.
Прекрачи прага и влезе. Половин час по-рано, когато крачеше обратно към сестринския пункт, след като се бе погрижила за друг пациент, се отби да провери за ефекта от успокоителното. Ефект имаше. Беше спуснала леглото на Лори, така че да е в хоризонтално положение и бе изгасила флуоресцентното осветление. Сега стаята, както и коридорът, се осветяваше от слабата светлина на лампичките в бордюра.
Тя безшумно се приближи до леглото. Лори спеше дълбок сън. Устата й бе леко отворена и се виждаха сухите й, напукани устни.
— О, бедничката! — прошепна Джаз презрително. Всъщност й беше приятно. От всички пациенти, които бе „наказала“, тази тук си го заслужаваше най-много заради всичките си претенции и изисквания. За Джаз Лори беше една богата кучка, мъжкият еквивалент на онзи „Господин Айви лига“ от фитнеса, когото не можеше да търпи. А отгоре на всичко тази беше и лекар и продължаваше да й дава нареждания, макар че в случая беше просто пациент като всички останали. И сега Джаз щеше да й натрие носа!
Тя погледна белезниците около китките на Лори и усети тръпка на задоволство. Нямаше съмнение, че тези прекрасни халки щяха да улеснят мисията и можеше да бъде сигурна, че Лори няма да я одере, както го беше направил онзи кучи син Стивън Люис.
Тя внимателно измъкна възглавницата и я мушна под мишницата си. Искаше да й е под ръка, за да я стовари върху лицето на Лори в случай, че кучката издаде някакъв звук, както се беше случило със Собчак. Не че очакваше да се повтори; системата беше централна, което означаваше, че концентрираният калиев хлорид ще бъде вкаран в главната вена и ще е по-малко болезнено, отколкото ако е някоя повърхностна, но Джаз искаше да е подготвена. Тя се гордееше със себе си, че бързо се учи и колкото по-малко бяха изненадите — толкова по-добре.
Протегна се, хвана тръбичката на системата и я отвори, така че да се излива свободно. Изчака няколко минути, за да е сигурна, че тече добре. Когато се убеди, че функционира идеално, извади спринцовката. Издърпа със зъби предпазната капачка и вкара иглата дълбоко във входа на системата.
След като погледна назад вратата към коридора и се заслуша за миг за някакви подозрителни шумове, Джаз направи инжекцията със силен, уверен натиск. Отне само пет секунди. Издърпа иглата затвори спринцовката с капачето и измъкна възглавницата изпод мишницата си. В този миг Лори се раздвижи, промърмори нещо и отвори очи.
— Приятно пътуване! — прошепна Джаз. С възглавницата в дясната си ръка и спринцовка в лявата тя се наведе над леглото, защото й се стори, че Лори бе промърморила нещо. В следващия миг в стаята влетя някакъв маниак. Джаз бе слисана от внезапното нахлуване в спокойната до преди миг стая, отчасти защото бе напрегната и погълната от онова, което правеше, отчасти защото така старателно се опитваше да избягва изненадите. Тя инстинктивно направи крачка назад и в същия миг се парализира.
— Как е тя? — извика мъжът и се приближи с два скока до леглото на Лори, дишайки задъхано. От косата му се стичаха капки и обливаха челото му. Изглеждаше странно с небръснатото си лице, зачервени очи, мокри дрехи и прогизнали обувки. Облегна се с две ръце на металните перила на леглото, сякаш изтощен, но бързо се съвзе. Изглежда онова, което видя, не му хареса. Очите му се преместиха върху Джаз, която не му беше отговорила. Забеляза спринцовката и възглавницата в ръката й. Вниманието му отново се върна към Лори, която леко простена и направи слаб опит да освободи ръцете си от белезниците.
— Какво става тук? — попита Джак. Той мина от дясната страна на леглото. — Лори! — извика той и бързо улови китките й, но след това посегна към челото, за да спре неспокойното въртене на главата й. — За какво, по дяволите, са тези белезници? — От по-близо ясно се виждаше, че Лори е зле, в отчаяно състояние и вероятно агонизира. Лицето й изразяваше смесица от ужас, объркване и болка.
— Запалете осветлението! — нареди Джак. — И натиснете паник-бутона.
Джаз не каза нищо, само отстъпи още една крачка назад, смразена от неочаквания развой на събитията.
— По дяволите! — извика той като я видя, че не реагира. Гласът му отекна в спящите стени на болничната стая. Нуждаеше се от бърза помощ, но не искаше да оставя Лори сама дори за няколко секунди.
С неистов поглед и отчаян, Джак издърпа леглото от стената освободи с крак заключалките на колелата и тласна леглото напред към вратата с все сила. То получи ускорение и след малко той го забута по коридора към ярко осветения сестрински пункт.
— Помощ, помощ! — извика той. По пътя му се изпречи една злополучна санитарна количка, която бе пометена с трясък и по плочките се посипаха калъпчета сапуни и кърпи за ръце. В коридора се появиха сестри, санитари и зяпачи, привлечени от виковете и необичайния шум.
Джак се опита да намали, когато приближи сестринския пункт, но постигна само частичен успех. Леглото се блъсна в гишето и отскочи. Сега на яркото осветление можеше да види колко зле е Лори. Беше смъртно бледа и неподвижна. Очите й с разширени зеници объркано се взираха в тавана.
Джак се наведе над нея. След като установи, че не диша и няма пулс, той приближи уста към устните й. Направи й дишане „Чета в уста“ и се зае със сърдечен масаж. Няколко секунди по-късно се присъединиха и някои от сестрите. Една от тях започна да обдишва Лори, друга донесе кислородна бутилка и я прикрепи към амбулаторната чанта.
— Извикана ли е помощ? — попита Джак.
— Да, не се тревожете.
— Тогава къде са по дяволите?
— Обадихме се преди по-малко от минута, имайте търпение.
— Мътните да ги вземат! — изръмжа той през зъби. Беше задъхан от тичането, от бутането на количката и масажа. Мълчаливо се ругаеше, че е оставил Лори. Укори се, че е можел да остане и да чака пред вратата й, както се беше заканил.
Той поклати глава отчаяно.
— Колко време е нужно на хората от реанимацията за да дойдат? — Ако на Лори й се бе случило онова, което той подозираше, животът й висеше на косъм и не се знаеше какви шансове има. Беше обаче сигурен за едно: само сърдечният масаж нямаше да помогне. Тя трябваше да бъде лекувана.
Сякаш в отговор на молитвите му вратата на асансьора се отвори и количката на реанимационния екип
