— Трябва да използвам телефона — каза тя, местейки очи от едната към другата, като се опитваше да прецени коя е главната.
— Джаз, ще я закарам до стаята й и ще я настаня — каза жената с азиатските черти, игнорирайки молбата на Лори.
— Благодаря, Елизабет — отвърна Джаз, — но мисля лично да се погрижа за госпожица Монтгомъри.
— Сериозно? — Елизабет изглеждаше наистина изненадана.
— Хей! — обади се Лори с раздразнение. — Трябва да използвам телефона.
— Заемай се тогава — обърна се Елизабет към колежката си и тръгна обратно към стола си.
Джаз хвърли картона на Лори в носилката до краката й, мина отзад и започна да бута количката.
— Извинете! — каза Лори и се извърна назад, за да види сестрата. — Наистина ми се налага да се обадя по телефона. — Тя се присви от болката, когато колелата се затресоха надолу по дългия, тъмен коридор.
— Чух ви още първия път — каза Джаз. В гласа й се отрази напрежението от бутането на количката. — Мисля, че трябва да ви напомня, че е три и половина след полунощ.
— Знам колко е часът — сопна се Лори. — Трябва да се обадя на лекарката си. Не трябваше да ме местят тук. Трябваше да остана за наблюдение, докато на сутринта ме прегледа лекарката ми.
— Не ми е приятно да ви го съобщавам — каза Джаз, — но лекарката ви, както и всички останали лекари, вече спят. Няма да й е приятно да я занимавате с логистични проблеми.
— Спрете тази количка най-сетне — извика Лори. — Няма да отида в тази стая.
— О? — Джаз вдигна вежди, но не изглеждаше разколебана. Тя продължи напред с много по-голяма скорост от санитаря. Нямаше търпение да остави Лори в стаята й. По-рано тази вечер, когато Джаз бе пристигнала в болницата й отне доста усилия да разбере къде се намира тази Монтгомъри. В началото дори си помисли, че господин Боб е сбъркал името на болницата, но се оказа, че проблемът е в закъснялото вкарване на името на Лори в компютърната система. Беше го разбрала, когато проверяваше записванията в спешното, докато вземаше ампулата калий.
— Казвам ви да спрете — извика Лори, когато сестрата не й обърна никакво внимание. Принуди се да притисне с ръка долната част на корема си, за да намали болката. Шевовете се напрягаха и я боляха.
— Отсега виждам, че ще бъдете труден пациент — подхвърли Джаз. Всъщност мислеше точно обратното. Щеше да се справи бързо с тази капризна особа, благодарение на това, че гинекологичното отделение е препълнено. Фактът, че е на етажа й улесняваше операцията.
До стая 609 тя рязко завъртя количката на сто и осемдесет градуса за да я вкара с главата напред. Когато преминаха през вратата, включи осветлението на тавана, след което спря количката до обикновеното болнично легло.
Лори погледна сестрата. Не можеше да проумее поведението й. Изведнъж пребледня, когато забеляза табелката с името й:
— Какъв е проблемът? — попита Джаз, когато се наведе над перилата на леглото. Беше забелязала втренчения поглед на Лори. — Нещо не е наред ли?
Без да чака отговор, тя побутна количката успоредно на леглото. Хвана края на одеялото и го дръпна рязко, откривайки я. Лори бе единствено в болнична нощница, с голи колене и боси крака. Издутината в долната част на корема й покриваше превръзката върху раната и хирургическият дренаж се извиваше изпод долния край на халата и влизаше в пластмасово устройство, което поддържаше отрицателно налягане. Вътре се виждаше струя кръв.
— Добре — произнесе Джаз безстрастно. — Трябва само да се преместиш на леглото и ние ще се погрижим да се чувстваш приятно. — След което се обърна и закачи бутилката върху статива към болничното легло.
Лори не мърдаше. Паниката, която бе усетила, когато я караха насам, се увеличи, когато прочете името на Джаз. Беше парализирана от ужас. От всичко, което знаеше, можеше да се окаже, че тази жена е сериен убиец.
— Хайде, сестро — подкани я Джаз. Тя мина отстрани на леглото и я погледна. — Премести си задника на леглото.
Лори й отвърна с най-инатливия възможен поглед. Това бе всичко, което можеше да направи.
— Ако се инатиш, ще се наложи да извикам Елизабет и пак ще те преместим. Както сама разбираш, тук няма място за преговори.
— Искам да говоря с главната сестра — каза Лори.
— Ами ти вече говориш с нея — засмя се Джаз. — Аз съм главната сестра. Или поне засега, което е едно и също.
Лори усети, че я обхваща още по-силна тревога.
— Е, защо не искаш да мърдаш? — попита Джаз с очевидно раздразнение; протегна ръка и направи широк мах, за да й покаже всички удобства на стаята. — Изпробвай това комфортно легло с всичките му лостове за управление. Можеш да се сгънеш във всяко положение, което ти хрумне, че и още. Имаш телевизор, кана, но без вода, тъй като съвсем скоро си излязла от операция, бутон, с който можеш да ни викаш… всичко! Какво друго може да иска човек?
Очите на Лори проследиха жеста й. Върху нощното шкафче стоеше телефон! Запита се как не й бе хрумнало до този момент, макар че санитарят го бе споменал. Това беше шансът й. Като изскърца със зъби, тя се надигна, подпря се на лакти и започна бавно да се прехвърля в болничното легло.
— Браво! — похвали я сестрата. — Виждам, че ще се разберем. Ще е добре и заради двете ни.
Веднага щом Лори се отпусна върху чаршафите, Джаз прехвърли дрениращото устройство и дръпна одеялото, за да я завие. След това измери кръвното налягане и пулса й.
— Добре — каза тя накрая. — Всичко изглежда нормално, само пулсът ти е малко по-висок. Сега ще те оставя. Предполагам, че са ти дали някакво болкоуспокоително. Имаш ли нужда от още или в момента си добре?
Лори бе изумена от отсъствието на каквато и да е нормална човешка топлота в гласа и действията на тази жена. На пръв поглед нямаше нищо определено, от което да се оплаче, като се изключи игнорирането на молбите й, което добавяше ново безпокойство към вече надигналата се в душата й тревога. Странна птица беше тази Джасмин Ракоци.
— Да не си глътна езика? — попита я сестрата със слаба усмивка. Беше сложила ръце на хълбоците си. — Честно казано, това улеснява работата ми. Но ако промениш мнението си, можеш да натиснеш бутона и да ме извикаш. Разбира се, когато се наканиш да го използваш, може да съм заета с някой друг, по- разговорлив пациент.
С една последна усмивка, която Лори изтълкува като безочливо безразлична, Джаз излезе от стаята.
Като внимаваше да не се движи прекалено бързо, Лори се протегна над предпазните хромирани тръби отстрани на леглото, за да вземе телефона. Усилието накара коремните й мускули да се свият и тя почувства болка. Стисна зъби и се опита да дръпне телефона от нощното шкафче. Сложи го до себе си и се напрегна да си спомни номера на клетъчния телефон на Джак, докато се рееше в мъглата на упойката. Отне й само миг — цифрите услужливо изникнаха в съзнанието й. Тя вдигна слушалката и я доближи до ухото си.
Сърцето й подскочи. Нямаше сигнал! Трескаво занатиска бутона за прекъсване, надявайки се да чуе познатия звук. Тишина. Телефонът беше изключен. Пое си дълбоко дъх и натисна паник-бутона няколко пъти.
Макар вземането на второ мнение за ЕКГ-то на Собчак да изглеждаше страхотна идея, Джак не разчиташе много на това. Оказа се, че д-р Хенри Уо продължава да е зает с пациента си. Джак бе принуден да прибегне до допълнително кафе и не спираше да крачи по коридора, поглеждайки периодически
