часовника си. Шърли издържаше стоически. Ако бе усетила възбудата му, то не го показваше.
Наближаваше три, когато Хенри излезе от стаята, хвърли латексовите ръкавици и свали маската си. Беше закръглен азиатец с безупречна кожа и тъмна ниско подстригана коса. Той протегна ръка на Джак и я стисна енергично, когато Шърли ги представи един на друг Шърли започна да обяснява за кратката електрокардиограма и Джак побърза да я извади от картона.
— Виждам, виждам — кимна той и се усмихна, вземайки я. — Много интересно. Това ли е всичко, което имате?
— Боя се, че да — призна Джак. Той разказа набързо каквото знаеше относно неуспешните опити за реанимиране. След което добави, че би помогнало дори евентуално предположение.
— Опасно е да се правят такива изводи от толкова малко — каза Хенри, без да откъсва очи от електрокардиограмата. Поклати глава и погледна Шърли. — Д-р Мейранд, може би вие ще ни кажете какво мислите?
Шърли повтори, онова което бе казала на Джак за различните вълни, интервали и комплекси, докато Хенри продължаваше да кима. Когато най-сетне свърши, той попита дали има някаква идея какво може да е причинило такава промяна.
— Изглежда проводящата система е отказала — отговори Шърли. — Може би това означава, че натриевите помпи в клетките не са функционирали или пък са затруднени, което е довело до опасни изменения в мембранните потенциали.
Джак отново изскърца със зъби. Беше готов да избухне. Краткият монолог на Шърли внезапно му напомни за академичните безсмислици, които се бе наложило да изтърпи в медицинското училище. Възбуден от хватката на кофеина не бе в състояние да проявява толерантност към подобно бръщолевене и тъкмо се канеше да покаже нетърпението си, когато Хенри се намеси:
— Мисля, че д-р Степълтън се интересува по-специално от това какъв агент може да е причинил това, което виждаме върху тази кратка електрокардиограма. Прав ли съм, д-р Степълтън?
Джак кимна ентусиазирано.
— Ами — започна Шърли, видимо притеснена, — сигурна съм, че има множество лекарства, които биха предизвикали подобна картина, включително токсични количества от повечето препарати против аритмия. Може да се дължи и на внезапен електролитен дисбаланс, особено на калий или калций. Но това е всичко, което мога да кажа.
Джак взе диаграмата от Хенри, обмисляйки думите й. Тя не бе добавила нещо ново, но думите „внезапен електролитен дисбаланс“ му дадоха идея. Причината той и всички останали до този момент да отхвърлят възможната роля на натрия се дължеше на факта, че от лабораторията бяха казали, че нивото на натрия у жертвата е в нормата. Но бяха наблегнали, че е нормално постмортем. А както се знае, това ниво се покачваше след смъртта, тъй като големият натриев запас на тялото е междуклетъчен и се поддържа от активна транспортна система. След смъртта транспортната система спира и нивото на натрия веднага спада. Всяко внезапно покачване на концентрацията му в организма при инжектиране преди смъртта може да бъде ефикасно прикрито. Джак трябваше да признае, че ако някой иска да убие пациент, това е изключително хитър и коварен начин да го стори.
— Ако намерите още някакви записи, уведомете ни — каза Хенри. — Може би тогава ще сме в състояние да кажем нещо по-конкретно.
— Само още нещо — погледна го Джак, когато забеляза другите две бележки, които Лори бе прикрепила на гърба на страницата. — Случайно да знаете що за лабораторен тест е това? — и той протегна листчето, върху което се мъдреха нищо незначещите букви MASNP. Д-р Уо ги погледна, поклати глава и вдигна очи към Шърли. Тя вдигна рамене в недоумение.
— Представа нямам — каза Хенри. — Но може би има кой да ни помогне. Дейвид Ханкок, завеждащ лабораторията от нощната смяна. Лабораторията е ей там. — Той посочи една врата на десет-дванайсет метра от тях. — Не знам що за тест е това, но пък знам какво означава MEF2A — продължи той, след като надникна във втората бележка.
— Наистина ли? — Джак не беше дори сигурен дали Лори правилно е изписала съкращението.
— Става въпрос за един ген — кимна Хенри. — Произвежда протеин, който контролира каскадата от процеси, обезпечаващи здравето на вътрешността на коронарните артерии.
— Интересно — произнесе Джак неопределено, питайки се как може да е свързано със серията на Лори и дали изобщо е свързано. — А какво трябва да означава
— Ами вижте, това е малко заблуждаващо — призна Хенри. — Когато в литературата се напише „позитивен MEF2A“, под „позитивен“ се разбира маркерът за мутиралата форма на MEF2A. В този случай е някой, който произвежда дефектен протеин и като резултат съществува висока вероятност да се разболее от коронарна болест, както пациента, с когото се занимавах тази вечер. Той е позитивен за маркера на MEF2A и бе получил остър инфаркт на миокарда, въпреки, че се бяхме опитали да го избегнем, като поддържахме LDL-холестерола колкото е възможно по-нисък.
— Благодаря, това със сигурност ще помогне — каза Джак, макар всъщност да нямаше идея за какво. Когато отидеше в „Манхатън Дженерал“ да види Лори, трябваше да я попита откъде бе преписала съкращението и евентуално да й каже какво бе научил.
Той поблагодари на Шърли и Хенри и бързо се насочи към вратата на лабораторията, надявайки се да завари Дейвид Ханкок на поста му. В момента, в който прекрачи прага погледна часовника и го обхвана безпокойство. Стрелките сочеха три и двайсет и две.
Лори натисна още няколко пъти паник-бутона. Бе престанала да брои колко пъти го е направила след излизането на сестрата и фактът, че никой не се отзовава я караше да се чувства още по-уязвима. Хрумна й, че Ракоци е била преднамерено пасивно-агресивна, каквато й бе намекнала, че може да бъде при излизането си. Погледна ръката си. Трепереше.
В добавка към тревогата й се добави болката от операцията, която се бе засилила след преместването й от носилката върху леглото. Преди я чувстваше само когато се мръдне, но сега бе постоянна. Нямаше съмнение, че се нуждае от аналгетик, но не го бе поискала заради неминуемия приспивателен ефект. Не й се искаше да стане по-замаяна, отколкото бе вече. Трябваше да държи съзнанието си будно, ако се наложеше да се защити, преди Джак да се е върнал.
Точно когато се опита да провери дали ще може да слезе от леглото и да се изправи, някой връхлетя в стаята. Не беше Джаз, нито пък Елизабет. Беше някаква жена, по-мургава от Джаз с дълга, права, черна коса с шнола. Държеше голям поднос за дръжките. Подносът бе разделен на много на брой вдлъбнатини, в които бяха сложени проби с кръв и спринцовки.
— Лори Монтгомъри? — погледна я въпросително жената.
— Да — отвърна Лори.
— Трябва да ви взема малко кръв за изследване на съсирването. — Тя остави подноса до леглото, извади съответните епруветки с кодирано оцветени тапи и мина отстрани.
— Трябва ми телефон — каза Лори, когато жената взе ръката й и започна да търси вена. — Този на нощното шкафче няма сигнал.
— Не мога да ви помогна за това — отвърна с висок, напевен глас жената. — Аз съм само лаборантка. — И тя се зае да поставя турникета.
Лори тъкмо се канеше да й обясни проблема си, когато забеляза табелката с името й. Казваше се Катлийн Кодри. Както Ракоци, и тази фамилия бе рядка. Както Ракоци и това име се намираше в списъка на Роджър. И пак както Ракоци, и тази жена тук можеше да е сериен убиец.
Лори дръпна толкова рязко ръката си, че жената отстъпи. Но бързо се съвзе и произнесе кротко:
— Успокойте се! Просто искам да ви взема малко кръв.
— Не искам да ми вземате кръв — заяви Лори. Беше непреклонна и това се усети в гласа й. Знаеше, че се държи параноично, но имаше основателна причина. Имаше чувството, че е заобиколена от потенциални серийни убийци.
— Лекарят ви нареди да се направят тези изследвания — каза Катлийн. — За ваше добро е. Ще трае само секунда. Няма и да усетите, обещавам ви.
